СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Атила Балаж

Граничен случай

(в казана; последната дума на другата глава)

По едно време дойде тоя, другият, човек. Мъкнеше огромен камък, едва пристъпяше. Хвърли го пред мен, за малко на крака ми, после се изправи, опипа си кръста, придърпа мръсния си панталон, отри от чело потоците пот и ми съобщи, че дотук всичко си е негово.

- Кое? – запитах, усмихвайки се, защото ми заприлича на шега. - Кое по-точно?

- Всичко - отвърна хладно, макар че все още се задъхваше.

Всичко е негово, това каза, всичко от другата страна на камъка, откъм него. Даже и кучешкият лай.

- И той ли? - хлъцнах аз.

- И той.

- И облаците, и птиците? - посочих към небето.

- Всичко - кимна.

- А реката?

- И реката до чертата на камъка.

Не можех да се начудя. Взех да си вадя цигара, та да спечеля време. Поканих го, ама не прие. Духнах дима над камъка и видях, че тутакси стана нервен.

- Не духай насам! - завика, махайки ядно с ръце. - Имам си собствен дим.

- Дума да няма - успокоих го, - ама на какво основание става все пак всичко това?

Отговори, че на каквото си ща основание, историческо, психологическо и т. н., ама най-добре ще е да го оставя на мира и още сега да приема нещата такива, каквито са и вечно ще бъдат, докато денят е ден, а нощта е нощ. И да си дам сметка, че всъщност не съм случил лошо, защото той самият познава немалко случаи, дето никак нямаше да са толкоз великодушни към мен: не биха ми оставили частта от тая страна на камъка, дето е откъм мен. И тук въпросът не е в това къде, под чии нозе земните червеи са по-тлъсти, къде втасва по-хубаво хлябът, къде са по-дребни семките на динята, по-хубаво виното, или пък къде е по-сладък медът и къде сянката е по-дебела, при него или при мен, не това е важно.

Защото, ако не дай боже, вземем да ги разискваме тия неща, работата съвсем ще се закучи и е ясно като бял ден, че аз ще опера пешкира. Така че да си налягам парцалите, по живо, по здраво! Да се радвам на това, дето си имам, и хич да не се опитвам да променям нещата, защото ще си изпатя.

Познавайки обстановката, истината е, че можеше да мине и за великодушие, да ама никак не беше толкоз просто да се примиря. Оная вечер много трудно заспах и без прекъсване, чак до зори, сънувах всякакви кошмари. На сутринта не казах нищо на жена си, но децата ги предупредих, че ей в онова поле е сложен някъде един камък, досега не са го виждали, ама ако им се изпречи, за нищо на света да не ходят по-натам. И в скоро време навярно ще се появят и други камъни. Ама тогава ще видим.

- За какъв камък дрънкаш тук? - сопна се жена ми. - Да не си полудял? Какъв камък?

- Камък - свих рамене. - Камък като камък.

Камъните наистина станаха повече. Бяха наредени в права линия. Вляво до реката, а вдясно чак до подножието на синкавата планина, до старата каменоломна, където скалата се издигаше почти отвесно нагоре към царството на кълбестите облаци и литналите орли, даже и отвъд него. Понякога виждах и човека, който мъкнеше камъните. Поздравявах го, ама той не ме забелязваше. Отбягваше погледа ми, работеше като луд, макар че хернията трябва да му се беше смъкнала вече в коляното и като нямаше какво да прави, непрекъснато лочеше вода. Ама пак не се отказваше от безвкусната си шега. И тогава реших да го надхитря.

През деня, отдадеше ли ми се, спях колкото можех, ама нощем, щом избухаше бухалът, ставах; тогава, уморен до смърт, той се беше тръшнал вече в леглото си, а аз с пълна пара се заемах да върна дяволски тежките канари там, откъдето ги бе откъртил. Трябва да си призная, че не издържах дълго. Дланите ми се покриха с мехури, заболя ме кръст, накрая вече бях така, че майната му на всичко! Десет дни не можах да се изправя, пазех леглото, а жена ми ми слагаше компреси на кръста. Правеше го без да продума, с мрачно лице. Никога не я бях виждал толкоз угрижена. А съседът от тоя момент нататък не почиваше и нощем. Трупаше огромни клади по полето - на какво ли му се крепеше душата? - и носеше ли носеше... В осветения мрак. Сякаш самият Сатана го бе дарил с някакъв дяволски еликсир. Или пък караше синовете си да работят, нещо, на което аз все още не се бях решил. Не знам, защото нямах сили да се завлека дори до прозореца. Търкалях се безпомощен като някой пън, безидеен, безполезен и – е, да - беззащитен. И докато гледах танца на пламъците по стената - трябва да си призная - в сърцето ми полека се настани страхът. Или по-скоро някакво притеснение в началото. Ама не се оставях, де. Ще изгрей слънце и на нашата улица!

Щом се изправих на крака, веднага излязох на полето, където стената вече се издигаше чак до пъпа. Бях си взел вино и хляб, вкусен, пресен, ароматен, хрупкав, жена ми го бе пекла сутринта, и седнах на почетно разстояние от съоръжението. Чаках. Известно време нищо не се случи, дори оня глупавият щурец не прошава в тревата, ама след това стената като че ли сама взе да расте. Направо не разбрах как става. Дали пък водени от упоритата воля на съседа - без намесата на човешка ръка? - камъните продължиха да се движат... Или ония стояха на четири крака? Не знам и до днес. Достатъчно е, че когато прикритието се издигна до гърдите, изведнъж от камъка щръкнаха цеви на пушки и ми остана време колкото да отскоча, когато - след няколко припламвания - се изсипа порой от куршуми. Заливаше ме тоя оловен дъжд, а аз и чадър нямах дори. Втурнах се към къщи на зиг-заг и само на късмета си - който доста често съвсем непредвидено ме зарязваше - дължа, че стигнах домашния праг и се хвърлих с главата напред право в тънките крака на жена ми.

- Започна ли се? - запита тя в настъпилата внезапно гробна тишина.

- Какво за Бога? - изкрещях.

- Това - каза спокойно, - което всички знаем, но не искаме да повярваме.

Ама направо побеснях.

- Жено! - креснах. - Жено!!! Да си седиш край печката. Това е мъжка работа. Искам да обядвам боб, ясно ли е?! Пръдлив и гъст! Лъжицата да стърчи в него. Останалото е моя работа!

Врътна се и нищо не каза.

Разрових едно след друго тайно смотаните вързопи, намерих военния бинокъл и се спуснах към прозореца. Врагът не помръдваше. Видях, че са конфискували виното и хляба.

- Добре тогава - промърморих си - вие си го изпросихте!

Незабавно измъкнах чували, строих тримата си сина хубавци, най-големият мечтаеше за университет, най-малкият все още за истинска кожена футболна топка, а средният вече и аз не знам за какво. (Може би за жени?) Повиках ги със себе си и се спуснахме към брега на реката, напълнихме чувалите със сребърен пясък, върнахме се, натрупахме ги един върху друг, после още няколко пъти така и къщата ни се превърна в крепост.

За съжаление, когато слагахме последния чувал, най-голямото ми дете бе застигнато от смъртоносен куршум, тъй че издъхна там на място, пред очите ми. Погребахме го горкото отзад, където сянката е най-дебела, вятърът най-тих, само листата шумолят многозначително, тогава напълних всички пушки, наредих ги до прозореца, разчувстван отсякох най-голямото плодно дърво и направих страшен катапулт, сложих в него най-големия камък, с който затискахме подправеното с кимион кисело зеле, и - след кратка молитва - последва изрядна парабола - преметнах го през проклетата стена. (По Леонардо да Винчи.) Доста добре се бях прицелил, защото се дигна голяма пушилка чак до небето, придружена с плачове и стонове, а след това още няколко дни слушахме песните на оплаквачките, докато не настъпи пак онова мълчание. Нищо не помръдваше, само стената като че ли понякога приближаваше с половин метър, ама и това не е сигурно. Може да е било и от умората.

И тогава изведнъж един враждебен тип се изправи над защитната стена и оттам се прицели в нас с някакво недодялано, прилично на тромпет съоръжение. Още преди да гръмне с оръжието си, успях да го улуча в корема, така че изчезна, пръскайки навсякъде кръв и лайна. Ама при втория им опит обърках работата. Чу се гръм, къс като свирка стон, след това ни връхлетя като мълния.

Вече от няколко години съм съвсем сам. Май че и съседът ми е така. Бележа с главни дните по останките от стената и не съм вече нито гладен, нито жаден, и ми изглежда, че и той оттатък е така. Стоим си един срещу друг, отдавна да са ни се свършили и патроните, ако от време на време не се появяваха разни съвсем чужди хора в тоя наш, заврян далеч от боговете, кипящ казан, и посещават ту единия, ту другия.

- Виждаш ли още черните му очи? - питат.

- Виждам ги - казвам.

- И нощем по тъмното ли?

- И нощем по тъмното.

- Като светулки са, а?

- Като светулки са.

И тогава тия съвсем чужди хора стоварват тука муниции, дават ги и на вересия, и си отиват, обещавайки, че пак ще дойдат. И никога не са ме излъгали. Като гледам, и съседа ми не са.

Веднъж, когато успях да поспя по-дълго, защото чувствах, че вече е все едно, сънувах, че съседът идва при мен, понеже му било много самотно и му се пиело вино. Ама като няма вино, поне да си разкажем по някой по-пиперлив виц! И почва да разказва пиперливи вицове, ама докато разказва, в мен изплува - все по-ясно - някакъв смътен спомен, как много отдавна занасям аз един тежък камък на тоя човек и за малко не го пускам върху крака му... Бършейки от челото си потта.

И накрая не знам да плача ли, или да се смея.

Не правя нищо. Само се ослушвам. Навярно, докато съм жив.

Ослушвам се: докато денят е ден, а нощта е нощ.

И докато камъните не се разпаднат сами?

Да му се не видяло дано!

Превод от унгарски Светла Кьосева