СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Елка Борисова

Фрагменти от театралния афиш

Отдавна, много отдавна. Като приказка, разказана сега. Паяжини, порутеност, полумрак. Филм на ужасите. Не, ирландецът Мартин Макдона в Народния театър. Гробища, гробари ексхумират трупове, груби шеги, дървена ракия, болка. Сенки местни, "лийнански", потънали в торфените блата на Ирландия, а за нас неочаквани. Много черен хумор, черен като земята, рикуширащ в псувни, болезненост. Кой ли би повярвал на пиян ирландец? Никой. За истината само знае старата Мериджони – пъргава, енергична, лукава. Лъжи, амбиции, жестокост, истерия, достигаща до извратеност, до разбиване на черепи с болни съзнания. И всичко това в този полумрак. И един гробар, притиснат от всички, от замъгленото съзнание до възможното, предполагаемо (катастрофа довела до смъртта на жена му) – спомен, омотан в предположения и злоба. Кой кого мрази и презира? "Откъде взимате толкова сили, за да мразите така?" – пита Мик Доуд. В един напълно объркан свят, потънал в абсурдността. Неатрактивен, с неизяснена истина, лудост и злоба.

Режисьорът Пламен Марков поставя тази пиеса като ехо от предишните на Мартин Макдона. Доказва максимата, че с нищо не трябва да се прекалява. Още повече, че авторът е негов идол и патент. Рутинност, като добре прочетени новини по радиото.

"Черепът на жената на гробаря или бившият присмехулник на малкия град" от Мартин Макдона, сценичен вариант и постановка Пламен Марков, сценография – Николай Каров, с участието на Стоян Алексиев (с много аплаузи за него), Златина Тодева (разкошна), Николай Урумов (впечатляващ), Калин Яворов (добро начало).

"Обичам херменевтиката и викторианския театър", казва Лилия Абаджиева. И избира "Ромео и Жулиета". "Те двамата от времето на Шескпир с лудата си любов и мелодрама – това е смешно, нали? И въпреки това от всички любовни истории тази най-ме впечатли" – откровеничи режисьорката с един от героите и започва. Клюки, сплетни, вражда между двата рода Монтеки и Капулети. Кадри от последователно прожектиращи киноапарати. Редуват се снимки/сцени от класически прочит и тривиалното, журнално днес. Мултиплицирани движения, изучени до точност пози, маниер. Мъже и само мъже, плуващи в женска психика, любов, бой, сприхавост, вода. Лица – трудно срещани, някакви типажи от смътни спомени, остри черти, красиви-грозни, трудно определими. Нови физиономии, налагащи моден стил. И пак като на ревю с цветя, вода, бедствие, друго бедствие не само смърт. Мокри тела, вода, няма изход, само напред, до поклона. И музика, много и всякаква – шлагери от 60-те, Елвис Пресли, техно, класика. Ромео и Жулиета с кринолини, рокли робсак, малко говорят и играят, играят.

Тотална сценична адаптация. Всичко е временно, преносимо и изтичащо от сцената. Капсулирано в добре задвижен механизъм. Време на овладените движения, не импровизация. Това налага Лилия Абаджиева, с много лекота и удоволствие.

"Ромео и Жулиета" от Уйлям Шекспир, спектакъл, сценична версия и музикална партитура Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев, с участието на Владимир Карамазов, Силвестър Силвестъров, Васил Ряхов, Юлиян Вергов, Захари Бахаров, Александър Николов.

Опит за игра. Закачка. Той и тя. Отдалечени с потопени в метални коритца лица. Изпробват възможностите на дъха си. Кой ще издържи повече? После скъсяват разстоянието, правят физиономии, тропат с крака, надиграват се и попадат в страстна прегръдка. Една такава игра се заиграва на сцена "Юг" на Народния театър. Докато идва пратеникът на немския посланик. Реалност (сън, мечта) рай. Едни такива думи, търсят се, сърдят се, навиват се на руло, като преносим килим, дърпат се, приготвят се. И този пратеник като ангел с крила и перушина. Той и тя – толкова се доближават до теб, толкова са близо до теб, че ти се иска да заиграеш с тях. Да тичаш по паркетеното каре или да потанцуваш, да се залюлееш на люлката-самар, както прави Тя. Актьорите се забавляват, а ти оставаш настрани. Не разбираш смисъла, текста, напрегнат си. Всичко е там на сцената: старото радио, миньорските лампи, дрехите. И това родео така те залюлява, че пропускаш края. Защото той не е важен, а играта. И кой колко успява да играе. Май най-много Тя – жената. Защо не ме дръпне, ами ако ме дръпне, ще се залюлеем. А Иван Кулеков да напише нещо друго. Такова, не конкретно. После да дойде при нас и да не гледа, да не слуша. Да сънува, да мечтае, да се смее.

"Немският посланик" от Иван Кулеков, постановка Валерия Вълчева, сценарий Красимир Добрев, костюми Елена Иванова, с участието на Наум Шопов, Касиел Ноа Ашер, Иван Бърнев.

Соло за кларинет. Протяжно изпълва театралното пространство. Мотиви за кларинет. Мотиви. Подбрани от актьори, играли в почти всички негови роли и други, по-млади, режисирани от Иван Урумов. Случват се едни такива, абсурдни ситуации, каращи те да се смееш до сълзи, защото са реални, наши, като току-що излезли от бюрократичен кабинет. С цялата безсмислица на своето съществуване. И един от героите се лута, обикаля и търси добър човек, за да го убие, от което света да го заболи. Може ли да се намери такъв?

В парчетата от "Сако от велур", "Животът, макар и кратък" и три разказа няма по-безсмислено нещо от чиновника и неговия свят, добре ограден във възможното, патоса, декламацията, в предвидимите ситуации, писани отдавна, случващи се сега. И този убиец-безмислен, и тъгата на света, в който сме някак изгубени, и какво като се намери жертвата. Тя не е истинска, не е реална, а е продукт на ситуацията. Няма нищо истинско. Само кларинетът. Режисьорът Иван Урумов е оставил всеки актьор да направи своето. Без преувеличения и самонавивки. Ах, тези стари актьори! Върнаха ни в онова играно време, времето на Станислав Стратиев. И му се поклониха с любов – такава една голяма и топла, побрана в подвижната дървена стена-декор, сгъваема, създаваща обеми, кабинети, театрален афиш. С много любов.

"Мотиви за кларинет" от Станислав Стратиев", постановка Иван Урумов, музикални мотиви Михаил Шишков, сценография и костюми Нели Ненова, автор на плаката Доньо Донев, с участието на Васил Попов, Димитър Манчев, Пламен Сираков и Веселин Цанев.