С времето
Мигът е мишената на щастието,
мисля си и махам с ръка
за довиждане и здрависване
с времето.
С времето разбирам, че
няма нищо по-важно от
този празен час, пълзящ,
криволичещ, неприличащ
на нищо от другия,
изтичащ и тичащ
в шум и тишина.
С времето се научих
да бъда с времето,
научих се или се отучих
все пак (?) –
питам се и питането ми
увисва отвъд времето.
Но и това питане
е писмо, петно на времето,
защото мигът е мишената на щастието,
нали (?) и дали (?)
С времето останаха загадките.
Вечерното писане
То е тъмно и мътно,
мозайка и амалгама,
дим и мъгла е, но е и длан,
която те улавя съвсем сам
да стоиш и да се стапяш,
стапяш и все пак стаяваш.
То е празно и празнично,
пано върху черна канава,
не го каниш, то идва, нахлува,
просто само стояло е във паметта
под сметта от несъстоятелно ежедневие,
което се вие, извива с бели крила.
Да, възхвалявам вечерното писане,
което се утаява във тинята нищо.
В един обикновен ден
Кълбят се къщите,
катерят се нагоре и все по-нагоре,
като карнавал е този град, -
сякаш пада от небето,
а все не стига до земята,
в мъгла е целият обвит,
мъгла (?), а пелена
и пеят хилядите гласове,
пеят и смеят се,
сменят се сезоните
в един обикновен ден, -
в този, в който пиша.
Наопаки всичко
Слънчев диск,
разтопен мед, милостта на вятъра
над града градят скален фрагмент,
стъклен похлупак
и наопаки всичко е,
уж се завръщам, а заминавам,
уж пея, а плача,
уж плача, а се усмихвам,
смигвам си с око с вцепенено лице,
пред вратата на една вечерна,
получерна пловдивска къща Джойс се
изправя,
изравя ръка от джоба си и
махва (за добре дошла или за сбогом?)
и така затваря се кръга, -
слънчев диск.
