СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Сонг Чун-Бок
(род. 1936 г.)

Пред опустялата къща

Няма ли никой?
Никой ли няма?

От другата страна на булеварда,
прегърнал бляскавия уличен фенер,
стоя във малката алея,
пред твоя някогашен дом.
Мъча се да те повикам.

От силен вятър в бруления ден
полита глухият ми зов.
Дори и малка част не би могла да се изгуби –
до теб ще стигне, мисля, че ще те намери.

От дъжд в измокрения ден
нелепата си песен
реших, че по-добре ще е
с рогозка да покрия.

Оттам, където ти избяга,
стоя на уличката в края
и просто паля клечки –
очите замъглени сякаш за да проясня.
Стоя и тропам по чуждата врата…

Тук никой ли няма?
Никой ли няма?


И Бьонг-Хун
(род. 1925 г.)

Отивам си

Напускам.
Първо името напускам.
Та това е облекчение.
Унизен, цял живот
болезнено окован
в това име.
Напускам го.
Полека се освобождавам.
От очите се освобождавам.
От горделивите очи,
за които видяното до днес
сякаш бе неистинско.
Напускам ги.
Носа, устата – напускам ги.
Та той харесва само хубавите миризми –
напускам го.
Тая уста,
която не признава вкус, какъвто не ще
и брътви, каквото си ще,
и смесва истината и лъжата,
и превъзнася се –
напускам я.
Напускам ги без колебание.
Обвивката изхлузвам и напускам.
Нима не е добре?
Измитата от дъжд гора
нима не чувства облекчение?

Преведе от корейски Александър Христов