СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Любен Станев

В кафене "Париж"

откъс от непубликувания роман "Един обаятелен грешник"

Отдавна вече нищо в това заведение не напомняше на някогашното най-голямо и представително пловдивско кафене "Париж".

След 9 септември 1944 година то бе просъществувало известно време в стария си вид, но по-късно го затвориха, а след национализацията стана агитпункт. И едва през последните 7-8 години, когато някои криворазбрани и дори смешни догми в живота на хората отпаднаха (една от тях бе, например, дълго разпространяваното и битуващо мнение за крайно отрицателната, едва ли не пагубна роля на... кока-колата), и бившето прочуто кафене намери сякаш своя истински съвременен образ като място за забавни игри и сборище на труженици в края на техния напрегнат, но народополезен делник.

Ботьо Салабашев преживя всички тези превъплъщения на любимото си от половин век заведение, в което бе прекарвал дълги часове над таблата, обграден от очаровани от майсторството му кибици, но и от известни в града злобари и завистници, които не му бяха спестявали (а и той на тях, разбира се!) солени подмятания и нападки. Отдавна тези хора вече ги нямаше – агентът от полицията Арсени Попов бе убит като куче на улицата, вечния си сън спяха омразният сводник Чаракчията, простодушният, но известен с ветропоказателствата си артист Итко Сотиров, както и редица други, преминали през просторното кафене със своите предпочитания и капризи, с личните си болки и страдания, за които всички узнаваха и които често съчувствено разискваха. Преди повече или по-малко години те бяха напуснали завинаги обичайните си маси и дори места и Ботьо и малцината останали все още верни на заведението посетители често ги споменаваха по някой повод с добра дума, но нерядко и с остроумна, макар и незлоблива насмешка.

Нямаше ги, разбира се, и някогашните келнери, познаващи вкусовете на всеки от постоянните клиенти. И въпреки това Ботьо продължаваше да се отбива в кафенето, в което бяха преминали хиляди часове от живота му и където си беше извоювал славата на един от най-добрите, ако не и на най-добрия майстор на "мешаната табла" – обикновената, гюлбарата и тапата, - носила му в течение на десетилетия и възхищение, и уважение, и редовни доходи от почти винаги спечелваните игри. С тези чисто комарджийски изяви от дълго време бе приключено, сега тук пак се играеше и табла, и шах, и белот, но не на пари, а най-често на скромни почерпки с чай, кафе, разхладителни напитки или локум. И все пак Ботьо не пропускаше нито един свободен ден да прескочи до някогашното кафене, дори се стараеше да сяда на същото място като в миналото – до голямата стъклена витрина, която гледаше към тясната пресечка, водеща под остър ъгъл към главната улица...

В този топъл вече ден кафенето не беше много посетено – приятният следобед мамеше хората повече из градините и парковете, отколкото в затворени помещения.

Ботьо се настани на обичайното си място, поръча си оранжада и запали цигара. Чувстваше се умислен и някак угрижен и това го учудваше. На пръв поглед едва ли имаше основание да увисва нос – като се изключеше непрежалимата загуба на Васковата жена Дора преди половин година, всичко друго около тях изглеждаше в ред и дори можеше да се смята за успешно. Васко се беше върнал след толкова години в родния край и в бащиния дом, работеше успешно в тубдиспансера, внучката му, кръстена на него, радваше всекидневието му с жизнеността и остроумията си, сам той не можеше да се оплаче нито от здравословни проблеми, нито от това, че са го забравили в текезесето, откъдето сегиз-тогиз го навестяваха и му оказваха неизменно уважение.

И все пак от около два месеца му беше криво – понякога доста осезаемо, друг път – по-слабо, подобно на заглъхващ и засилващ се зъбобол. Вината за това бе в поведението на дъщеря му Евчето, избързала без основателни причини и почти без обяснение да напусне с мъжа си къщата им и да наеме жилище под наем в другия край на града.

Оттогава тя бе идвала само веднъж у тях – за Велекден, но сама, уверявайки ги, че Драган бил скован от остър пристъп на лумбаго. Най-неприятното беше, че за тези два месеца Евчето като че се беше отчуждила от най-близките си доскоро роднини и те чувстваха това, особено Ботьо. Не му беше ясно на какво се дължеше тази рязка промяна у дъщеря му, подозираше, че съществува някаква скрита, убягваща от вниманието причина...

- Здраве желая, другарю Салабашев! – сепна го ниският, школуван бас на един от възрастните артисти в театъра Ганчо Урумов. – Мога ли да наруша спокойствието ви?

Ботьо го огледа с мека усмивка, спирайки очи на съвършено голата му глава и на дебелите му негърски устни.

- Сядай, какво се церемониш толкова?

Урумов бе слаб табладжия, предпочиташе шаха, който пък Ботьо не владееше, така че двамата много рядко се срещаха в двубой помежду си, но често си бъбреха в кафенето, връщайки се към спомени за известни в миналото актьори, живели в техния град.

- Топло! – избърса новодошлият плешивия си лоб с кърпа, взирайки се любопитно в Ботьо. – Как е, няма ли още мющерии?

- Ще дойдат.

- Жалко, че не съм от твоята класа, иначе...

Урумов беше от хората, които често се обръщаха към околните ту на "ви", ту на "ти", но иначе бе симпатичен, макар и да не минаваше за кой знае колко ценен актьор в театралните среди.

- А ти с какво ще се похвалиш?

Другият въздъхна, придавайки тъжно изражение на лицето си.

- Не съм добре! Размина ми се може би най-големият шанс в цялата ми артистична кариера.

- Не думай!... И защо стана така?

- Ами, защото горе, в столицата, се уплашиха от една страшна пиеса за пораженията на култа, които още не са заздравели.

- Така ли? И ти в нея ли щеше да играеш?

- Да, и знаеш ли кого? – Самият Гешев, началника на Държавна сигурност преди Девети!

Ботьо си замълча, не му бяха много ясни работите в театрите и в изкуствата въобще, а открай време бе свикнал да не се бърка в области, в които нямаше достатъчно познания и главно личен опит.

- А вие как поминувате, другарю Салабашев?... Всъщност все се каня да ви питам и все забравям. Не може да не сте се заинтересували и да не знаете какво точно значи... "Салабашев", откъде произлиза това ваше презиме?

Ботьо се позачуди на неочаквания въпрос, посегна към пакетчето си с цигари.

- Ще ти кажа, щом питаш – рече той, след като запали. – Както се досещаш, думата е турска и значи буквално "върти глава", или... "въртоглав". Предполагаме с моя брат Димитър, че някой далечен предтеча в рода ни си е клатил главата, може да е страдал от... как се казваше онази болест, при която...

- Паркинсон ли?

- Същата! При нея се получава такова въртене на главата, сигурно си виждал подобни хора.

Актьорът изглеждаше видимо заинтригуван. Беше вперил малките си, лъскави очички в лицето му и както и друг път Ботьо си помисли, че той бе всъщност леко глуповат, макар и самоуверен човек.

- А не допускаш ли и един друг вариант? – подзе след малко Урумов с типичен актьорски апломб. – Този ваш далечен предшественик може да не е въртял своята глава, а да е... завъртал чуждите, например женурята по негово време?

Ботьо се разсмя, развеселен от тази странна догадка.

- Виж, туй не ми беше минавало през ума.

- А е трябвало, особено след като имаш... такъв син!

Ботьо неволно се навъси, долавяйки смътно, че уж наивният добряк срещу него бе направил един недотам благоприличен намек.

- Какво искаш да кажеш, не те разбирам! – подхвърли той сухо, тръскайки цигарата си, без да поглежда към пепелника.

Урумов се пресегна, докосна ръката му и пред Ботьо за миг проблесна едрият червен камък на неговия пръстен.

- Не се сърди, в никакъв случай не желая да те засегна... Просто ми дойде на ум нещо, което чух и ми се иска да споделя с теб като с човек, когото чувствам близък.

- Какво си чул?

- Ами по адрес на сина ти... А, бе, хора злобни и клюкари – колкото щеш, защо да не се въдят и в... храма на Мелпомена?

- Не го усуквай, ами говори направо! – сряза го раздразнено Ботьо.

- Готово, не се коси!... Какво ми трябваше и на мен да се разбъбрям, ама каже ли човек "а", трябва да... Е, добре, говори се в нашите среди, че в тукашния тубдиспансер бил дошъл на работа един лекар – страхотен Дон Жуан, всичко живо падало под ножа му – и млади, и по-възрастни, че даже и... Е, стига толкова, удрям вече ключа на устата си! – и той притисна с два пръста дебелите си устни, които обаче продължиха да се виждат и отгоре, и отдолу.

Ботьо размаха сърдито показалеца си.

- А-а, тая няма да я бъде! Като си почнал, ще караш докрай!

- Хубаво тогава, ама после да не се сърдиш!... С една дума, синът ти уж не се спирал и пред роднини – в мрежата му паднала и неговата братовчедка, че и... майка й. И двете били свободни мадами, в тяхната къща бил и лекарският му кабинет, на хвърлей място от самия тубдиспансер.

Долната устна на Ботьо увисна от изумление. Какво дърдореше този вятърничав мъж, беше ли вярно, че разпространяват подобни глупости за техния Васко?... Всъщност Урумов май не беше толкова гламав, колкото го смяташе. Как тъй точно днес, когато явно беше чул долнопробните слухове, се беше сетил да го пита за значението на името Салабашеви? Това хич ни приличаше на невинна и случайна любознателност... Усети порив на гняв към плиткия в основата си актьор, после го обзе топло съчувствие към сина му. Как не ги беше грях да го калят – нямаше и половин година, откак бе погребал другарката си, а злите езици вече съскаха срещу честта му! Че и не само срещу неговата, а и на две нещастни и толкова свестни жени!

Пое си войнствено дъх, накани се да среже жестоко Урумов, но изведнъж си даде сметка, че в края на краищата плешивият "аркашка" му бе направил услуга със своята информация... Но къде лежеше коренът на противната мълва, как тъй още дошъл-недошъл в Пловдив и почти непознат на повечето хора, Васко бе станал мишена за подобни гнусни нападки?

Запали нова цигара, отказа на един познат да седне на тяхната маса под претекст, че има важен разговор с артиста и като се приведе към него, рече, стараейки се да овладее потрепващия си от гняв глас:

- И откъде се пръкнаха тези мръсотии в театъра ви? Не може да не си им хванал края, все някой пръв е почнал да разлайва кучетата... Думай, Ганчо, няма да те оставя на мира, докато не ми изпееш всичко!

Другият се заозърта безпомощно наоколо, пъхна пръст в яката на ризата си, сякаш тя неочаквано бе почнала да го стяга.

- Не знам, бе, другарю Салабашев, бога ми, ще ви излъжа... Казват, че жената на директора била замесена в цялата работа, но... нито съм видял, нито съм чул и много те моля да си остане между нас. И без туй семейството не ме долюбва много, ако разберат, не само роля няма да видя вече, ами и...

След десетина минути Ботьо се сбогува с актьора, плати сметката и си тръгна.

Отдавна не помнеше да се е отказвал от игрите, за които тъкмо се бяха появили първите сериозни мераклии, изпратили го с искрено недоумяващи погледи до изхода на кафенето. Не му беше вече до таблата, не можеше да си представи, че ще мята няколко часа заровете и ще мести умело пуловете, докато в главата му ще бръмчат отвратителните мухи на клеветата за най-скъпия човек, който имаше на този свят. Дано се е прибрал вече! – молеше се той в себе си, - за да може да излее пред него накипялата в сърцето му обида и ярост и двамата да се опитат заедно да разплетат мръсните конци на току-що научената от актьора чудовищна интрига!