СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Мария Хендрик Питерс

Сезонът на щуката

Светлината се промъкваше през процепа на притворените й клепачи, надзърташе под миглите, като по пътя си оцветяваше всичко в брокатово-златистите отблясъци на прежурящото обедно слънце. Жената се забавляваше вече от петнайсетина минути, като ту отваряше очи и за миг поглеждаше в огнения диск на небесното светило, докато режещата му белота се наситеше с непрогледно черно, ту съвсем затваряше клепки и тогава светлината избухваше под погледа й - остра и ярка, като кървава заря.

Тя обичаше слънцето, беше отрасла под топлите му лъчи на онзи незабравим варненски бряг, където минаха безгрижните лета на детството й. Помнеше всяко едно от тях, макар в съзнанието й те вече да се бяха слели в една обща картина, изпълнена с веселие и писъци, шум на вълни и налягали по пясъка зачервени като раци летовници. Все още с лекота откриваше там и своето присъствие - малка жилава фигурка на петнайсетгодишна русалка с бронзов тен на стар моряк и с изсветлели от слънцето краища на къдриците. Там бяха и братята и баща й - с вечната мрежа, провиснала от едната страна на лодката и неизменната миризма на риба, полепнала по ръцете, косите, дрехите, станала част от тях самите. Тя харесваше тази миризма, толкова позната и родна, това бе миризмата на нейния дом. Дори сега, след близо десет години на раздяла с морето, чувството й на принадлежност към онзи свят - на вълните и слънцето не избледняваше. И до ден днешен носеше топлината му в себе си, като неизличимия тен на тялото си, което запазваше кадифения си какаов отблясък дори и през зимата.

Жената се надигна от постелката на тревата, като забърса няколко невидими прашинки от корема и бедрата си. От дългото взиране в слънцето големи черни кръгове изплуваха пред очите й, но след малко се стопиха в зеленината на отсрещния бряг. Тя се загледа в тази посока, докато накрая спря поглед върху смалената от разстоянието фигура на мъжа си. Мина през дървеното мостче и чак тогава забеляза празната кофа в краката му.

- Пак ли нищо?

Мъжът откъсна поглед от водата, където необезпокоявана се носеше плувката, свързана с незабележима корда към края на въдицата му.

- Не кълве! От сутринта само сменям стръвта и никакъв резултат. Сигурно времето не е подходящо за риболов - каза мъжа с надежда в гласа.

Жената само присви рамене.

- И миналата година беше същото, явно ще трябва да си купим риба от магазина.

Вече трето лято подред идваха да летуват тук - с палатка, газов котлон, взимаха дори портативното телевизорче и се приготвяха да прекарат поне седмица в риболов. Всяко лято обаче се повтаряше едно и също, въпреки че се суетеше по цял ден около реката, мъжът не успяваше да хване нищо и те си тръгваха разочаровани още в началото на сезона.

- Добрине, остави, няма смисъл да висиш повече тук, най-много какъвто си бял да изгориш от слънцето. По-добре отиди до селото и виж дали не е останала някаква риба в магазина. Ако няма, купи наденица.

Мъжът виновно издърпа въдицата на брега и започна да я разглобява. Движенията му бяха лениви и несигурни. Сякаш все още не беше убеден дали е редно да се отказва, въпреки че гърбът вече наистина го болеше от силното слънце. За разлика от жена си не беше свикнал на жарещите му лъчи и след половин ден на открито, сега не само усещаше кожата си изсушена, но и очите - възпалени. Риболовът определено не бе негова страст, но той не искаше да огорчава Весела, която цяла зима кроеше планове къде да ходят за риба през лятото. Той разбираше нейната морска природа, макар сам да бе чужд на безбрежните водни пространства на морето или безкрайните лъкатушни речни корита, които събуждаха в него представа единствено за нещо мокро, студено и лепкаво. Не понасяше и слънчевите бани, кожата му реагираше болезнено при всеки по-продължителен досег със слънцето, зачервяваше се, нашарваше се с белезникави мехури, които скоро се пукаха, за да открият още по-наранимите и нежни пластове кожа отдолу. Ако зависеше от него, цяло лято би прекарвал в сянката на старите дъбове, надвесени над бащината му къща в тетевенския балкан, но Весела не обичаше това място, за нея то бе твърде мрачно, усойно и неприветливо. Тя бе дете на слънцето, беше родово свързана с него, то озаряваше нейния характер, така както огряваше над някой хълм, или пък се скриваше и тогава тя ставаше недостъпна като поляна, над която е надвиснал дъждовен облак.

Скоро след сватбата Добрин разбра колко подобен на метеорологичното време е нравът на жена му. По природа тя бе жизнена, весела, общителна, но също така и лесно раздразнителна, може би дори малко лекомислена. Сигурно това беше, което го плени още в началото - нейният амплитуден характер, така противоположен на неговата природна унилост, склонност към меланхолия и улегналост. Тя беше пълна с живец, непредвидима до объркване, но той скоро се научи да е благодарен за слънчевите й настроения и да се примирява с бурите на нейното недоволство. Обичаше я дори когато се чудеше какво точно харесва в нея.

Още в началото на брака им тя го поведе по шумни компании, запозна го с многобройните си приятели и го качи на първия влак за морето, веднага щом той успя да си уреди отпуска. Там по цял ден го разхождаше из плажа, учеше го да плува, въпреки непреодолимия му страх от водата и се смееше на неумелите му опити в риболова. С всичкото си добро желание да се приспособи към този начин на живот, за Добрин тези морски седмици бяха истинско изпиттание. Така и не успя да преодолее отвращението си към водата и рибата, а непоносимостта му към слънцето прерасна в яркочервена болезнена екзема, която бързо се разпространи по цялото му тяло. Наложи се да си заминат по-рано от предвиденото и тогава се разрази първият голям гневен пристъп на жена му. През следващите няколко лета той стоически се опитваше да понесе морето, но саможертвата му завърши със силна алергична реакция, при която без малко да се задуши. Лекарите му казаха, че ако не иска да се разболее сериозно, ще трябва да забрави за морето. Като си помисли какво разочарование ще е това за Весела, той си купи наръчник за рибаря, въдица с всичко необходимо за риболов и започнаха да летуват край тази река, където поне слънцето не беше толкова силно и човек можеше да се скрие в сянката на върбите.

Добрин внимателно нави макарата, подреди пръчките на въдицата и сложи всичко в празната кофа на земята до него. После взе бурканчето със стръвта и неохотно се изправи до жена си. В този момент забеляза някакъв мъж, който приближаваше по пътеката. Весела също го бе видяла, защото се взираше срещу слънцето, опитвайки се да разпознае някой от летовниците, разположили се малко по-долу по течението на реката. Но човекът беше непознат, около 30-35 годишен висок мъж със загоряло от слънцето приветливо лице и походка на млад исполин. Когато приближи, той учтиво поздрави, после погледна празната кофа в ръцете на Добрин и весело каза.

- Днес май денят не е бил от най-сполучливите?

- Нито днес, нито вчера, да не говорим пък за миналата година - Весела веднага се възползва от възможността да уязви мъжа си.

Непознатият я погледна с любопитство и дори не се опита да скрие одобрението си. Погледът му бавно се разходи по лъчезарната й усмивка, поигра си с пламъчетата в очите, после смело слезе към заоблените й рамене и накрая се гмурна стремглаво по дължината на стройните й крака. Весела забеляза възхищението на мъжа и дяволито кокетство смекчи тембъра на гласа й.

- Като гледам пълната кошница с риба която носите, започвам да подозирам чия ще е вината, ако си легнем гладни тази вечер. Та вие сте изловил цялата риба от реката.

Мъжът хвърли уж небрежен, но всъщност изпълнен с гордост поглед на кошницата и каза с недобре прикрито задоволство.

- Вече няколко години ловя риба тук и съм научил всички места, където уловът е добър.

- Е, ние явно знаем останалите, където няма риба - Весела вече не се заяждаше с Добрин, тя просто флиртуваше с непознатия.

Поласкан от забележката й, мъжът изопна с достойнство рамене и светла гордост заигра в ъгълчетата на устните му.

- На всекиго се случва да не му проработи късметът - той погледна с високомерно съчувствие Дорбрин - пък и риболовът си е тънка работа, майсторлък се иска, за да хванеш някоя по-голяма риба.

- То нашият късмет явно и днес ще бъде в магазина, дано само цацата да не е препържена като вчера, защото още ми пари на стомаха от нея.

- Нали пъстървата онзи ден ти хареса, може да са докарали и днес - Добрин не посмя да погледне Весела в очите.

- Моят мъж този риболов най го владее - с торбичката и право в селото. Хем удобно, хем лесно. Няма какво да си играем да чистим рибата и да я пържим, направо си я купуваме готова.

- Защо да не вечеряме заедно? Наловил съм толкова много риба, че просто не знам какво да я правя - непознатият посочи с щедър жест кошницата.

- Благодаря, но не искаме да ви притесняваме, сигурно има с кого да изядете всичко това. Весела изглеждаше по-лъчезарна от всякога.

- Не, наистина, съвсем сам съм и ако не ми помогнете, ще трябва да изхвърля част от рибата. На това топло време няма как да я съхранявам.

- Е, щом поставяте така въпроса, съгласни сме, ще дойдем, нали Добрине?

- Разбира се, че е удобно, ще се радвам да имам компания. Заповядайте когато решите. Палатката ми е зад онзи завой на реката, където се издигат тръстиките - червена с черни ципове. То така или иначе други наоколо няма, така че не ще се объркате.

Непознатият посегна към кошницата си, после се сети нещо и се обърна към Весела.

- Между другото, ние не се запознахме, казвам се Страхил.

Весела пое с готовност протегнатата му ръка и се усмихна още по-топло.

- Аз съм Весела, а това е мъжът ми Доб...

- Добрин, вече научих - Страхил подаде ръка и на него.

- Приятно ми е.

- Приятно ми е - Добрин се учуди на силното ръкостискане на непознатия. Помисли си, колко енергия трябва да притежава човек, за да се здрависва по този начин. Той лично отдавна бе престанал да влага жар в запознанствата си с хората. Не беше сигурен дали изобщо някога го е правил.

- Разбрахме се, ще ви чакам.

Страхил се отдалечи с бавните стъпки на уморен гигант.

- Доскоро - изчурулика Весела подире му.

Огънят бавно догаряше. Беше се свечерило отдавна и звездите ярко грееха над главите им като малки слънчеви зайчета по небосвода. Реката се чуваше, неведома и незрима. С нежен ромон тя милваша и охлаждаше цялата зажадняла, измъчена от дневното слънце природа.

Страхил хвърли един пън в огъня. Жарта разпиля весели искри, пропука и с бял език облиза сухата повърхност на дървото. Палава светлина заигра по лицата на насядалите в кръг хора. Страхил взе тигана с рибата и безмълвно го предложи на Весела. Добрин се беше отказал още след второто парче и от известно време само наблюдаваше жена си как стръвно и лакомо унищожава изпечената щука.

- Това е последно, наистина не мога повече, ще се пръсна от преяждане. - Весела взе по-голямата риба - не съм яла така, откакто изпращахме брат ми войник.

- И кога беше това - се засмя Страхил.

- Наистина много отдавна. Божичко, бях забравила колко отдавна е било.

- В такъв случай брат ти трябва да е доста стар вече.

- Или пък истински прясната, наловена наскоро риба ми е липсвала от векове. Помня, че на прощалната вечер на брат ми ядохме кефал - божествен. Баща ми го беше наловил същия ден и майка ми и лелите цял ден шетаха в кухнята.

- Откога живеете в София?

- Добрин е столичанин. Аз съм морско чедо, преместих се в София след като се оженихме и оттогава край на рибните фиести. Трудно е да научиш един сухоземен жител как се лови щука като тази. - Весела посочи останалите парчета риба в чинията.

Страхил се обърна към Добрин.

- Добрине, опита ли в заблатената част, малко по-долу по течението на реката?

- Вчера бях там.

- И нищо ли не хвана? Чудно! Сега има доста щука там. Слагаш ли стоманен повод на края на кордата? Без него нищо няма да стане. Щуката прегризва влакното и си заминава.

- Слагам, разбира се.

- А кой номер кука ползваш? Тука има големи риби, най-подходящ е единица. И стръвта е много важна, лови се само на живи рибки, иначе не кълве.

- Само жива стръв ползвам.

- На теория сме добри, само дето на практика нищо не хващаме - се заяде Весела.

- Рано напролет, когато рибата не е пуснала хайвер и няма малки рибки, става и на блесна - Страхил вече не обясняваше на Добрин, а по-скоро се перчеше пред Весела.

- На облачно време златиста, а на слънчево сребриста - хвърляш и теглиш. Нямате представа какви парчета съм хващал така.

- Тук, на тази река - се учуди Весела.

- По-надолу, в язовира. Там наистина си я бива рибата. Една година ми се случи нещо съвсем невероятно.

Влязох да поплувам във водата и изведнъж нещо лъсна пред погледа ми и се загуби в дълбокото. Така и не разбрах какво беше, но после като излязох на сушата забелязах, че ей тая турска монета, дето я нося на врата си я няма. Скъсала се верижката и потънала - ето значи какво бях видял да блещука във водата. Гмурнах се, търсих, търсих, но нищо не намерих. Дъното дълбоко и тъмно - не можеш да различиш дори камъните. Накрая се отказах, изгубена работа - все едно да търсиш игла в купа сено. Върнах се на брега и се приготвих за риболов. Тоя ден много нещо хванах - и все едро. Имаше едно парче, над метър дълго, пък тежеше! Едвам го измъкнах на брега. Като се прибрах вечерта и седнах да чистя рибата, точно от корема на тая, голямата, извадих моята турска паричка. Нали е сребърна, лъщи и щуката я взела за рибка и я глътнала.

- Стига бе, не може да бъде - зяпна Весела от почуда.

- Честна дума, не си измислям - погледът на Страхил блестеше от гордост.

- То съвсем като приказка звучи.

- Обаче е чиста истина, ето вижте, още я нося на врата си - Страхил разкопча ризата си и им показа малка сребърна монета, окачена на верижка.

Весела я погледна с възхищение.

- И е била в корема на рибата?

- Като лешниче в черупка - се ухили Страхил.

- Направо не е за вярване! Над метър дълга казваш?

- Поне метър и двайсет беше. И ми върна талисмана - Страхил доволно потупа гърдите си, върху които висеше старата сребърна монета.

- Ето какво се казва добър улов, при това със сувенир в добавка - се засмя Весела от сърце. После погледна Добрин, който очевидно скучаеше, и с досада добави:

- Ние най-добре вече да си вървим. Стана късно, а утре тежък ден ни чака - гласът й преливаше от ирония.

- Благодарим за вечерята, дано успеем да се реваншираме.

- Няма за какво, заповядайте пак, ще ми бъде много приятно. Страхил погледна настойчиво Весела.

- Пак ще дойдем - тя стисна топло ръката му.

- Лека нощ. Бяхте наистина мил с нас - Добрин се изправи и усети режеща болка в гърба, явно слънцето през деня му беше дошло в повече. Сигурно нямаше да успее да заспи.

Весела изчака около двайсет минути след като си легнаха, после се заслуша внимателно в дишането на мъжа си. Беше равномерно и леко, значи спеше. Тя безшумно разкопча ципа на спалния си чувал и се измъкна. Предвидливо бе оставила палатката отворена и сега само помести платнището и се озова в тихата лунна нощ навън. Мина по мостчето и се запъти надолу по реката.

Добрин усети движението в тъмното до себе си, почувства студения нощен полъх, когато Весела излезе от палатката и после чу стъпките й по паянтовото дървено мостче. Отвори очи и се загледа в мрака. Знаеше къде отива жена му, беше се случвало и друг път.

Мина цяла вечност, преди да долови повторно шум отвън. Тогава се стаи в завивките си и сполучливо се престори на заспал. Весела тихо се промъкна на мястото си, пъхна се в чувала и веднага се унесе. Луната беше преплувала небето и сега хвърляше коса светлина през страничния процеп на палатката. Галеше с бледи пръсти младото, стройно тяло на жена му, което ухаеше на слънце, полски билки и грях. Светлината посребряваше лицето й, докосваше с огън косите й и блестеше върху полуотворените й устни, зад които заплашително се криеха ред бели зъби - малки и лъскави - досущ като тези на щуките, които цял ден бе ловил и пускал обратно в реката.