Пунктуация
Точката е пъпът на света;
надгробна плоча върху гроба на
любима.
Точката е капка гъста кръв;
бойница подпряла края на града.
Паузата след нея – скръб по
всички мъртви войни...
Запетайки
В кадилница кована от сребро -
зрънца неизгорял тамян,
залезли свещи върху златна
утвар,
параклис във гората,
река разтворена във лилия.
Още скръб за всички мъртви
войни
Тире – острие на копие
и длан, протегната за сбогом.
Сламката, която няма
мъртвият да хване
Удивителна
Цигара във саксия догоряла;
мачта на потъващ кораб
Из цикъла
“Мъртвите поздравяват”
12-годишната Ани поздравява
сестра си от дъното
на селския кладенец
Силна е, како, водата.
Като татко ме дърпа
тежкият сърп на герана
и в сребърна кърпа размахва
старата змия от твоята черна кордела.
Силна е, како, водата.
Като дебелата лелка на село
пее, ръмжи и залита,
блатни звънчета плете и разплита,
прикляка при старата черна кордела
и бавно става дебелата лелка,
впряга колата за село
и весело смига на кака.
22-годишната Деси, загинала при
автомобилна
катастрофа, поздравява неродената си
дъщеря
Пари ли, мамо, в колата,
в белия въглен на пътя,
в мътната кошничка,
плетена с тежка, съсирена кръв.
Душно е, миличко мое,
но пращам ти глътка водица
от хлътнали клепки, от жълта, димяща
утроба,
и стръкче тревица ти пращам –
от гроба – за есен подарък ти готвя,
за вятъра зимен те стягам,
примъквам жарава в коравия нар на корема
си,
ремъка стягам, но пак се обръща колата
и мъртвото слънце полита
в твоята малка количка.
34-годишният библиотекар Северин,
починал след
тежка алкохолна интоксикация,
поздравява
аржентинския си колега Хорхе Луис
Измама е, Хорхе, метилът,
прахан от самата кора на земята,
троха от ронливата пита на гроба,
тръпчива и топла гние в ребрата,
тупти и пулсира. Като братска завист
свисти зад очите
и мачка в торбата на кухите, черни
клепачи
горчиви и страшни череши.
Влачи пясък от мъртви морета
и съска нагоре, в ушите.
Качва се бавно по склона на тъмния
скелет
и с клон от нубийски папур,
удря ме, Хорхе, в главата,
с факел от суха борина ме удря,
с коприна от чер пергамент ме покрива
и в моята приказна Тива ме връща.
15-годишната Моника, изнасилена и
убита близа до
с. Равда, поздравява приятеля си
Радослав
Искам да пиша, но щипят
в очите ми морските шипки,
отвара от пясък и бели костици
смъди под ръждивите, тежки зеници.
Горчат като трици вълните
и трият в рождената рана
балсам от презморски масла,
повиват кървящата ясла, но дива е,
Радо, бодливата, рижа зеница.
Като котенце гони кълбото,
съборено в тесния хълбок,
като птиче подскача
в дълбоките клони на крехкото тяло.
А дебне в шубрака мъхната стрела,
трепти като суха земя, като жадна ламя
се извива под свода на малката рижа
зеница
и клюн от настръхнали вени
забива в свенливата рана.
