Литературен форум  

Брой 18 (459), 08.05. - 14.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йожен Йонеско

Йонеско като поет

За поезията на Йожен Йонеско не знаем почти нищо. Роденият през 1912 г. в Слатина, Румъния, драматург и есеист създаде почти цялото си творчество на френски език, с изключение на прочутата пиеса “Английски без учител” (1949), позната повече като “Плешивата певица”. До появата на сборника “Аз” (изд. “Ехинокс”, Клуж, 1991), неговите стихове бяха познати на малцина литературоведи. Още като ученик в престижния букурещки лицей “Свети Сава”, младият Йонеско решава, че ще стане “един от големите световни писатели”. Заедно със своите съученици от класа, Михаил и Серджо, той се чувства “равен на Платон, Шекспир и Толстой”. “Моето страдание – пише тогава шестнадесетгодишният поет – не е нито дребно, нито банално, то е безсмъртно. Особено за мен, Поета, това състояние е Творческо…” Това е типична Йонесковска декларация – първата от многото, с които ще се срещнем по-късно в неповторимия му “Дневник”. Прочетена днес, шест десетилетия след публикуването й, тя свидетелства за неговия неповторим стремеж да се изяви, да привлече вниманието към себе си.

О. Ст.

Елегия за една парцалена кукла

Скъса се,
куклата, която вдигаше дясната си ръка,
когато я дръпнеш отляво,
и левия си крак,
щом я бутнеш отдясно.

Сега не се движи.
И никой не може да й направи нищо.
Да, никой нищо.
Повредена е.
Има око, уморено и плачливо,
криви устни,
а от лакета й, от главата, от вратлето,
падат стърготини, стърготини, стърготини.
Но в нея има не само стърготини.
Кръвта й изтече и вече не се вижда.
Животът й е погубен,
разпиля се сред талаша,
между парцалите
и дъсчиците.

И все пак това не е беда.
Куклата беше смешна
и дори ожулена (по носа!)


Страна от картон и памук

В тази страна не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата –
всичко е от картон и памук.
Който поиска да си изважда душата:
просто я слага пред себе си.
Гледа я като нещо чуждо.
Виждал съм такива души на дървета и птици,
дори на хора.
Хора-кукли се молят без думи:
техният бог си има бяла брада.
Хора-кукли с души от памук!
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички невинни, пронизващи!
Бледите им цветове не крещят…
Пространството е само два кубика.
Огънят е червена кърпа – грабни я!
Тази страна е надраскала върху картона
образ на дете.
А то сега сънува.
Моля те, не го събуждай!


Момичето виждаше ангели

Момичето когато беше при нас
виждаше ангели.

Но ангели няма!
Кой ги е видял…

О, восъчна кукло!
Попа клати глава,
малкото черно куче лае, лае,
жената в траур крещи,
един солиден мъж плаче –
като гледа восъчната кукла,
хванал главата си с ръце.

Бяло, бяло и отново бяло.

Аз не вярвам в ангели.
А ти?
И ти ли…

Момичето когато беше при нас
виждаше ангели.

Букурещ, 1931

Бележка и превод от румънски: Огнян Стамболиев

Българската литература

© 2001 Литературен форум