Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Свилен Стефанов

Какво са "Нови радикални практики"?

 

Преди известно време в този вестник публикувах една статия (бр. 10, 2001 г. "Бележки върху заниманията с изкуство"), в която изразявах недоволство от това, което се случва в българското визуално изкуство. Тук ще се опитам да обясня какво точно сме се опитали да направим в противовес на онова, което смятахме за недостойно като морално и артистично поведение през последните седем-осем години. Първата статия просто се нуждае от това пояснение, още повече, че има и друг конкретен повод – поредната изложба на социално-провокативното софийско изкуство "Нови радикални практики", която ще бъде открита на 22. 05. 2001 г. в галерия XXL.

"Нови радикални практики" е от вече традиционните изложби на едно движение за социално изкуство, което започна спонтанно и хаотично още в началото на 90-те години, главно като реакция срещу интелектуалния контекст в страната. От една страна, в този контекст бяха старите консервативни представи за изкуство, наследени от времето на предишния политически режим, отличаващи се с пълна неадекватност към процесите в глобален аспект. От друга, напрежението скандално, но логично се пренесе не толкова към застаряващите "пластици", колкото вътре, в самите разположени върху традицията на концептуализма тенденции. Съмнението беше срещу всички онези, които претендираха да се занимават с "неконвенционално" изкуство – действително много бързо се разширяваше кръга от "концептуалисти" и в един момент започна да се оформя един нов салон – този път върху основата на "политически коректен" интернационално валиден визуален език. Изкушението да попаднеш в "глобалния контекст" като имитираш някакъв вече достъпен на колективния опит неоконцептуален език, беше много силно и масово. В страни като нашата, отново започва да се създава поредното слугинско изкуство. Уютът на държавната йерархия и нейните щедри поръчки се трансформира в нова конюнктура, този път обърната на Запад. Смяната на обвивката, на езика на известно епидермално равнище, не можеше да скрие една наследена менталност. Тъкмо поради това групата, която пое пътя на социалната провокация, с малки изключения, разглеждаше "пластиците" и "концептуалистите", в собствените им формално различни увъртания, главно като мошеници. Положението просто не можеше да остане такова, или най-малкото, човек наистина можеше да откаже да приеме играта в чисто личностния си избор. Защото до този момент, за да "успееш", наистина трябваше да се съобразяваш с разни "куратори", за чието благоволение беше и е необходимо да заплатиш с безпрекословно послушание. Една част от поколението на ранните 90-те отказа да се вслушва в напътствията на "чичковците" и "лелите" концептуалисти, или както сами си се бяха нарекли "неконвенционални художници". Оказа се, че ревността и тук беше много силна, откъсването от новия кариеристки салон не мина без скърцане със зъби. И въпреки това в средата на 90-те вече звучеше едно ясно и категорично разделение. Дори тогава не знаехме, че подобни тенденции текат и сред художниците и в други източноевропейски страни, с които скоро щяхме да установим връзка.

Институционално откъсването на радикалите стана с откриването на софийската галерия XXL през 1996 г., която и до днес е крепостта на независимото изкуство, атакувана еднакво злостно и от "традиционалисти", и от кариеристите "концептуалисти". Но кръгът, който условно можем да наречем XXL, започна да се оформя още две или три години по-рано. Желанието за създаване на социално ориентирано изкуство, което да стои достойно срещу гнусните социални, политически, художествени тенденции в обществото беше основата на създаването на групата, която постави началото на радикализма в българското изкуство. Радикалът – това е свободната, независима частица, която се е поставила в ролята на негативната, контракултурната, "вредна" социална функция. Това е елементът на усъмняването в толкова щастливо устроения за някои социален ред. В случая това беше реакция срещу всеки консерватизъм, кариеризъм, примиренчество с престъпността, глада, мизерията, наглостта на "новите" и "старите" богати, които се смятат безнаказани по силата на престъпното си притежание. Това беше удар върху вече добре подредения за определени групи свят на изкуството – не случайно една ekссъветска изкуствоведка в някаква кална интригантска статия твърдеше, че в България нямало радикално изкуство, освен няколко отделни произведения. На много хора им се иска, колкото се може повече да омаловажат ролята на така наречения кръг XXL, тъкмо защото той непрекъснато напомня за тяхната собствена несъстоятелност.

Така около 1994–5-а година художниците Генади Гатев, Хубен Черкелов, Георги Тушев, Косьо Минчев, Иван Кюранов, Расим, Слави Славов и др. (като пишещия тези редове), образуваха нещо като група, и това, което ги свързваше, беше желанието за интровертно, провокативно изкуство. Общото нежелание тогава беше свързано с надхвърляне на хладния, безразличен и мистично-ритуализиран концептуализъм и целенасоченото създаване на опростено, рационално и семантично брутално изкуство, често дори граничещо с плакатност. Преди създаването на собствено пространство тези творби се показваха на всички възможни за това места. Групата "Ляв Механизъм" още от 1990 г. се занимаваше с провокативни дейности. Социално ангажирани бяха изложбите на Хубен Черкелов "СПИН" и "Форми на живот", в които се говореше за реалната болест и човешко страдание, което иначе се възприема единствено като статистика. Превъзходен скандал предизвика работата на Косьо Минчев "Некролози" в изложбата N-Форми (единствения досега направен преглед на концептуализма в България, 1994). Там на цяла стена бяха разлепени реални некролози, но вместо ликът на покойника се виждаше някаква порода куче. Контрастът между текст като "За един достойно изживян живот – забрава няма" и образа на изплезеното рунтаво куче, образува рязък семантичен скреч, довел ред посетители, пък и художници до истерия. Все пак е удивително да се види до каква хипертрофия може да достигне вътрешното "самоуважение" и липсата на пълното усъмняване в личностните достойнства. Българският интелектуалец иска признание и уважение, не, той в никой случай не е куче.

През 1995 г. групата реализира акцията "Футбол" – грозен футболен мач на кално и разорано поле. Това беше една от първите групови акции, показана на изложба на "Секция 13", все още поради липса на собствено пространство. Действието освен желание за премахването на дистанцията между изкуството и живота, имаше за цел и експонацията на банализираното социално действие, на неговата нелепост, видна именно в момента на смяна на контекстуалното му (галерийно) представяне. Критика на нелепото социално поведение под формата на безумното гонене на топката в калта.

"Хубен, Косьо, Тушев" – този надпис със спрей украси централните улици на София за ужас на всички собственици на къщи, банки и прясно боядисани административни сгради. Върху камъка на централния вход на Софийския университет можеше да се открие същото нелепо и дразнещо последствие на целенасоченото соцално действие. Изкуството трябваше да налага съвършено реален тормоз върху обществото и конкретно върху самомнителната професионална общност. Реакцията беше различна, дори излязоха коментари в различни всекидневници, жълти седмичници и дори издания за култура. Възхитени от масираното омазване на града май бяха единствено радикалите.

Тези действия съвпаднаха с публикуването на Манифеста, в който се уточняваха целите, срещу които реагира радикалният кръг. Тук той е публикуван в цялост, като е пускан в два различни варианта – във в. "Култура" през 1995 г., но по-верният и в по-чист "радикален" състав на подписалите го е втората публикация след около година и половина в "Литературен вестник". Този текст забраняваше бохемското поведение, носенето на дълги бради и такета, пушенето на лули, не беше разрешено на художниците да са дебели, да се хвалят, да продават долнопробни картинки, и др., тоест всичко вътрешно присъщо на българския художник, чиято културна фигура се привиждаше като все по-несъстоятелна и гнусна.

Но най-жестокият удар върху заварената среда и концептуалисткото благинарско озъртане беше създаването на вече споменатата галерия XXL. Самата ситуация изискваше отцепване. И то се случи вследствие на стечение на обстоятелства и усилия на всичките десет художници от вече действащата група. От самото начало през 1996 г. до днес в тази галерия се показваше предимно социално ориентирано изкуство и много рядко, и по изключение, работи, свързани с абстракционистки или минималистки тенденции. Нещо повече – в тази галерия просто не всеки можеше да направи изложба – и по това тя се отличаваше от напълно безпринципната политика на останалите софийски галерии, които показваха абсолютно всичко. Разбира се, кръгът от автори беше значително разширен по единствената причина, че е физически невъзможно една галерия да работи само с творбите на идеологическите си създатели. В XXL направиха изложби почти всички млади художници, които се появиха на сцената след средата на 90-те. Оттук нататък почти всичко по отношение на социалния радикализъм щеше да се случва в именно това независимо като идеология пространство. Просто като факт ще вметна, че ядрото на този кръг по същото време (1996) се явиха куратори на една мащабна изложба, която провокираше именно социалнокритическата насока на артистично поведение. Това беше Третата годишна изложба на Център за изкуства "Сорос" със заглавие "Свидетелства. Реалната различност". Същата фондация оказа важна първоначална подкрепа за създаването на алтернативата XXL.

В XXL се случи първата изложба под името "Нови радикални практики" (май, 1997). Това бе началото на серия от изложби под това име, в които участваха все по-нарастващ брой автори. Изложбата веднага бе обвинена в крайна политизираност и порнография. От една страна, присъстваха работи като инсталацията на Генади Гатев "Лоботомия", в която диапозитиви с кадри от побоя пред Парламента се сменяха с акуратно подредени скалпели върху хирургическата маса. От друга, обектът на Георги Тушев "Яж ми кура с чесън", явно подтикваше към втория тип обвинения. Димитър Грозданов показа листове, изписани с имената на всичките си любовници, придружени понякога от някои уточняващи подробности като година или локация на действието. Към перверзни садо-мазо отношения подтикваха и фотографиите на московския радикал Анатолий Осмоловски, направени малко преди това в София с участието на художниците от XXL. Фактически на тези изложби би трябвало да бъде посветен този каталог, но те не могат да не бъдат надхвърлени, по причина, че нашето движение се реализираше не само в тези провеждащи се през месец май изложби, но радикалните действия и творби се правеха през цялото време, тъй като това беше иманентна концепция, а не поръчкова работа за една или друга конкретна изложба. Много от социалните работи бяха правени в самостоятелни или кураторски изложби, фестивали и др.

"Нови радикални практики 2" беше подготвена през следващата 1998-а година с подзаглавие "Coup D’Etat" ("Преврат"). Тук беше заложено на диапозитивната прожекция като изразно средство. Комбинацията от сменящия се образ на всеки следващ кадър и неговата характерна застиналост създаваха територията за създаването на провокационен разказ. Тук най-много ужасяваха рисуването с ембриони на Хубен Черкелов и кървавите сцени с убити мишки на Георги Тушев. Целта отново беше яростната социална критика. Прожекцията беше съпроводена с песента "Лили Марлен" в изпълненията на Ива Вани и Аспарух Лешников, което накара мнозина глупаци да говорят, че сме "фашисти".

"Нови радикални практики 3" през 1999 г. беше под заглавието "Дребни добродетели". Избраният материал беше видеопърформансът. Но един от основните мотиви за създаването на тази изложба беше желанието камерата да се даде на хора, които до този момент нямат професионален опит в това направление. Провокацията на идеята за "професионализъм" в изкуството беше важна, тъй като дори в неоконцептуалния салон започна да се въвежда тази диференцираща догма, характерна с това, че се появява там, където въображението на младите хора трябва да бъде деградирано от по-възрастните им "добронамерени" колеги. Така се появиха съвсем неочаквани, но важни за социалното българско изкуство творби като "На журналистите с любов" от Георги Карантилски.

През 2000-а година беше реализирана изложбата AC/DC, която беше естествен продължител на "Нови радикални практики". Тя беше направена в напълно нов художнически състав. Емиграцията (временна или не) на една голяма част от основателите на радикалното софийско изкуство постави ред въпросителни пред възможността за съществуването на тази тенденция. Но факт е, че включването на художници акционисти като Габриела и Борис Сергинови, изключително интересния живописец и инсталационист Димитър Яранов, винаги вглъбения в "социалната пластика" Дан Тенев и по-младия Траян Анев.

От същия тип почти след една година беше изложбата "Красотата на човека в изкуството", в която откровено вървеше гавра с бита и душевността на българския художник и критик. Тук за пръв път се включиха в тази серия от изложби руският радикален акционист Олег Мавромати и японката Мисако Ямамото.

През 2000-а година, обаче, радикалният проект не беше съсредоточен върху изложбени дейности (ако не броим изложбата "Социално изкуство от България" във Виена), а по-скоро в съвместната работа на пънк-групата "Бобо, Тошо и Табаков" и акционистите "Limbourg Brothers". Така в края на май в XXL беше представен на CD аудиоалбумът "Да нариташ културата" с подзаглавие "12 аудиоакции". Този албум продължава и днес да се разпространява като некомерсиален радикален продукт с нарастваща популярност. Все пак той беше неколкократно въртян по някои от по-смелите и съвременно звучащи радиостанции.

Заедно с пристигането на московския режисьор-радикал Олег Мавромати в края на 2000-а година дейността около албума "Да нариташ културата" се доразви със заснемането на два видеоклипа на "Бобо, Тошо и Табаков" и "Limbourg Brothers". Освен екстремността на звука, радикалността на първия се състоеше в това, че в края му се появяват кадри от реален разстрел на пленени руски войници от чеченци. Докато вторият беше направен изцяло от работни кадри от филма "Най-голямото кюфте в света".

Този радикален пълнометражен игрален филм беше заснет изцяло през януари и февруари на 2001-ва година с режисьор Олег Мавромати и целия радикален кръг от софийски художници. Въпреки че между московския радикализъм и софийския винаги е имало много различия, то с установяването на Мавромати в България започна период на известно сближаване и по-близко сътрудничество. Появи се групата "Супернова BG", която си поставя за цел да изведе радикалното изкуство в посоката на най-синкретичното изкуство – киното. Обектът, текстът, пърформансът, видеоартът и музиката си дават среща и може би тъкмо тук се крие бъдещето на социално-подривната тенденция.

Българската литература

© 2001 Литературен форум