Литературен форум  

Брой 21 (462), 23.05. - 04.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Тахов

Къде е ударен Ботйов?
Или изстрелите са били два...

 

На био-библиографския указател "Христо Ботев. 1848-1876. Т.II.С., 1994" покойният Георги Тахов е отбелязал: "Хрито Ботйов е една от големите теми на моя живот". По-нататък писателят заявява желанието си да издаде една голяма книга за неговата гибел. Тахов като че ли е предчувствал, че съдбата няма да бъде щедра към него, за да сътвори "голяма книга" за смъртта на поета. Започва я с тази мисъл, като предварително, както показва нейната композиция, съкращава обема. Озаглавява я "Кой уби Христо Ботйов?". Ръкописът е запазен в архива му, като можем да приемем, условно, че е завършен. За да добие представа читателят за позициите, които отстоява Тахов, поместваме част от ръкописа.

Дочо Леков

 

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртела от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за заповедите, давани "на ухо", и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би трябвало да я знае!

Българската литература

© 2001 Литературен форум