Литературен форум  

Брой 21 (462), 23.05. - 04.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Невен Илиев

Българската мисия на Солунските братя

 

Петер Юхас. Кирил и Методий в Българската Моравия. Издателска къща "Огледало", София, 2000За живота и делото на светите солунски братя са изписани хиляди статии, студии и монографии. Благодарение на усилията на специалисти от цял свят смятахме, че знаем всичко или почти всичко, свързано с тях. И затова останах като поразен от гръм, когато прочетох появилата се в края на миналото хилядолетие книга на Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия". В неголям обем – 220 страници – авторът е успял да види в "нова светлина" прословутата "моравска мисия" на Солунските братя. В интерес на истината не съм очаквал да прочета приживе нещо коренно различно от това, което всички ние знаем за живота и делото на Кирил и Методий, че съм се съмнявал, че някой би могъл да напише нещо ново. И изведнъж се появи книгата на Петер Юхас, който чрез нея сякаш ни казва: "Мили мои приятели, струва ми се, че дълго време сте се заблуждавали. Моравската мисия на Кирил и Методий не е била в онази Моравия, разполагаща се на територията на някогашна Чехословакия, а в истинската Велика Моравия, която през IХ в. е била съставна част от българската държава." В началото бях просто смаян от прочетеното, тъй като и аз "знаех" къде е била "моравската мисия" на Кирил и Методий. Прочетох отново книгата, като внимателно съпоставях авторовите твърдения с посочваните извори. И се оказа, че съм бил незрящ! Оказа се, че ние, българите, като сме се доверявали на безспорния авторитет на големите светила в областта на кирилометодиевистиката – наши и чужди, просто не сме прочели с необходимото внимание някои текстове от IХ-Х в. А те по категоричен начин подкрепят изводите на Петер Юхас: "моравската мисия" на Кирил и Методий е била осъществена в пределите на българската държава!

Нека пристъпя и към пряката си задача – представянето на книгата на Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия". Авторът я е разделил на 14 глави. Той е имал щастливото хрумване почти всяка от тях да е формулирана като въпрос, а текстът й по същество да бъде неговият отговор. Още в първата глава авторът е потърсил отговор на въпроса: колко са били Моравиите по времето на "моравската мисия" на солунските братя – две или една? Като се опира на редица извори, които не са взаимно зависими (анонимният "Баварски географ", "За управлението на империята" от византийския император Константин VII Багренородни, сведенията на абат Регинон и на Гардизи), Юхас показва убедително, че по това време са съществували две Моравии, теза, застъпвана и от редица други учени, между които и авторитети като Имре Боба, Сенга Тору, Петер Пющпьоки Над и др. Особено внимание авторът е отделил на сведенията на енциклопедично образования византийски император Константин VII Багренородни, който пише за две Моравии, наричани от него "Мегали Моравия" и просто "Моравия". Според византийския император, "на юг от тях (от маджарите, б.м., Н. И.) се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която… напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките (маджарите, б.м., Н. И.) граничат с хърватите." На друго място той пише, че на близката до маджарите "източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях – франките, на юг – хърватите." Противоречивото на пръв поглед "двойно" съседство на маджарите на юг – един път с "Мегали Моравия" и втори път с хърватите е обяснено съвсем логично: императорът разказва за положението преди и след войната: опустошената и завладяна от маджарите Мегали Моравия вече не би могла да им бъде съсед. Анализът на тези откъси е твърде важен, тъй като той показва, че Велика Моравия не е тъждествена с днешна Моравия и Словакия – просто тези области никога не са били на юг от Унгария. Нещо повече: Константин Багренородни пише за разположения на завоя на река Дунав Сирмиум (средновековният български град Срем, с чието завладяване от византийския император Василий II през 1018 г. приключва "българската епопея" на цар Самуил и войводите му, днешна Сремска Митровица в Сърбия), който е "на два дни път от Белград, и от тях започва Мегали Моравия –непокръстената". Авторът заключава, че според сведенията на император Константин VII Багренородни, Мегали Моравия "се е намирала между Драва и Сава, областта Сирмиум, и оттам на юг до река Морава, а на север Мегали Моравия се е простирала до района на река Тиса при нейното устие в Дунав" (с. 20). Юхас смята основателно, според мен, че Мегали Моравия е граничела на юг с хърватите и българите. Чрез доказването на съществуването на две Моравии той коригира създаденото в науката мнение, че Пространните жития на Кирил и Методий (известни и като Панонски легенди) и съответните им кратки жития, както и тези на най-близките им ученици Климент Охридски и Наум, съдържат противоречиви сведения. До голяма степен объркването е предизвикано от обединяването на двете Моравии от княз Светополк към 873 г. Авторът особено набляга и на известието за ръкополагането от страна на папа Адриан II на Методий за епископ "на престола на св. Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица). Юхас се спира и на териториалния обхват на владенията на Моймир I и Ростислав, разглежда съдбата на славянските племена от т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци" и които били откъснати от България през 818 г., а след това част от тях наново влезли в границите на България (с. 53 сл.; един въпрос, нерешен и до наши дни от българската историография поради липсата на достатъчно данни). Струва ми се, че Петер Юхас е успял да "напипа" и причините, поради които "моравската мисия" на Кирил и Методий е била в България: стремежът на Византия да постави северната си съседка в зависимо положение (с. 60 сл.). Като цитира изказани мнения за българския произход на Кирил и Методий, авторът засилва по убедителен начин доводите на техните автори. Интересни са разсъжденията му за пълното "премълчаване" на дейността на Кирил и Методий във Византия (с. 70-75), както и предположенията "…времето на Моравската, а още по-точно на Българско-Моравската мисия съвпада с времето на покръстването на България, и не само съвпада, но и самата мисия е част от споменатото покръстване" (с. 76); братята Кирил и Методий "са преминали от българите при моравците и са разгъвали дейност за привличането и на едните, и на другите към християнската религия" (с. 78). Много страници е отделил авторът и на борбата между Царската патриаршия, Римската курия и Немската имперска църква, в която се оказват замесени и солунските братя, а това е станало причина те да бъдат обявявани за "агентура" на някои от участниците в нея (с. 79 сл.). Убедителни са разсъжденията на Петер Юхас и за мястото на епископската епархия на Методий, както и за това дали тя е "панонска или илирийска" (с. 108 сл.). От особено значение за доказване на тезата, че престолът на Методий е бил разположен в Сирмиум са сведенията от т. нар. "Залцбургски меморандум", както и коментарът към него на Йосиф Симоний Асемани. Много важно е уточнението на автора, че Методий е бил "български епископ, респективно архиепископ", защото отишъл "неслучайно" не в Сирмиум, а в град Морава, който от 865 г. е "едно от митрополитските седалища на българската държава". Петер Юхас се придържа стриктно към сведенията на изворите, съгласно които "първият епископ на Панонската Морава, тогава в България, е бил Методий". Това съобщение напълно се покрива с вече цитираното известие на Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България" (с. 165). Авторът е категорично против порочната практика за отъждествяване на Моравия в бившата Чехословакия с истинската (Българската) Великоморавия от IХ в.: "Защо най-удобно се оказва премълчаването на споменатите автентични исторически извори? Отговорът е прост и логичен: ако щяха да ги цитират, псевдоучените нямаше да са в състояние да опровергаят тяхната достоверност. Нататък: ако те биха приели неопровержимите по своята автентичност факти от IХ в., тогава нямаше да имат възможността да нагаждат (по свой вкус) тезите си с онези постановки на чешките хроники от ХIV в., на базата на които в цяла Европа се оформи традиционното (и неправилно) схващане за местоположението на Моравия. Разкриването на истината с помощта на автентичните исторически извори от IХ в. не само сваля ореола от привържениците на традиционното схващане (занимавали се цял живот с определяне на географското място на Моравия при пренебрегване на автентичните исторически документи от IХ в.), но и срива до основи лелеяните столетия наред и надути до пукване митове, харесващи се на определени политически среди" (с. 35-34). На друго място Петер Юхас е проследил някои от най-разпространените митове за произхода и за обосноваване на претенции (от териториално, културно-историческо, етнографско и пр. естество) сред различните европейски народи (с. 183 сл.). Особено място той отделя на чешките хронисти от ХIV в., които всъщност, са и "географите-архитекти", преместили Българската Южна Велика Моравия в Северната (обикновена) Моравия. Той пише, че по времето на Просвещението "мистификациите от този тип са били отхвърлени така, както се отхвърля овехтяла и окъсана дреха". Положението в чешките и словашки земи обаче е било по-различно. Поети, писатели, хиляди неизвестни радатели ("будители" в чехословашката историография), "борещи се за независимост и национално възраждане намират в дадената им от чешките хронисти от ХIV в. представа за Моравия една изключително подходяща мотивировка на тогавашните им политически стремежи и поради това постепенно все по-масово тази представа се пренася и затвърждава в съзнанието на народа. Апостолските имена на солунските двама братя се включват в чешкото духовно наследство и се възвеличават още от най-старата Чешка хроника на Козма Пражки. През следващите векове хронистите свързват тяхното дело с чешкото минало, с чешките исторически събития. Образите им органично врастват в съзнанието на чешкия и словашкия народ и играят важна роля при националното им възраждане" (с. 190). Позволих си нарочно да използвам два по-дълги цитата от книгата, за да покажа и стила и езика на Петер Юхас, и начина, по който той вижда и води полемиката си срещу цяла Европа. Това е лесно обяснимо: книгата, която му е било предложено да напише, е трябвало да бъде научно-популярна, пък и самият автор има предпочитания към един по-лек, по-близък до читателя, и съответно – предразполагащ го към по-бързо прочитане на съответните текстове, стил. В тази връзка дори и научният апарат в книгата е сведен до един задължителен минимум, в който обаче главна роля играят изворите, както и нови изследвания на автори, застъпващи "нетрадиционното" становище за географското разположение на Велика Моравия през IХ в. На някого може да се сторят прекалено остри нападките срещу привържениците на традиционното схващане за местоположението на Велика Моравия на север от Дунав, в пределите на бивша Чехословакия. Но прецизното историческо изследване се води и с публицистичен жар, за да е достъпно до читателя, за да му въздейства не само умозрително, а и емоционално. Пък ако сте си направили труда да прочетете кратката "Одисея" около ръкописа на тази книга (с. 211-213), ще разберете и причините за чисто човешкото огорчение на Петер Юхас. Книгата му отлежава двадесетина години, издателствата поради една или друга причина не я намират за достатъчно интересна... "Издателството на моята Alma mater... остави ръкописа ми да "зрее" години, а защото твърде много хора са били заинтересувани той да не получи публичност. Разбирам, че написаното може да е неприемливо за онези, чиито произведения преповтарят традиционно – изградено върху незачитането на автентичните извори, погрешно схващане за Моравия. В светлината на разкритите и анализирани в настоящата книга, премълчавани или непознати исторически документи от IХ-Х в., идеите на "непоклатимите" традиционалисти може да деградират във фикция. Но това нека си остане грижа на последните"... (с. 213).

Оценявам високо книгата на Петер Юхас. Пред нас е една творба, която трябва решително да промени нашите представи за дейността на светите солунски братя, за тяхното участие в покръстването на българи и моравци, за мястото на мисията им – в днешна същинска Сърбия и Северозападна България (през IХ-ХIII в. неразделна част от северозапада на българското царство). Смятам, че специалистите безпристрастно и честно трябва да преценят научните аргументи на автора и да му отговорят също с научни аргументи относно това, по което не са съгласни с него. Да бъде злепоставян или охулван историк по политически причини за мен е неприемливо. Аргументи от типа "Какво ще кажат в Чехия или Словакия?", "Как ще реагират в Русия?", "А няма ли сърбите "да си поискат" братята Кирил и Методий?" и т.н. са всичко друго, но не и научни. В крайна сметка: не ние, българите, твърдим това (за съжаление!). Твърди го един чужд учен, който, пак го подчертавам, не е "страна" по "политическите въпроси на славянската писменост". Ние, българите, не искаме чуждото – доказвали сме го многократно. А не е ли време да си помислим и по въпроса защо с лека ръка предоставяме на други своето и не си търсим правата? Не става дума за фалшификации с цел възвеличаване на българския народ, а за установяване на исторически истини, които с още по-голямо основание ни карат да се чувстваме горди, защото сме българи! Някои от нашите съседи, които са "майстори" по присвояване на чуждото, сега плащат горчиво за развенчаните си митове. Не искам такава участ за нашата Родина, но не искам и безропотно да понасям някой да си присвоява части от нашата история, дейци от нашето минало и да го изопачава с всички възможни средства. Затова и озаглавих отзива си за книгата на Юхас "Българската мисия на Солунските братя". Ще завърша с това, което написах в началото: историческата истина стои по-високо от всякакви кумири, че и от "големи братя". Или, както го е написал на друго място, но по същия повод Петер Юхас: "Истината вреди само на онзи, който е заслужил".

Българската литература

© 2001 Литературен форум