Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  Да напишем заедно книга за Атанас Далчев

Божидар Божилов

Атанас Далчев

Бях ученик, когато си купих във Варна книга със стихове от Атанас Далчев, и за първи път прочетох негови стихотворения. Аз познавах вече голяма част от нашата поезия. В нашата къща всяко лято идваше да почива Елисавета Багряна. Тя ми подари трите си книги, които бяха излезли тогава, надписани: "На ученика Божидар Божилов". Не й бях казал, че се опитвам да пиша стихове, въпреки че редактирах във варненските вестници, последователно в "Завой" и в "Литературни новини", уреждах литературните страници. Безспорно великолепната поезия на Багряна много ми харесваше. Вече знаех, че поетите трябва да бъдат добри, но и различни. Затова, когато ми попадна новоизлязла книга на Далчев, веднага си я взех и я прочетох на един дъх.

Бях смаян. Далчев и Багряна бяха две различни индивидуалности. Руският поет и критик Инокентий Аненски беше написал, че има пределни поети, които променят поезията. Такава новост в тяхната поезия беше направил Аненски. Когато прочетох Далчев, видях че той е направил в нашата поезия такава промяна. Когато отидох в София, видях, че и поети от моето поколение, в което бяха близките ми млади творци като Вутимски, Радой Ралин, Алексансър Геров, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Ханчев, тръгват след Далчев, образно казано. Така под влиянието на Далчев започна да пише поколението ни. Не прекъсна възхищението ми и от Кирил Христов, Багряна, Асен Разцветников, но не можах да не видя, че започва нов период и в нашата тогавашна най-млада поезия. Класиците, които споменах по-горе, творяха голямата си поезия, но в Далчев имаше вече ново усещане за света, нова образност, нещо съвсем естествено за всяка истинска поезия. След Яворов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, бяха дошли Лилиев и Багряна, Разцветников, и това беше нещо закономерно. Ето защо, веднага потърсих да се запозная и с Далчев. От Радевски например, също така интересен и голям поет, харесвах част от творчеството му. Имаше и други добри поети, като Трифон Кунев, Емануил Попдимитров, Магда Петканова. Но знаме за нашето поколение, което се кръсти "Нюансисти", защото с това се отличаваше от предишното, както и от още по-предишните символисти, и Радой Ралин и аз решихме да си пишем (затова, че бях още във Варна), редица писма, в които търсехме да открием разликата на нашия нов "Нюансизъм". От вече оформеното средно поколение бяхме и по дух, и години "младите" тогава. Жалко, че може би най-добрият между нас, Вутимски, умря така рано. Но водени от Геров, поколението ни продължи да пише.

Далчев стана наш приятел и учител, за което написа редица писма, поместени напоследък в списание "Пламък", а за нюансистите, написа голяма статия Росица Димчева в книжка 2-ра на списание "Литературна мисъл" за 2000 година. Тази критичка разглежда подробно качествата на "Нюансизма", като се базира на написани някога писма, разменени между Радой Ралин и мене. Ние вече не само се чувствахме "нюансисти", определяйки, че новото литературно течение започва с поезията на Далчев. Далчев, даровит и скромен човек, нямаше подобни разбирания за своето дело, но в своята книга с размисли по най-новата ни тогава литература излага своите разбирания, които потвърждава с творчеството си. И те подкрепят анализите на Росица Димчева. Жалко, че неотдавна почина Геров, защото в разговора с него, той смяташе почти точно това, което пиша сега. Разбира се, и с Геров имахме доста спорове, но важното е, че не отричаше принципиално, това, което си бяхме писали с Радой Ралин някога, това, което и Геров смяташе, че е направил Далчев. Същото мога да твърдя, че беше и становище на Вутимски.

Той беше свел стиха до обикновената разговорна реч, не си служеше със символи. Последният истински символист беше Лилиев. И следващото поколение си служеше със символи, но те вече не бяха главното. Далчев вече избягваше символите въобще. Той говореше разбрано, без патос, например за Люксембургската градина или за накацалите по кея врабчета или птиците, за кея на река Сена, където те са накацали.

Сърцето на Далчев беше като фотоапарат, отправен към действителността. В стиховете му всичко беше реално, не "като", без пренос от един обект към друг, а носачът на рекламата е човек, а не зид, по "който се лепят афиши".

Далчев, в разговор на улицата (той обичаше да се разхожда из града и да говори на събеседниците си в момента) ми обърна внимание, че в стиховете на Вутимски, мъглата, която беше край нас, е почти постоянният декор, сред който се развива тъгата на мъглата, част от есента и тъгата, която пронизва стиховете му.

Главните си следовници той виждаше във Вутимски и в Геров. Не напразно, когато двамата се срещаха, Вутимски винаги казваше: "Герко, конкуренцийо моя!".

По това време Далчев живееше в къщата на ул. "Солунска", с дъщерите и сина си, съвсем близо до Съюза на писателите на "Ангел Кънчев" и ъгъла със "Солунска". Къщата дълго време, по-право: стълбището, не се ремонтираха след бомбардировките над София.

Тогава "Площад Такев" и малко по-далечният "Площад Славейков" не бяха задръстени от книги с жълта литература и с всякакви други стоки, та Далчев се разхождаше по тях с млади поети, на които говореше за нова хубава книга или цикъл стихове, поместен в "Литературен фронт" или двете съюзни списания "Пламък" и "Септември". Той сваляше от време на време очилата си и ги избърсваше.

За да виждам по-ясно сънищата,
аз лягах си със очила

си спомням аз, докато той връщаше очилата под челото си, неговото великолепно двустишие. Тогава това беше част от средището на града, а сега е блъсканица от завладелите го улични търговци. Наблизо има няколко театъра, начело с "Народния". Книги могат да се продават навсякъде. Но всеки уважаващ се град, като Берлин или Париж, имат ясно определени площади за хората и площади за уличните продавачи. Но те не се смесват. А Далчев следваше строго принципа, по който е започнал да пише стихове, той така и завърши.

Аз говорих на погребението му в църквата "Свети Седмочисленици", която е нашата църква на квартал "Изток". Смъртта му дойде неочаквано от кръвоносната му система. Той не можа да поживее в апартамента, който получи от Съюза на писателите и го купи. Не прояви никакви специални претенции, нито за етажа, нито за площта на апартамента. А той беше също такъв като малкия апартамент на Вътьо Раковски, на най-долния жилищен етаж, като не се смята партера. Въпреки че семейството му беше голямо – жена, три дъщери и един син.

Смъртта му сложи край на преводаческото сътрудничество с поета Александър Муратов. Муратов знаеше няколко езика, няколко езика знаеше и Далчев. Но как са осъществявали сътрудничеството, не зная. Никога не съм го питал за това.

Скоро след като почина, под натиска на негови верни последователи като Ралин и други, кръстиха на негово име улицата "Васил Коларов". Но това много засегна, тези, които не го обичаха. Сега по цялата улица няма нито една табела с името му, има една, която е облепена с реклами.

Когато бях веднъж в Париж, поисках да видя едно площадче, което той споменава в едно свое стихотворение. Обходих няколко пъти цялата улица, нямаше такова площадче или къща. Една жена ме видя, че търся нещо, и ме попита какво? "А", отвърна ми тя. Излезе, че поддържа музея на най-великия скулптор след Роден. Вече съм забравил какво име ми каза. Покани ме да идвам по-често в музея на съпруга й. Да вляза и сега да пием заедно по едно вино!

- Да, махнаха къщата с номера, който търсите. Така и на този музей, имаше нещо, после го няма. Така и с моя съпруг. Идват понякога хора в музея му.

Така е с великите творци. Злосторници могат да махат табелите, че улицата е кръстена на Атанас Далчев, но има училище с името му. Книгите му се преиздават, защото стиховете му са много хубави, защото той е сложил нещо ново в поезията на България. Всичко, написано в стила на предишното поколение, изглежда вече старомодно. Винаги ще бъде четен от хората, които обичат истинската поезия, поета Далчев.

Българската литература

© 2001 Литературен форум