Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Реа Галанаки

Невидимите и видими неща

 

РЕА ГАЛАНАКИ е родена през 1947 г. в Ираклион, Крит. Завършила е история и археология в Атина. Дебютира с две стихосбирки. През 1986 г. издава сборника с разкази "Три концентрични разказа" Първият й роман "Житието на Исмаил Ферик паша" излиза през 1989 г. Преведен е на български език през 1998 г. (изд. "Лада"). Книгата е посветена на сложния свят на Османската империя, но поразява именно с факта, че отхвърля опростенческите националистически стереотипи от рода на "християни срещу мюсюлмани, гърци срещу турци". Преведена е на английски, френски, турски, холандски. Критикът Вангелис Калотихис нарича този роман "прогресивен глас в периферията на Европа, третиращ темата за "другостта", идентичността и раздвоената самоличност".

През 1993 г. излиза вторият й роман – "Ще се подписвам Луи", през 1997 г. – томът с размисли за процеса на литературното творчество "Крал или войник". През 1998 г. излиза последният й засега роман – "Елени или Никой", за който авторката бе удостоена с Държавната награда за роман на Гърция и бе сред първите трима писатели, номинирани за Европейската литературна награда "Аристион".

Реа Галанаки живее в Патра, Пелопонес.

Автомобилът с нас четиримата се отклони от асфалтирания път и пое по черния коловоз. Долу вляво от нас, сред розовите зукуми, се намираше долът на реката, пресъхнала от августовските жеги. Жълтата светлина от сухите треви струеше от отсрещния склон, а една друга портокалова и кристална светлина обгръщаше колата, защото бяхме попаднали на бурен залез, от онези, които са опасни, когато човек изкачва неподготвен прозрачните планини. Те, които карат цели села да изглеждат сякаш изчезват и отново се появяват променени и сякаш плаващи във въздуха като летящите бавно птици. Всеки път когато кацаха, за да си починат, се вглеждаха с черните си кръгли очи в нас четиримата, трима мъже и една жена, които бяхме предприели това пътуване по места, където мазилката върху каменните стени се бе напукала от земетресенията и от изселничеството. Пукнатини като падини по повърхността на стената, само че тук ленивата провлаченост на линията бе накъсана на кратките прави отсечки на страха, черни върху бялото, защото измазаните стени стенат и потръпват по здрач, малко преди от пукнатините да излязат убитите и потъналите в забрава.

Вече бяхме изминали половин час на ниска предавка по землистия път, когато съзряхме една коза, която опъваше врат от порутената кошара, изправена върху слама и тор с тъмна сянка до нея, загатваща за човешко тяло, по-скоро статуя, загърната в плат, очакваща откриването си като първия лъч. Един пръст с мазоли и дебел нокът отметна покривалото, откривайки бронзовия лик на статуята. Усмихна се беззъбо. На стената бе подпряна метла. От другата страна на колата импровизирана табела оповестяваше името на селото. Тук щеше да се проведе лекцията.

Къщите се редяха по протежение на централната улица на селото, пусти, каменни и много от тях порутени. Оставихме колата там и се върнахме пеш. Залезът се бе уталожил и светлината, която ни осветяваше, все още пазеше нещо от мекотата на бяло разперено крило, но около нас нямаше птици, защото виждахме ясно по пръстта на пътя камъните, които лъщяха, омекнали от стъпките на копита и обувки. На централната улица едно разширение, приблизително равно по площ на някоя от околните къщи, служеше като площад. На края на площада светеше бяла мраморна курна, която не можех да различа дали бе умивалник или саркофаг, а до нея стоеше мъж, може би убит, който ни проговори на забравения вече майчин език и ни каза да се спуснем към градините. Показа ни пътечката, която започваше на около метър вляво от него.

Заслизахме към градините, простиращи се на широки тераси по склона. Опасваха ги плодни дръвчета, изпускащи ароматния дъх на зелени летни листа, но и на спомена за краткотрайни пролетни цветя. Може би имаше и плодове, които не можех да видя, тъй като междувременно се бе мръкнало, обаче чувах подобното на звука от цикада пращене, което плодът издава, когато набъбва в кората си. По средата на най-голямата тераса имаше просека и там бяха поставени в редици метални столове, като тези в кафенетата, с облегалки и седалки от наплетена в гъсти паралелни линии найлонова корда, която от годините се бе скъсала и бе набързо стегната с възли. А черната боя, с която бе боядисан металът, се бе олющила. Явно бе, че бяха купувани, когато преди няколко десетилетия гетинаксът и найлонът навлязоха в провинциалните магазини като голяма новост, но тези материали не можеха да бъдат ремонтирани, тъй като нямаха пореста структура, за да попият кръвта на убитите и сълзите на потъналите в забвение, както става с дървото и сламениците, и така не можеха да остареят спокойно.

Столовете бяха наредени като в лятно кино. Над тях се издаваше импровизирана козирка, няколко педи бяла пластмаса с меки извивки, чиито краища се бяха подпрели по клоните на дърветата. И вместо въжета, може би безтелесни херувими крепяха краищата на пластмасовата повърхност и оставяха тентата да пада на плавни ренесансови дипли и също толкова елейни мисли, след като пред столовете бяха струпани прескъпо струващите играчки на нашето време, а щом като всичко свършеше, щяхме да ядем варено козе месо.

Нашето време имаше едно механично дърво на познанието и един механичен забранен плод, които избуяваха в градината на добродетелта, наред с останалите дървета, без аромат, но с градинар, който непрекъснато поправяше телени мрежи и запалваше прожектори, зает с един прожекционен апарат за диапозитиви, екран, видеокамера, два високоговорителя, един микрофон, един касетофон, един фотоапарат и един генератор за електрически ток. Фотоапаратите с отворено кръгло око като на птиците очакваха да се случи нещо още по-странно и от единственото посещение на Венизелос в селото, събитие което до ден днешен се смяташе за най-важното, както научихме по-късно. Черните им кръгли очи изглеждаха непоносими, защото можеха да спасят от смъртта една лекция в едно мъртво вече село, а освен това и защото обезсмъртявайки я, улавяха някакъв миг от неестествения живот на селото, докато нищо от обичайния му дотогава живот не бе надмогнало смъртта с една обикновена фотография. Единствено сватбите бяха победили тленността на плътта със снимки, направени преди доста години от професионални фотографи и тези брачни пози бяха първият признак, че вината на хедонистичното познание ще се превърне в наслада на повторението.

Приблизително в средата на пътеката, която ни отведе от мраморното корито към столовете на тази оставаща някак встрани просека, от клона на едно дърво висяха три агнета, заклани за панаира на следващия ден, а недалеч от тях в един огромен чер казан се вареше козле. Той бе закрепен между два камъка и се подгряваше на огъня, който гореше между тях. Черното кръгло дъно на казана и димът от него се вписваха в също така кръглите, но белезникави и по-едри очертания на мъж със запретнати ръкави. Диагоналното движение разсичаше двата контура, когато ръката на готвача разбъркваше с една огромна лъжица казана. Когато единият от приятелите се приближи към него, за да го заговори, той установи, че готвачът имаше тъничък женски глас. През смях и сълзи му разказа, че приживе бил щастлива и многодетна жена, която умеела да тъче, да успокоява бебешкия плач и да готви, но и сега в битието си на мъж и без деца, отново бил щастлив, че за два дни би могъл да се насити на сватбата в Кана Галилейска. И колко много му харесвало, че и тримата поканени имали бради и така виното нямало да им липсва.

Изведнъж, безшумно и внезапно, по същата пътека заслиза дълга процесия от мъже и жени, които насядаха по столовете на компании, разговаряйки. Жените носеха празничните си дрехи, купени в големи универсални магазини в столицата, косите им бяха с прически, направени в квартални фризьорски салони, носеха тънки златни кръстчета и пръстени с фалшиви диаманти, устните им бяха боядисани в яркочервено, понякога и ноктите им, които държаха малко хлебче и за миг щом седнеха на столовете, не знаеха къде да го оставят, но след това отваряха чантите си и го загръщаха в хартиена салфетка, както бадемите от сватбата в тюлена бонбониера, и го съхраняваха внимателно на дъното на чантите си: след няколко дни вече нямаше да бъде благослов от вечернята, а спомен от празник, а по-късно – пръст. Мъжете носеха панталони с изгладен ръб и блузи с френски или американски надписи върху сърцата им, там, където, когато бяха деца и идваха да видят дядовците си тук на село, им закачаха с карфица талисман от син сатен, мънисто и ароматни треви. Градината отново ги прие радушно и излъчи миризма на мокра пръст, която в движенията и разговорите се смеси с аромата на тамян.

Най-накрая дойде стражарят, а след това върховният владетел на района с двама души свита. И при положение че не подухваше никакъв вятър, роклите им се развяха от някакъв друг повей и се чуваше пърхане - може би отново душите на убитите, които се размърдаха и се обърнаха към него, както цветята обръщаха към светлината радостни личица, които наблюдаваха напетото застаряващо тяло на владетеля, докато се упътваше да седне на първия ред, кимайки леко с глава и махайки с ръката, с която не държеше скиптъра на властта над видимия свят: дълги лилави рокли, катарамата с преплетени змия и орел върху колана, наметалото от червена коприна и щраусови пера, варварската му корона с два извити златни рога, излизащи от слепоочието и със скъпоценни камъни, в съцветия от гроздове, а сред рубиновите зърна розовата мека мантия, която падаше върху раменете – Медея в нейния апотеоз след заколението на децата, измъчена от човешките страсти и светица в ексалнираното им надмогване, в градината, където зад ренесансовия й декор, тя съзнаваше много добре потребността от ритуалното пречистващо убийство. Върховният владетел седна на първия ред между своята свита, а зад него седна стражарят. След това двама мъже почерпиха седящите с ракия и хрупкави мекици, дори и тримата брадати, с изключение на мен, която не приличах на останалите жени, и следователно принадлежах към категорията на забравените.

Нашият приятел стана, поздрави присъстващите и започна да говори. Но макар че трябваше да говори за математика, изглежда, не устоя на предизвикателството и започна да се прави на фокусник и магьосник, издърпвайки от ръкава си една черна дупка и едно бяло джудже, или гадаейки на обща чаша пълна с вода, сякаш виждаше, вглеждайки се в кристална сфера, един жълт пръстен, опасващ портокаловия цвят на времето, изригвания по слънчевата повърхност и образа на земята от луната. От време на време дръпваше от чибука си, а погледът му търсеше сигурността на нашите лица...

 

В такъв един момент след четиринайсет години почти непрекъснато приятелство ние се гледахме в едно публично и несъществуващо пространство, помислих си, че някога бих писала по начина, по който видимите неща ми налагаха невидимото разказване на тази вечер, обезсмъртявайки я по-нежно от фотоапаратите. Че щях да му изпратя историята по пощата, за да я прочете. И че може би това щеше да бъде един дълбок, много дълбок ответ на тревожния му поглед, потиснат от сегашния му живот.

От сборника "Концентрични разкази"
Преведе от гръцки: Здравка Михайлова

Българската литература

© 2001 Литературен форум