Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Роберт Леви

Има - Няма

 

Божидар Богданов. Някой ми беше казал, че българинът има навика да не изпипва докрай нещата, които прави – филмите, книгите, спектаклите, картините... Всичко е много хубаво и му остава съвсем малко, за да стане изключително, но...

Момент – това трябваше да го оставим за края на рецензията.

Началото на говоренето за книгата на Божидар Богданов СЪНИЩА И ОПАШКИ трябва да бъде друго.

Например:

Някога (колко ли отдавна?) в българската поезия имаше две тенденции. И още ги има: поезията на Христо Фотев, в която стихотворението се изгражда като къща и всяка метафора е тухличка в градежа (вж. изследвания от типа "Проблеми на изграждането на текста"), и поезията на Борис Христов, в която всяко стихотворение само по себе си е една голяма метафора.

"Сънища и опашки" е книга, която следва (произхожда от) втората тенденция.

Признавам си честно: съчетанието Анго Боянов – издател и Иван Цанев – редактор вече ме настройва положително към една стихосбирка.

И има защо двамата да сложат имената си на последната страница.

Божидар Богданов ни потапя в онова, което Робърт Блай наричаше "дълбока образност".

Това и в теоретичния, но и в преносния смисъл. Близо половината стихотворения в книгата използват за метафора подводния свят. Странно подсъзнание има Божидар Богданов. Неговото подводие е топло, а не студен рибешки свят.

Хайде сега да завъртим на 180 градуса.

Точно тези стихове най-малко ми харесват.

Не че са лоши. Просто мен (може би само мен) ме дразни стремежът да се гмурнеш колкото се може по-дълбоко. Прилича ми на състезание между водолази. За да бъда по-толерантен – между ловци на бисери. Но хубавият бисер е хубав бисер, независимо от каква дълбочина е изваден. Ето един такъв:

Предутринна омара –
реката ли съзира своите извори,
или водите й олекват
от гаснещи надежди на звезди –
да се познаят в отражението.
На границата на деня с нощта
развързани са всичките метафори
и будни всички форми,
докато слънцето не се покаже пак
света да върне в свойта едностранчивост.
И светлината отеснее на окото.

А цикълът "Идилии"! Невероятно! Понякога ми се струва, че подобна поезия съм срещал само в една съвременна българска книга – в "Дворците на Диоклециан" от Яна Букова. Влюбен съм в тези четири стихотворения. Дори само заради тях си струва съществуването на тази книга.

И сега дойде моментът да препишем началото:

Някой беше казал, че българинът не изпипва докрай нещата, които прави – филмите, книгите, спектаклите, картините... Всичко е много хубаво и му остава съвсем малко, за да стане изключително, но...

Веднъж срещнали Алкивиад да се разхожда умислен край морския бряг и на въпроса какво го терзае той отговорил: Мисля какво още да изхвърля от утрешната си реч към атинския народ, за да стане по-убедителна.

Не познавам Божидар Богданов. Но ми се струва, че той дълго е чакал излизането на тази книга. Това е породило в него оправдано нетърпение. Не си е направил труда да помисли какво да изхвърли от нея, "за да стане по-убедителна".

Но това е стара слабост на българската литература – не е стегната, неравна е. Редува силно с недотам силно.

Но СЪНИЩА И ОПАШКИ е книга, която я има, и поетът го има.

Има.

 

Велера. "Снощи в Ърлс Корт изнесе концерт пианистът Х. Защо?"

Това е рецензия от Бърнард Шоу.

Издателско ателие Аб е издало книгата на Велера "С дъжда танцувам". Защо?

Аз предпочитам "да си пея".

Веднъж по повод поп-фолка се състоял следният разговор: Някой си попитал свой приятел защо иска да емигрира. А онзи отговорил: Не мога да живея в страна, в която хората имат само малки имена.

Тази Велера само малко име ли си има?

Да оставим това. Решила дамата да се подписва с псевдоним, сякаш е контингент на комисията "Андреев", - нейна си работа. (Впрочем, ако аз бях написал тези стихове, щях и аз да ползвам псевдоним - дано не ме познаят!)

Но, да му се не види, такова натрупване на "брадати клишета" (изразът също е брадато клише) и в поп-фолка няма.

Ако гладкият ритъм и римата – с една дума класическият стих – бяха достатъчен залог за поезия – добре. Но те не са. Това са текстове (не стихове, и не поезия), които всяка що-годе грамотна седмокласничка може да бълва на конвейер. И да ги пише в лексиконите на съучениците си (ако момчетата изобщо имат лексикони), с които тайно се целува зад училище.

Римуваните текстове на Велера могат да се характеризират с няколко основни теми: Ела с мен в пещерата, ако не те е страх; Защо не дойде с мен в пещерата?; и Добре си дошъл, ама недей.

Кой, по дяволите, иска да чете такова нещо?

И докато се чудех защо Анго Боянов, който има изтънчен усет за поезията, е издал тази книга, забелязах една очебийна липса. Тази книга няма редактор!

Предишната книга – на Божидар Богданов - има. И не кой да е, а Иван Цанев. "С дъжда танцувам" няма.

И защо ли да има?

Защото има книга, вярно, т. е. има книжно тяло. Но няма поет.

Няма.

Българската литература

© 2001 Литературен форум