Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Милен Спасов

Моментът на срещата

Ролята на моралния коректив при Алеко Константинов и Греъм Грийн

 

В своите "невероятни" разкази за един съвременен българин Алеко Константинов "вгражда" един основен мотив, похват, средство, а някъде и цел (иманентно ориентирана към себе си) – сюблимния и евристичен момент на СРЕЩАТА. В този "stik"-ов, средищен акт се ражда и комичното, чисто развлекателно и забавно, и всичко онова, което ни кара съзнателно или не, да чувстваме в себе си една нервност, едно необяснимо безпокойство, да се срамуваме и отричаме от себе си, да ставаме в даден момент съприЧАСТни и още в следващия да се разграничаваме припряно...

Срещата. Особено плодотворна и интересна е онзи вид среща, където две чужди на себе си неща се срещат, влизат в допир и се опитват да комуникират помежду си, да водят диалог, да общуват, да се представят едно на друго, да търсят общ език, общо лингвистично-семиотично поле за изява, търсят начини и методи за обмяна на информация и културни послания.

"В спора се ражда истината." В СРЕЩАТА пък изниква огледалото – онова огледало, което може да ни покаже единствено другият, отсрещният, различният.

Срещата наподобява онзи мистериозен миг, в който любопитното малко дете за първи път вижда отражението си в чистата, кристалнопрозрачна водна повърхност и съзирайки другото "аз", ококорено недоумява "кой кой е?"

"Бай Ганьо тръгна по Европа" – това е формулата, паролата, знамето и емблемата, чрез която Щастливеца назовава, подсказва и частично "декодифицира" съдържанието на първата част на своите "невероятни разкази". Това е анонсът, чрез който Алеко ни подсказва къде ще се осъществят срещите, къде нашето, родното ще влиза в общение, в разговор, в комуникация с другото, различното, чуждото. И що за контакт ще е това? Полза, вреда, "келепир", "кьоравото", базата, качеството, равнопоставеността – имат ли стойност тези думи-понятия при (в) момента на срещата? Или, ако си послужим с лексиката на Шопенхауер, можем да си зададем основателния въпрос: "Пресичат ли две успоредни прави някъде във времепространството? Намират ли две иманентно чужди една на друга култури допирни точки и общи множества? И ако намират – къде точно и как става това?"

Ако направим една ретроспекция в текстовата сюжетно-композиционна последователност на Алековата творба, ще забележим пътя, спирките, конкретните географско-топографски места, градове и държави, които колоритният балкано-български субект успява "да изръшка". Бай Ганьо днес е във Виена, утре в Дрезден, след седмица в Прага, след месец в Русия на връщане от ..., от Унгария напри

мер, или от Швейцария, да речем... Швейцария... Швейцария... Швейцария... Река Рейн, Женевското езеро, алпийски пасища, швейцарски часовници, швейцарски банки, швейцарско сирене, швейцарски "илачи", швейцарски франк... Като че ли нещо забравям. Ами да – добрата стара историческа статистика ми помага: 1814-1815 г. – Виенският конгрес: на него се установяват границите на Швейцария, близки до днешните, и е обявена за неутрална. Ето го разковничето, а може би и вероятната, съзната или неосъзната, причина Алеко Константинов да избере като едно от местата на срещата именно тази централноевропейска страна, люлката на Калвин и Цвингли, където, в която и кръчма да влезеш, можеш да си поръчаш едно пиво направо със спокойна увереност, че "гарсонът" ще те разбере и на немски, и на френски, и на италиански, и на реторомански, ако щете.

Какъв евристичен заряд носи в себе си художественотворческият гений на Алеко! Какво по-добро място на срещата от неутрална Швейцария! Неутрална във възможно най-широк смислов диапазон – и като културно-етническа и прочее територия, като една своеобразна "обетована земя", където НИЕ и ТЕ биваме ситуирани от автора на "Бай Ганьо": на едно и също място, по едно и също време. И в тази връзка се изкушавам да цитирам големия наш белетрист Генчо Стоев, който в ролята си на художник-романист отбелязва: "Мостът е място, където се срещат пътищата на владетеля и на просяка, където срещуположните брегове се вливат ведно." Далеч от мисълта за каквото и да е социално-политическо поляризиране или противопоставяне (по отношение те – ние) ми се струва като че ли уместна идентификацията и смислово-понятийната синонимност и единност на мястото на кръстопътя, на неутралната територия ( FREE ZONE) и на моста като образи-символи, които, взети в своята съвкупност, осветляват по-ясно и конкретнообразно плаца, пространството, "обетованата земя", "ничията земя", където се срещат един (неколцина) българин и един ...аржентинец.

Това не е среща между Бай Ганьо и Иречек, между Бай Ганьо и самия Иваница Хаджиконстантинов: това е среща между "българското студентско войнство" (естествено само една типична ограничена част от него) и "южноамериканското рентиерско войнство" (гилдия, прослойка, класа, ако щете), представено в лицето на един-единствен негов член.

Ето какво ни разказва Щастливеца за естеството на тази среща в "Бай Ганьо в Швейцария":

"Лицето, на което лепнаха не съвсем ласкателния епитет ахмака, влезе в кафенето, поздрави студентите, които го посрещнаха, както се казва, с разтворени обятия, и не знаеше към коя група да се присъедени, понеже от всички маси се стараеха да го привлекат. Такава симпатия към един ахмак ми се показа отпърво необяснима, но не се мина много време, и от думите, с които се кръстосваха масите за сметка на това лице, моето недоумение се разпръсна. Сетне аз узнах, че този ахмак е син на един земевладелец от Аржентина, в Южна Америка. Богато момче. Баща му плащал по 500 франка месечно, от които половината всеки месец се разпределяли с помощта на tventa una по джобовете на нашите студиозуси. И за туй, че добродушно се оставял да го скубят, като си доставял удоволствието да наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му - той се удостоил с титлата ахмак."

Какво прави впечатление? Единствено тук, за първи и последен път, в перспективата на всичките си "невероятни разкази" Алеко Константинов вместо словото студенти употребява латинския първооригинал на тази дума – студиозус и това обстоятелство не е лишено от основания. На формално-звуково равнище последният "вариант" е по-удачен по отношение на внушенията, които авторът на "Бай Ганьо" е "предназначил" за читателя. Наставката "уси" в чисто фонетично-асоциативен план има родствено звучиение с такива думи като зулуси, индуси (хиндуси) и други подобни, които внушават обща племенно-родствена семантика. Което в съзнанието на културния европеец веднага носи конотации и асоциации за принадлежност към малокултурна (нискокултурна), респективно – варварска общност. Ерго - ето го "скалпела", с който Алеко прави разрез, подялба-дисекция на понятието, под което разбираме "Съвкупност на всичките студенти. Представители на студентството." ("Български тълковен речник", 1973 г.). За автора на "Бай Ганьо" съществуват два вида (разреда, разновидности) учещи се в странство:

- студенти

- студиозуси

Първият тип са по-близо, почти родствени на самия Иваница Хаджиконстантинов, с всички ученолюбиви български студенти, чието ръководно знаме и движеща мотивация е единствено стремежът им към наука и знание; вторият тип са "братовчеди", една кръвна група с добре познатия ни балкано-български субект, тръгнал да "изръшка" и превземе "Европата", последните са "по-образованият" инвариант на Дочоолу и Гочоолу, техни морални клонинги, недостойната бъдеща псевдоинтелигенция на родината на розовото масло и киселото мляко. Първият тип студенти винаги присъстват в текстовата художествена структура на Алековите творби с неприкрита симпатия и подкрепа на Щастливеца, вторият тип – с явното презрение и критическо клеймо на последния. Съпътствани и оценени от хумористично-фейлетонния поглед на големия художник.

С други думи, казано почти профанизирано буквално:

Студиозус звучи като Бай Ганьо, а по-ординерното студент – като Алеко – неговият антипод и креатор (създател).

В този смисъл, в конкретния случай се срещат по-лошата част от българското студентство със също (това е дедуктивно-логически предпоставено) не най-добрата (в най-дълбок чисто морален аспект) част от чуждестранната студентска гилдия, представена в лицето на гореспоменатия вече "ахмак".

Очевидно е обаче, че естеството на тази среща е от нездрав тип. Първо, при нея "партньорите" са неравнопоставени: най-вече в социално-имуществен план. Аржентинецът е богат, нашите родни тарикати-студенти и шмекери-картоиграчи – бедни. И тази разлика между тях е особено ясно изразена и изтъкната. Парадоксалното в случая е, че именно тя е причина за наличието на такъв контакт, на такива взаимоотношения. Социално-икономическото и материално-кастовото неравновесие-пропаст е свързващото звено-клей, който слепя, обединява, кара логиката на нещата и стечението на обстоятелствата да поставят на една и съща маса, в едно и също задимено кафене неколцина бедни български студентчета и богатия им южноамерикански колега (вж. в пол.ез. значението и приложението на думата "колега")1.

Само за дребно шмекеруване, от една страна, и за високомерно присмиване, от друга, ли става въпрос тук? Едва ли. Нещата са по-дълбоки и те касаят не само въпроса "Кой последен и най-добре се смее?", но и проблеми, които излизат извън "юрисдикцията" на конкретната случка, на конкретната среща между те и ние, между нашето и чуждото. Изводите, които са извлечени от това събитие, от този художествен факт (който вероятно има и логични реалистични корективи-прототипи в Алековото съвремие и действителност) лесно излизат от националните, регионалните и други рамки и придобиват общочовешко измерение и значение.

Спецификата на тази среща като че ли налага от само себе си паралела между Алеко Константинов и един ...Греъм Грийн например. Колкото и да са "разнокалибрени" и времево отдалечени един от друг, творческата им интуиция влиза в тясна кореспонденция в необятните интертекстови селения на художественото слово. Макар и твърде различни по жанр и съдържание, "Доктор Фишер от Женева или бомбената вечеря" и "Бай Ганьо в Швейцария" в даден сюжетно-фабулен момент "се отварят" за един и същ проблем, със сходен критико-творчески поглед към него. Заговарят за унищожителната страст към парите, за култа към Мамон, поставят въпроса докъде се простират границите на човешката алчност и има ли такава? Какво става с човека, тръгнал сляпо и упорито след дирите на вечномержелеещия му се пред очите и вечноизплъзващ се Златен Телец.

Кой е д-р Фишер?2 Една "фантасмагорична личност, чийто образ е убедителен колкото шпертплатова човешка фигура" (Дм. Иванов). Същият се проявява в качеството си на заможен ексцентричен домакин, който периодично устройва приеми (вечери) за своите приятели – "жабоците"3. Последните са богати и могат да си позволят да си купят онова, което ще им подари изобретателно-сардоничният д-р Фишер. Ала той е открил, че алчността на богатите е голяма и при подходящо култивиране може да стане безгранична: подлага ги на все по-големи унижения, за да види къде е границата и има ли я. Дори успява да ги тласне към игра със смъртта, чийто принцип по нищо не се различава от този на зловещата "руска рулетка", опирайки се и разчитайки именно на сляпата им, безумна, почти ирационална страст към парите и скъпите подаръци.

Алековите студиозуси от "Бай Ганьо в Швейцария" твърде много наподобяват Грийновите "жабоци", а преждеспоменатият "ахмак" смущаващо много прилича на д-р Фишер. Играта, в която доброволно и двете страни са въвлечени, е почти идентична, актьорите са надянали същите "трагикомични маски", а ентусиазмът, с който си изпълняват ролите, е удивително сходен и еднакво голям; срещата е от един и същ тип, дори "сцената на театъра" е една и съща – Швейцария.

И д-р Фишер, и богатият латиноамерикански студент са нещо като "активни воайори" – могат да съзерцават, но и, когато си поискат, да дирижират събитията и участниците в тях, които никога не излизат изпод контрола им.

Те дават нещо и получават нещо: залагат стръв и изпитват удоволствие по-скоро от самия ритуал на риболова, отколкото от крайния, от конкретния улов (резултат). С други думи – д-р Фишер и нашият "ахмак" се правят на богове, играят си на свръхчовеци и Съдбодържци и наистина създават впечатлението, че като че ли изземват функциите на Създателя, на Първосценариста и Първорежисьора, като че ли обсебват прерогативите на самия Господ-Бог. В средата на "жабоците" нещата са по-откровени в най-циничен, търгашески аспект. Обкръжението на д-р Фишер е по-наясно със "стокообмена", с това какво продава от себе си и какво "купува", колко дава и колко получава, докато Алековите "студиозуси" се самозалъгват, поради моралното си късогледство, че те са "последните, които се смеят", че те са истинските печеливши. А истината е друга и тя е очевидна и за не толкова проницателния читател: последната сардонична усмивка е застинала върху лицата на Грийновия д-р Фишер и Алековия "ахмак". И двамата художествени белетристични герои изповядват сходна житейска философия и имат идентичен психологически профил. И двамата стоят зад аксиомата, че "часът на истината" е "часът на падението" (Дм. Иванов) и се опитват през цялото време да се убедят в това си кредо, да го теоремизират, да го онагледят в действителност. И Алеко Константинов, и Греъм Грийн със съдбите и интригите, които създават чрез и около героите си, като че ли успяват да ни убедят, че вероятно са прави онези, които твърдят, че "човекознанието е емпирична дисциплина". Чрез този тип срещи и двамата творци, бидейки едновременно с това твърде различни по творчески темперамент и художествен натюрел, успяват да постигнат един неистово дълбок, почти Набоковски, психологизъм. От този тип срещи става ясно, че не националният, не индивидуално-личностният, не и социално-битовият елемент има статута на "последна инстанция", на най-верния и безпристрастен съдник и критик, а само през призмата на моралната оптика нещата могат да се оценят най-вярно и обективно.

 


1 kolega (srklanki, kielisrki, zabawy) – колега, приятел(че), дружка по чашка, другар в общи занимания (обикновено развлечения) [горе]

2 д-р Фишер – вж.етимологията на името: fisher (англ.) – рибар, който поставя стръвта [горе]

3 toads (англ.) - жабоци

toadies (англ.) – блюдолизци

Двете думи имат твърде сходно, като че ли умишлено еднакво звучене [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум