Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Станкова

Осем вечерта - в Лос Анжелис е тъмно

 

Будилникът писука. Будилниците вече не звънят. Писукат и късат нервите. Сега се налага да стана от леглото със скъсани нерви. Ставам. Винаги съм потна като ставам от сън. Това значеше нещо, но не искам да си спомня какво. От години се събуждам един час по-рано от необходимото, защото се мотая. Много съм смотана сутрин. Къде ми е сивата пола? Да. Една бяла блуза? Защо не. Черната жилетка? Че коя друга. Дали да си сложа брошка? Господи! Обувки с връзки? Разбира се. Токът трябва да е четири сантиметра. Нито повече, нито по-малко. Не е вярно, че са удобни. Не е вярно, че краката не се измарят. Изморяват. Така трябва да се говори. Литературно. Във вестниците вече никой не говори литературно. На първа страница пишат "по погрешка". На първа страница! Пишат още, че Еди-Кой Си "зачезнал", че икономиката се "разкапала", "имиграция" употребяват и при напускане на някаква държава, и при настаняване в някаква държава... В други вестници пък се правят на новограматици. "Обговарят", "обживяват", "обдишват", "обгрижват", изобщо, така "обсират" езика, че и на тях нищо не им се разбира. Такива граматически грешки се леят от вестниците, такъв див диалект се вихри, че направо не се дразня от просташкото съдържание... А навсякъде има редактори и коректори. Не ме взеха на работа в нито един вестник. Какво пък? Нека си стоят невежи. Не говоря по темата? Да, малко се отдалечих.

Трябва да си изрежа ноктите, това вдъхва доверие. Доверие. До-Вери-Е. Нещо преди вярата. Като непознат пред вратата. Гледаш го през шпионката и му отваряш... От любопитство му отваряш, не защото му вярваш. Вярата изобщо не зависи от ноктите... Може би...

Какви са сутрините на една чиновничка? Ами какви са. Сутрини. Не се тъпча в превозни средства, защото живея толкова близо до работата си, че ходя пеша. А можех да имам кола. Ще имам кола. Тъпча се в асансьора, но там всички се тъпчат. Никой със скъсани нерви не иска да изкачва десет етажа на гладно. Имам цветя на прозореца в стаята. Поливам ги редовно. Те поглъщат въглеродния двуокис и отделят кислород. Аз дишам с пълни гърди чист въздух между папките. Вече няма кантонерки. Сега папките са навсякъде. Държим ги и в коридора. Всяка папка е един пенсионер. Някои са пенсионери по болест. Всеки ден пристигат нови документи, които трябва да се поставят в нова папка, да се запишат разни данни, да се свършат един куп необмислени неща и едва тогава новият пенсионер може да полегне в коридора.

Толкова хора се пенсионират, че понякога се замислям кой изобщо работи.

А и това работа ли е? В десет часа мога да пия кафе. Аз не пия кафе. Гледам през прозореца. В началото ни събираха на етажната площадка и правехме гимнастика. После някой каза, че и без това полагаме безсмислен труд... Безсмислен труд. Всеки труд е лишен от смисъл, ако го погледнеш по друг начин.

Те понякога идват лично. Пенсионерите. Не всички и не наведнъж, но идват. Мислят, че ги знам. Аз съм Иван Петров. Тук веднага казвам своето име и те се стряскат. Сещат се, че не ме познават. И аз не ги познавам. Ако им кажа, че са досиета с входящ номер, ще се обидят.

В четири пак мога да пия кафе. Като не съм пила в десет, не виждам смисъл да пия в четири. И не пия кафе. Пак стоя до прозореца и гледам надолу. Вече мириша на прашни папки. Краката ми са отекли достатъчно. Издишала съм всичкия кислород в стаята. В четири и петнадесет сядам на стола, качвам крака на бюрото и седя така до края на работното време. Тези крака ми трябват.

В пет без пет се обличам и си тръгвам. Необработените пенсионери могат да почакат още един ден. Прибирам се вкъщи и лягам. Лежа по гръб половин час. Като папка. После се изкъпвам, за да не мириша на папки и...

Да продължавам ли? Няма лошо.

Обожавам червения цвят. Кървавочервено. Кармин. Обожавам и памучни гащи, но нося кървавочервени, дантелени, с прашка. Сутиенът е също кървавочервен, с банели. Така ми повдига циците, че застават направо под брадата ми. На пост! Винаги съм с черни чорапи. Полата е отровнозелена, а блузката – жълта. Да казвам ли, че е с деколте?

Друго не слагам по себе си. Освен грим. Много грим. Сега използвам от онези червила, дето не се размазват. Първия път си бях сложила обикновено. Направих го с един арабин. В колата му. Като свършихме, се погледнах в огледалото. В огледалото за обратно виждане. Приличах на филия намазана с лютеница. Практикувам безопасен секс. Само безопасен, ако това може да се нарече секс... После се изринах и не работих няколко нощи. Вече си купувам от скъпите червила.

Как работя? Като всички. Работя от девет вечерта до три през нощта. После се прибирам да спя, защото съм на работа от осем... Какви глупости говоря. Просто парите ми трябват. Всичко в тази държава е измислено така, че щеш не щеш проституираш. Начините са различни. Аз все още го правя по буквалния. Защо го правя? Защото още ставам за тази работа, защото не искам да се излежавам в коридора като досие № 14 / 1873, буква С, трети куп, до вратата на клозетите... Защото с чиновническата си заплата мога да си купя тоалетна хартия и паста за зъби, защото един гроб струва толкова, че не мога да си позволя да умра, защото искам да живея сега, а не да вия, защото. Защото всички сме в един кошер и се знае, че търтеите доят пчелите. Толкова неща се знаят... И какво от това?

Тук е царството на простотата. Прости пишат вестниците, например, по-простите ги четат, а най-простите – управляват. Защо да не проституирам в свободното си време? Да не съм по-проста от останалите?

Само малко съм гнуслива... Направо ми се повръща, когато трябва да ... е, за разните части от тялото говоря. Чужди части, от чужди тела. Обаче, няма как. Работа. Всичко държа с два пръста..., но пък здраво... Някои от клиентите смятат, че е изискано.

Никога не съм харесвала зелена пола и жълта блуза с деколте. Обаче не ми допада сива пола с бяла блуза и черна жилетка. Мразя обувки с четирисантиметрови токове. Какво мога да направя сама? Какво мога? Революция в модата? Нищо. Всички бързат да се складират като папки в коридора. Всички мислят единствено как да се превърнат във входящ номер и серия. Искам да кажа, че никой не мисли. За нищо. Не. Не искам да кажа това.

Нещо смешно? Сега трябва да кажа нещо смешно? Ами... Като ученичка така се смеех, че се чуваше от единия край на "Раковски" до другия. Не. Тогава всичко ми беше смешно. Чакай! Имах едно гадже. Страхотен пич. Докарвах го до три оргазъма на нощ. Без майтап. От реката до "Ал.Невски" всички чуваха... Не е смешно. Много виках. Той ме молеше да пазя тишина, защото майка му не можела да спи... Сега не ми е смешно... Не. Сещам се. С редовните си клиенти си имам парола. Те ми звънят по телефона и питат: Как е времето в Лос Анжелис? А аз отговарям: В осем вечерта и в Лос Анжелис е тъмно. Нали? Запъхтяно им отговарям. Сякаш съм изтичала до Лос Анжелис. Сякаш съм астматичка... Това е смешно.

Искам

 

- Искам да имам живота на Венетка! Искам да живея живота на Венетка!

Тази, дето искаше да живее чужд живот, беше дребна на ръст. Нещо между изсъхнала слива, печена ябълка и добре изгнила мушмула. Палтото й беше с цвета на кожата, кожата й беше с цвета на обувките, обувките бяха с неизвестен цвят. Беше свила ръка в юмрук и бързо удряше юмрука в гърдите си. Тактуваше си. Тя плачеше без сълзи. Просто беше изкривила лице в гримаса, беше разтеглила устата си докрай и изричаше заклинателното изречение. После рязко сменяше интонацията и засъскваше. Докато съскаше, й заприличваше на изоставена змийска кожа, навита около сух клон, на кафява земна жаба, на посолен гол охлюв.

- Нали знаеш, че и другото ми дете умря? Той вече береше душа, а те още не можеха да му поставят диагноза. Докторите. Адвокатът каза: Ще ги съдим. За дъщерята каза, че ще ги съдим. За сина нищо не каза. Аз за него не се и надявах. Той си беше болен. Но тя беше здрава! Здрава беше! И детето щеше да се роди здраво. Но й направиха магия. Онази усойница! Убий я, Господи! Убий я! Тресни я на место! Да изсъхне, да окапе, червеите да не я искат, да стои в земята, слънце да не види. Земята да не я иска.Чумата да я зачуми и нея, и децата й. Внук да не види. Червата на сина й да се влачат пред очите й, да не може да ги събере! Гос – по- ди! Гос – по – ди! Не искам този живот! Не този живот! Всичките ги убий! Убий ги както те ми убиха детето! Цял живот само добро съм правила. Никому нищо лошо. Лоша дума не съм казала. Не съм лошо пожелавала. Не съм и помисляла. Знаеш ли каква сватба й направихме на дъщерята?! Знаеш ли! Моят изтегли заем от касата, цял ресторант наехме. Оркестър. Триста души от наша страна и триста души на онази змия. Триста змии седнаха на масата, ядоха, пиха, гледаха я и я урочасаха. Тя беше хубава. Виж! Гледай какво си отиде и на! после онази прибра парите, дето ги дадоха на младите. Викам й: Дай да им ги внеса. Тя – не. Тя щяла да се погрижи всичко да си имат. Погрижи се. Ако ги беше дала на мен, щяхме да си върнем борча за сватбата и мъжът ми нямаше да умре от притеснение. Умря. Умря ей така! Съкратиха го. И той умря. Маха, маха с ръце и умря. Всички черкви обиколих, по толкова манастири ходих, при ходжа бях. Да ми махне магията. Три пъти съм отключвала църквата, Киприяновите молитви ми четоха... Платих.

Тази, дето плачеше и удряше гърди с юмрук, беше дребна като костилка на кайсия. Цялото й лице беше една уста. Сякаш някой беше настъпил костилката и тя се беше пропукала нашироко. Не носеше нищо в себе си, защото злото вървяло по петите й и само дебнело. Всичко й взимало. Имаше две китайски банкноти. Спомен. От една китайка, чиито прозорци беше измила. Китайката не я повикала втори път. Не й разбирала. А и тя само плачела, докато мие прозорците. Така не стана ясно защо е ревала. Дали защото много й тежи работата, или си й е мъчно по други причини.

- Всичко бях накупила! Одеяла, юргани, тигани, чинии, розови чехли й бях взела на дъщерята и розов халат, че де живее като царица. И като забременя и се залежа. Водя я по лекари. Те казват: нищо й няма. Как нищо ще й няма. Зле е. Отива си. Те: Не говори глупости, ще поболееш булката. Не й внушавай. И в шестия месец си отиде. С детенцето. Можех да имам внук. Не можаха да измислят от какво умря. Докторите. Щото не им платихме. Ако им бях дала пари, щяха да сложат пет диагнози. Безплатно се умира. Платено се мре от болест. С диагноза. Не искам този живот! Не-ис-кам! Искам да живея живота на Венчето. От малка на ръце я носеха. Като се взе с Нацо, пак на ръце я носи. После я носеха децата. Тя нищо не пипва. Всичко си имат. Всичко им се множи. Той работи в Либия. Имат и валута. Купил й е златни пръстени. Тя не ги носи, но ги има. Ще ги съдя. Докторите ще ги съдя за небрежност. И адвокатът така смята. Не мога да осъдя оная змия за магьосничество, но лекарите мога. Ще ги съдя. Ще ми платят кръвнина. Не мога да живея повече този живот. Друг искам. Искам друг.

Въпросната Венче седеше кротко на инвалидната си количка и гледаше през прозореца. Като дете беше прекарала детски паралич или поне нещо подобно, защото и двата й крака бяха патрави. Беше родила две прекрасни деца. Момчето го убиха в пиянски скандал, а момичето стана проститутка. В Италия. Грижовният Нацо наистина я носеше на ръце. Понеже непрекъснато пропиваше инвалидния стол. Носеше я на ръце до пощата, за да вземе пенсията, после я забравяше някъде и му я донасяха съседи. Венчето.

Българската литература

© 2001 Литературен форум