Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Аретов

Отвъд доброто и злото

Езикови бележки за националната идентичност и глобализацията

 

През 1998 г. проф. Атанас Натев организира международна конференция около провокативно формулирания въпрос "Историческа злина ли е националната държава?" Провокацията до голяма степен проработи и предизвика очаквания интерес. Но, ако се приеме, че категориите добро и зло са допустими в този контекст, въпросът може да се постави и по-радикално. Например: "Историческа добрина ли е патриотизмът (национализмът)?" Поставени един до друг, двата варианта на въпроса ни подтикват да потърсим критериите, по които различаваме "доброто" от "злото". А те не са чак толкова ясни. Какво ще стане, ако наистина приемем човешкия живот за най-висша ценност? Освен всичко друго той има предимството, че е ясен, дори броим - нещо, което едва ли може да се твърди за категории като "свобода", които драстично се променят от определенията, които се поставят пред нея. Дълго може да се разсъждава за различията между "индивидуалната" и "националната" (колективната) свобода, за йерархията между тях и пр.

Към това въведение ме насочи скритото противопоставяне, което ми се струва, че долавям при формулирането на темата на днешния разговор. Подтиква ме, тъй като и тук се предполагат някакви аксиоми за "добро" и "зло", предпоставя се и едно противопоставяне, което, поне за мен, не е безспорно. Противопоставянето е между "национална идентичност" и "глобализация". (За момента нека оставим настрани литературата, нейната връзка с националната идентичност наистина е безспорна, макар и не винаги напълно прозрачна и еднозначна.) А тъй като за огромната част от обществото съчетанието "национална идентичност", особено когато се съчетае с определението "българска", е по условие нещо положително, то другият полюс в противопоставянето - "глобализацията" - ще се окаже задължително негативен. Не знам дали така са разсъждавали организаторите, които са формулирали темата на кръглата маса, но няма как да не се съгласят, че подобна гледна точка е широко застъпена в медиите, в изказванията на политици от различни бои, а и в масовото съзнание.

Хората са склонни да използват определени думи без да забелязват, че влагат различен смисъл в тях. Струва ми се, че такъв е случаят и с "глобализацията" - нейното значение е привидно ясно, особено ако не се запитаме кога започва процесът, който тя назовава. Или ако не приемем аксиоматичното твърдение, че глобализацията е характерна непременно за ХХ в., още по-точно - за втората му половина. Може и така да е, може би има смисъл да се разграничават процесите на интеграция и унификация през ХХ и, да кажем, през ХIХ в. Изкушавам се да припомня, че в последните години на ХVI в. се появява един театър "Глоуб" (The Globe Theatre), чийто драматург си спечелва световна, т. е "глобална" популярност.

Случи ми се да се сблъскам и с една друга лоша многозначност на думата глобализация. Тя попадна в професионален разговор с по-високопоставен колега, с който очевидно мислехме по различен начин. След известно време се разбра, че за мен глобализацията е название за някакъв процес, докато за него тя означаваше политика, политическа стратегия, която някой (ясно кой) пропагандираше и се опитваше да ни наложи със сила.

Мисълта ми бе, че между двете понятия (национална идентичност и глобализация) може да съществуват и други връзки. Сравнително лесно може да се забележи, че през ХХ в., особено през втората му половина, появата на нови национализми, което ще рече и появата на нови национални идентичности е тенденция, най-малкото успоредна, ако не и предизвикана от глобализацията. Глобализацията на света подтиква относително различни етнически групи да настояват за своята национална идентичност и да проявяват своя национализъм, като следват модели, достигнали до тях благодарение на глобализацията. Интересни разсъждения в тази насока предлага един от водещите изследователи на проблема - Антъни Смит1, чиято книга имах удоволствието да преведа на български.

Ако не се отказваме да търсим процеси, аналогични на глобализацията и преди ХХ в., можем да стигнем до тезата (ако предпочитате - до хипотезата), че и по-рано националната идентичност е резултат от по-общи, "глобални" (или поне континентални) процеси, които надхвърлят националните рамки. И това важи и за Балканите като цяло, и за българите в частност. Наскоро Г. Каприев формулира подобна теза достатъчно категорично2. Според подобно разбиране, което до голяма степен споделям, появата на национализмите сред балканските народи е резултат на несъмнени въздействия, които идват от Европа, като това въздействие се проявява първо сред гърците, които след това предлагат и модела за развитие на национализма сред другите балкански християнски народи. Във всеки случай на специалистите отдавна са известни някои неща, които по правило не попадат (или поне доскоро не попадаха) в учебниците, а публицистите просто не знаят или користно премълчават. Имам предвид много от писанията за гръцкото "духовно робство" и борбата за т. н. "църковна независимост". А те са следните: Първо, Вселенската патриаршия не е "гръцка", нещо повече, гръцките просветители първи й се противопоставят и в резултат на това противопоставяне през 1829 г. възниква гръцка национална църква. Второ, българските борци за църковна независимост, представяни често като борци срещу гръцкото "духовно робство", последователно черпят аргументи от гръцките просветители, чийто пример следват. Различията ми с Г. Каприев са свързани с това, че той доста категорично прибягва до категориите "добро" и "зло" и по-точно до някакви техни синоними, докато аз се опитвам ако не да проблематизирам, то поне да се въздържам от подобни оценки.

Едно от проявите на външните въздействия и следването на външните модели е проникването на национализма не само в ширина, но и в дълбочина - разпадането на Съветския съюз и на Югославия показва, че непрекъснато се появяват по-малки общности, които настояват за самоопределение и национална независимост. При това процесът едва ли се свежда само до прикрито желание за бъдещо сливане с някаква бъдеща Велика Албания или Велика Сърбия, както по правило е интерпретиран сепаратизмът на косоварите или на сърбите в Босна. Разликите между трите албански общности - в Албания, в Македония и в Косово - за които говори интересното изследване на български колектив под ръководството на А. Желязкова3 - навежда на мисълта, че процесите са по-сложни, отколкото изглеждат отвън.

И още нещо. Дали външните белези на глобализацията се изчерпват с кока-колата и Макдоналдс? Не може ли към тях да се прибавят например китайската кухня, ирландската и латиноамериканската музика, йога и дзен-будизмът и какво ли още не, което не идва от САЩ и големите западни метрополии. Наистина всичко това е елементаризирано и деформирано, понякога до неузнаваемост, но нима същото не важи и за образите, идващи от Холивуд или CNN? А и тези образи са расово и етнически много по-пъстри, отколкото светът е можел да си позволи преди 50, 100 или повече години. Глобализираната постмодерна култура свободно комбинира всевъзможни елементи, значителна част от които са недвусмислено етнически маркирани. При това, струва ми се, днес етническите елементи в глобалния културен бриколаж са по-автентични, отколкото, да кажем, по времето на Моцарт и Енгр. Имаме правото на предпочитания и носталгии, но безкритичното прибягване до категориите "добро" и "зло" може да се окаже повърхностно и подвеждащо.

 

Няколко думи и за отношението национална идентичност - национална литература. Другаде съм се опитвал да изложа тезата, че националната идентичност се нуждае от национална митология и си я изгражда по определени начини4. Проблемът за литературата като вторична митология е доста сложен и търпи развитие. Вторичната митология не възниква непременно първо в литературни текстове, в началото тя може да се появи в публицистични, учебникарски или научни текстове, в реконструирани или мистифицирани словесни паметници и пр. След това идват произведенията на изкуството, на първо място литературата, които могат и да имат по-ограничено, но затова пък по-трайно въздействие от учебниците. С хода на времето присъствието в литературата на митологемите, принадлежащи към вторичната национална митология, става по-косвено, по-опосредствано, поне за една значителна част от високата литература. Това ще рече, че част от произведенията не се занимават директно с основните фигури на вторичната митология - Основателя, Покръстителя, Освободителя, Мъченика и пр. - нито със сюжетите, свързани с тях, а с някакви други персонажи и сюжети, които частично повтарят някои от техните характеристики. Един от най-ярките примери за подобно косвено интерпретиране на национални митологеми може да се потърси в творчеството на Д. Талев, който при това се насочва и към пряко представяне на основни фигури от националната митология.

От друга страна, през по-късните периоди една относително увеличаваща се част от литературата престава да разказва националните митове, проявява индиферентност към тях. Нека съвсем условно и с всички възможни уговорки наречем това модернизъм. Промяната може да е болезнена и драматична, особено когато се извършва в рамките на един автор - например Яворов и неговата "Нощ". Но митовете не изчезват от пространството на литературата, напротив, те остават и периодично се актуализират, обикновено в някои популярни жанрове, но и във високите пластове, както случаят с "Родно изкуство", което, разбира се, не е само български феномен. По-късно някаква част от литературата може да се върне към националната митология и да се опитва да я проблематизира, да играе с нея. Не по-малко условно това завръщане може да бъде свързано с постмодернизма. Маркираната динамика очевидно е свързана с множество извънлитературни процеси, но тя може да съществува и без налагането на комунизма или падането на Берлинската стена. Не по-малко основателно може да се допусне естествена динамика, която протича на приливи и отливи. Графично можем да си я представим като синусоида, още повече, че именно по синусоида по правило протичат процесите в културата.

Важни и значещи са особеностите на въздействието на изкуствата и вероятно на първо място на литературата. То е много силно в славянския свят и Източна Европа, като навсякъде постепенно бива частично изместено от въздействието първо на киното, а след това и на телевизионните сериали, които предлагат по-въздействащи ролеви модели и образци за идентифициране. Въздействието на литературата се поддържа от образованието и други по-консервативно настроени институции. Това от своя страна поставя въпроса за социалните слоеве и средата, в която интензивността на въздействието на литературата е по-пълно. Не без много уговорки би могло да се предположи, че тази интензивност е по-слаба при по-малко четящите и при слоевете с по-ниско образование, като това въздействие се проявява в някакви по-официални обстоятелства, докато въздействието на по-новите агенти остава по-скоро в сферата на частния живот. Една от задължителните уговорки е, че по-високообразованият индивид би трябвало да е и по-неподатлив на външни въздействия. Можем да си представим промяната на усещането за идентичност у един човек, присъствал по собствено желание и със съпричастие на някакво официално патриотично (или църковно) тържество, който след това се прибира вкъщи и се отдава на предпочитаното си забавление - някаква висока чужда литература, американски черен роман или латиноамерикански сериал. Което ще рече, че въздействията на различни агенти, достигащи до индивида по различни канали се наслагват, интерферират и, за добро или за зло, цялостната картина на идентичностите, които отделната личност носи, е многостранно мотивирана. По-скоро за добро, тъй като, за разлика от времето преди "глобализацията", едва ли вече някоя институция може да установи монопол върху въздействията, на които отделният индивид е подложен.

 


1 Вж. А. Смит. Националната идентичност. Прев. Н. Аретов. Изд. "Кралица Маб", С., 2000. [горе]

 2 Вж. Г. Каприев. Кръговете на идентичността и византизмът - Език и литература, 1999, № 2. Въпреки че почти не се позовава на източници статията по-скоро резюмира съществуващи по-рано идеи и полемизира с доминиращата в българската историография гледна точка. Позовавам се на Каприев, тъй като той предлага най-новото и подчертано синтетично изложение на актуалните за съвременната хуманитаристика представи. [горе]

 3 Вж. А. Желязкова. Трите албански общности шест месеца по-късно (теренно изследване). - Култура, № 4, 4 февруари 2000. [горе]

 4 Вж. Н. Аретов. Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология. - Литературен форум, № 9, 24. 10.-30. 11. 2000. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум