Литературен форум  

Брой 23 (464), 12.06. - 18.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Павлинов

А дали боли
Да!
Парещи очи видях!
Където спускаше се мрака бяха,
а той се гънеше с омразно чувство
и пееше приспивна песен
на някакъв мъртвец,
мечтаел приживе небето.
Летял ли бе?!
Не зная! Но имаше красиви пръсти,
които са го тласкали нагоре.
А днес той беше бездиханен
и не случи на опевник.
Спеше някакси наивно, смешно, с отворени очи
Залеза не ще да види вече
колкото и да се взира,
сам той беше залез.
А дали боли?
А дали боли, когато душата се потапя за последно
в пурпура на своите мечти –
понякога безцветни.
А дали боли?
А дали боли, когато душата разбере, че не е слънце
и никой тук не й се възхищава.


Стремеж
Изгря таен стремеж към нови мечти,
роден в утрото на бледото залязване на луната,
когато небето се топи
и бавно залива душите, мечтаещи в синьо...
Разгръщат се те в простор
с лека ивица на хоризонта,
разделяща го от реалността,
която е море, но не в синьо.
В синьо е океанът на мечтите
влели се една в друга
и превърнали се в полет, гонещ бриза.
Бунтуват се душите под напъните на ветровете.
Плискат се вълните...
... и заличават личностите и съдбите.


Сън
Сън без посока, без съдба, появил се без болка или
нужда.
Сън незапомнен,
но изникващ в съзнанието нощем – преди да си
заспал,
когато звездите чертаят път на тъмнината,
когато земята попива песента
на щурец онемял пред красотата на своята любима,
но как ще я плени...
Трябва да пее...
И той пее,
а нощта се сипе
и бавно звездите се изпепеляват
и посрещат деня с песента на онемял щурец,
а деня се къпе в своята безплътна красота
и не забелязва напъните на насекомото безгласно.
Чак сега сънят се появява
сякаш допълнение към нещо...
в него се дочува стонът на щурец.


Нощ
Някаква нощ, която не познавам,
Но тя за мене знае –
разказал й е някой
толкова бездарно,
че седя й тайно до полите
и мечтая за очите на някаква жена.
Само толкова – с думи прости
разказали за моята любов,
но нощта навярно се е възхитила
и ме буди всеки път
и вселява в душата моя мисли за съдбата.
Но аз обичам една жена
и не желая философски размисли...
Искам да мечтая,
а нощта не ми помага.


Душа
С утринни лъчи
не се залъгвам...
...Те са толкова красиви,
но душата ми не вижда красотата.
Тя желае дързост и промени.
Душата ми не стене –
- потънала в самота,
защото не се възхищава на утринните лъчи
и не тъгува за тяхното стопяване...
Душата ми е облак - тъмен...
Облак...
Облак, изливащ се чрез хиляди сълзи
и всяка капчица превръща се в слънце...
... Това го забравете!
Не аз го казах,
а душата.
Тя избягала е от самия мен
и е вперила очи в залеза...
Ако не я хвана
утре ще се потопи в изгрева.

Българската литература

© 2001 Литературен форум