Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Стоян Атанасов

Моят професор Ролан Барт

 

Препрочитайки Camera lucida по повод на българския й превод1, аз мислех повече за човека, отколкото за автора Барт. Към това, разбира се, подтиква гледната му точка в тази книга - не на фотограф (никога не е правил снимки), нито на фотокритик, а на съзерцаващ субект, който в снимките долавя най-вече механизма на зараждане, поддържане и угасване на собствените си желания и вкусове. Снимката не е това, което е: до това биха могли да се сведат тезите на Барт. Те са изложени в 48 фрагмента, подхващащи многократно, като музикални мотиви на фуга, най-натрапчивите му идеи за фотографията. Една от мислите в тях ми подейства като откровение за начина, по който напоследък аз самият мислех за неговите текстове: "Понякога вниквам по-добре в снимката, за която си спомням, отколкото в снимката пред очите ми" (фрагмент 22).

Познавах Барт. В продължение на една година той бе мой професор при обстоятелства, които ми позволиха да общувам с него и извън аудиторията. Тогава се ласкаех от мисълта за общуване с човека. Сега смятам, че съм имал шанс като негов читател. Защото днес, за разлика от онова структуралистко време, все повече се убеждавам, че личността на Барт може да бъде ключ за разчитане на неговите книги. Той говореше и пишеше за литературата не толкова професионално, колкото екзистенциално. В персонажите от фикциите търсеше по нещо от себе си. Затова се реших да предложа тези спомени отпреди 30 години2. Дано да се приемат като пътечка към книгите на Барт!

Когато през 1969 г. отидох в Женева да следвам в Литературно-философския факултет, един състудент ми каза: "Аз съм парижанин, но дойдох в Женева, защото тук е най-доброто място, където се преподава френска литература". Изброи ми най-известните професори: Жан Старобински, Жан Русе, Роже Драгонети, Луис Прието, Анри Морие. И добави: "А догодина ще дойдат като гостуващи професори Ролан Барт и Ив Бонфоа. Ще стоят по два дни седмично в Женева".

Заредиха се дни на лекции и упражнения. Към края на учебната година администрацията обяви, че за желаещите да посещават догодина семинарите на Барт ще има няколко подготвителни занятия. Първото го проведе Жан Русе. Представи ни Барт като структуралист. Беше чел всичките му книги, а по конкретни въпроси ни препращаше и към по-неизвестни статии. Русе, който пишеше изящно, нямаше ораторски талант: търсеше си думите, все си прочистваше гърлото и в начина, по който говореше за Барт, се чувствуваше смущение, примесено с възхищение. Сякаш говореше начинаещ литератор, който не успява да се освободи от смазващия авторитет на всепризнатия автор. А тогава Русе бе на 60 години, завършваше последния си семестър, преди да се пенсионира, и бе признат пионер на структуралната литературна критика3.

Следващото подготвително занятие за бъдещия семинар на Барт бе проведено от Жан Старобински. Той очерта влиянието на съвременната лингвистика върху литературните възгледи на Барт. Изложи Сосюровата теория за знака, спря се на блестящото, макар и неортодоксално прилагане на тази теория от Барт в неговите анализи на съвременни митове. И Старобински, считан и тогава, и днес за един от най-изтънчените и ерудирани университетски литературоведи, човекът, който пръв бе публикувал и коментирал проникновено откъси от Сосюровите тетрадки за анаграмите4, не криеше възхищението си от Барт. Познавахме сдържаността на Старобински: възторгът му беше необичаен. Сега, 30 години по-късно, споменът ми от тези сбирки е твърде смътен, пък и бележките, които съм си водил тогава, са почти неразбираеми за мен. Спомням си обаче добре как очаквах появата на Барт като въплъщение на едно ново знание за литературата и езика. Днес си давам сметка, че първият урок за Барт, който получих от Русе и Старобински, беше урок по етика. Да цениш у колегата си онова, с което той едва ли те превъзхожда, изисква не само извисеност на духа, но и срастване с онези ценности, които в академичните среди често пренебрегваме. Тази поука извличам ретроспективно. А непосредственият ефект от сбирките ни с Русе и Старобински беше нетърпението ни светилото Барт час по-скоро да изгрее и при нас.

Няколко месеца по-късно този час настъпи. Препълнена зала; маси, подредени във формата на огромен правоъгълник; студентите са насядали от двете им страни. Външни хора стоят прави, "младоците" от първи и втори курс седят по земята: Барт не е в тяхната програма, може и да не записват. От тясната страна на правоъгълника - Барт и Старобински. Ширят се сами. Старобински започва дълго представяне на Барт. Не ми е останала дума от него. Гледах Барт, който гледаше безизразно. Застиналият му поглед ту замерваше някой горен ъгъл на залата, ту падаше върху листовете пред него. Пушеше непрекъснато, притискайки елегантно в крайчеца на устните си дълга цигара. Не вдишваше дима. На моменти, подръпвайки леко от цигарата, се закашляше продължително. После едрото му лице отново замръзваше. Не знам защо, но беше доста впечатляващо. Барт приличаше на тежък бизнесмен, на сенатор - образ на преуспял човек. "Литературата е само средство за неговия успех", мислех си аз.

Старобински свърши обстойното си въведение. Разтвори шепа по посока на Барт и леко дръпна стола си назад. Дълга пауза. Барт видимо търсеше ефектно начало. Проговори бавно, сякаш се обръщаше към себе си, все с цигара в уста. Благодарности, надежда, че тук ще работи по-добре със студентите, защото сме малко; разочарование от парижките студенти, които след майските събития през 68 г. не идвали на лекции. После обясни как ще протичат неговите семинари. Накрая прикани настойчиво всеки от нас да му пише - по всякакви въпроси. Даде адреса на своето издателство "Сьой" в Париж. Намирах странна тази покана за писмени контакти. Защо да водим международна кореспонденция с човек, когото ще виждаме цяла учебна година, по два пъти седмично? По-късно проумях епистоларното усърдие5 на Барт: той беше свенлив човек и, с изключение на най-близките приятели, общуването на живо донякъде го притесняваше. И цигарите, и пурите на Барт бяха атрибути на един персонаж, който той поставяше между себе си и другите.

Някой попита от залата какви ще бъдат методологическите му изисквания към студентите. Барт се оживи: "Никакви", отсече той. Приемал всякакъв подход към текста, виждал ролята си в това да насърчава свободния прочит, добавяйки, че свободният прочит не е свободна асоциация. Всъщност Барт се застъпваше не толкова за свободното, колкото за освободеното тълкуване. Освободеност от какво? От клишето, от неподвижния модел, от идеологическите или естетическите предразсъдъци (пораждащи днешните митове), от академизма като традиция с писани и неписани правила.

Бартовите обещания за свобода ни окуражиха. Натискахме се да правим експозета. Семинарът траеше два часа. Първо слушахме едно-две експозета по проблем, свързан с текстовете от семинара6 и предварително обявен пред участниците. Следваше дискусия, в която Барт се намесваше минимално. Задаваше въпроси само когато залата мълчеше. В края на всяко занятие Барт заделяше за себе си 20-30 минути. Коментираше текста, който бе предмет на семинара и тогава инцидентно казваше по нещо и за представените студентски експозета. Той не беше диалогичен преподавател. Не се впускаше в дебат с докладчика, нито се стремеше да предизвика обща дискусия. Слушаше внимателно другите, после говореше монологично.

При Барт слушането бе по-скоро морален, отколкото интелектуален процес. Той никога не опровергаваше, не отхвърляше чуждото мнение. Но и не го премълчаваше демонстративно. Хем показваше, че е забелязал посредственото, хем някакси го заобикаляше. И винаги намираше за какво да похвали говорилия студент, без фалшиви нотки. Пред сдържаното одобрение на Барт всички се чувствахме по-интелигентни. И по-добри.

Но Барт, общо взето, избягваше да дава оценки за студентските експозета. Това толкова контрастираше с поведението на софийските ми преподаватели, а и на женевските, че аз в частен разговор веднъж чистосърдечно възкликнах: "Ама вие защо никога не казвате в семинара кое е хубаво, кое е глупаво?" Барт не обичаше такива преки въпроси. Намръщи се леко, отпи от чашата си и заговори за друго. Половин час по-късно той се върна на това: "Питате ме защо не казвам кое е хубаво, кое е глупаво? Ами защото гледам на студентите си като на личности, а не като на ученици. Пък и аз, всъщност, най-доброто, което мога да предложа на студентите, е собствената си личност". В тези думи нямаше поза. Като преподавател Барт наистина влагаше много от личните си вкусове, пристрастия, желания, фобии, антипатии. Коментирайки текста7, той започваше със собственото си тълкуване. После оспорваше някои общоприети мнения за въпросния текст. Рядко излагаше с ерудитска изчерпателност становищата на критиката. Много по-охотно споделяше затрудненията си пред някакъв елемент от текста - че бил неясен, че той като читател нямал какво да каже. Върховната Бартова присъда бе: този текст е скучен. Не знам доколко тези признания не бяха педагогически прийом, своеобразна captatio benevolentiae. Те винаги се оказваха ефикасни. Не дочаквахме Барт да свърши с жалбите си; вдигахме ръка да му обясняваме дълбокия смисъл на въпросния пасаж. Но Барт си оставаше резервиран. Проронваше нещо от рода на: "Моето тяло не го усеща"; "Това не буди у мен никакво желание"; "Не мога да го свържа с лична преживелица".

В речника на Барт обаче често употребяваните изрази "моето тяло", "моето желание", "моите приятели" звучаха малко загадъчно. Не го чухме да назове нито един свой приятел, не бяхме и разбрали, въпреки честите ни общувания извън аудиторията, за неговия хомосексуализъм. Барт персонализираше преподавателската си работа повече от всеки друг и в същото време владееше изкуството да бъде дискретен.

Цялото му поведение излъчваше спокойствие и увереност. Пристигаше винаги по-рано, като се разхождаше бавно по коридора и четеше всевъзможните съобщения по стените. Не го видях да бърза. Говореше някак забавено (щастие за студента, водещ си бележки!), с дълбок, малко напевен глас. Пишеше с едри овални букви - много четливо, без калиграфски тикове. Всичко извадено от чантата си подреждаше грижливо на масата пред себе си: листове, фишове най-голям формат, книги, очила, писалка, цигари. Тези жестове безспорно разкриваха нещо от личността му. Ала те онагледяваха и неговия структуралистки маниер. Той беше структуралист някакси по аптекарски: обичаше да подрежда и класира всичко, с което се захващаше. За разлика от Клод Леви-Строс, Барт не вярваше в обективно означаващите структури. Неговият структурализъм беше просто субективно конструиране на смисъл.

Високото му чело, орловият му нос, големите му очи излъчваха предразполагаща доброта. Само веднаж го видях раздразнен. Някакъв студент оспорваше доста категорично нещо, което ни бе казал. Барт почервеня, повиши необичайно тон и, вместо очакваната аргументация, обидено заяви: "Защо ме нападате, аз вас не ви нападам никога!" И замълча. След това почти детинско обиждане ние разбрахме, че с Барт не бива да се спори. Трябваше само да го харесваме и обичаме. Той имаше нужда от одобрението на студентите; от него черпеше онази толкова приятна за нас самоувереност; от него ставаше и самокритичен.

Тази прекалена чувствителност на Барт към симпатията на аудиторията обяснява може би и стремежа му към публичен успех. В случая говоря не за успеха на неговите книги, чието обяснение изисква литературоведска аргументация. Имам предвид очарованието, което излъчваше Барт с физическото си присъствие, нерядко дори и мълчаливо. Той не само умееше да слуша; можеше и да мълчи красноречиво. От беглия жест и напрегнатостта на погледа му човек долавяше реакцията му. Тези пестеливи жестове бяха особено изразителни. В нашите очи семиологът Барт самият бе знак. Макар че не можахме да го разчетем напълно, всеки от нас смяташе, че поддържа с него привилегировано отношение.

Когато след нелепата му смърт8 прочетох признанието на Дерида - "Барт си остава един от хората, за които почти винаги се питам какво мисли той по този или онзи въпрос" - възприех го и като свое лично откровение. Времето размива в паметта ми образа на Барт, но въпросът на Дерида постоянно спохожда и мен. Моят професор Барт е вече не толкова образ, колкото интериоризирана инстанция на съждението. И макар да съзнавам илюзорността на тази асимилация, иска ми се да вярвам, че тя е не по-малко плодоносна от усвояването на книгите му.

 


1 Ролан Барт, Camera lucida. Записка за фотографията, изд. Агата-А, София, 2001. [горе]

2 Пръв техен вариант публикувах в сп. "Литературата", кн. 8, София, 1998. [горе]

3 Вж. книгата на Жан Русе "Форма и значение" (1962), съдържаща образцови структурални анализи на известни творби: Forme et signification, essais sur les structures litteraires de Corneille а Claudel, ed. Jose Corti, 1962. [горе]

4 Вж. Jean Starobinski, Les mots sous les mots. Les anagrammes de Ferdinand de Saussure, ed. Gallimard, 1971. [горе]

5 Той отговаряше на всички писма. Аз не съм му писал никога, макар че неведнъж, разделяйки се с мен, Барт ми казваше като за довиждане "Пишете ми". [горе]

6 През учебната 1970-71 година Барт проведе два семинарни цикъла. Единият бе посветен на еротично-философската новела на Жорж Батай "Мадам Едуарда", другият - на романа на Флобер "Бувар и Пекюше". [горе]

7 Барт винаги говореше по бележки, за които неизменно се извиняваше, че били непълни, че не му стигнало времето и т. н. [горе]

8 На 25 февруари 1980 г., на излизане от Колеж дьо Франс, Барт бе блъснат от камионетка. Почина в болницата месец по-късно. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум