Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Екатерина Йосифова

Кристин като работилница за талисмани

 

Кристин Димитрова, Поправка на талисмани, ПАН, С., 2001Харесвам такова говорене: съсредоточено в стремежа си към истинност, нехаещо за моди, повърхностни симпатии и надмощия. Негладко. Не-завършено. Харесвам такова писане: със свое-нравие, със свое поводение, подвижно над една дълбочинна вярност. А когато то е пронизано/поведено от вечно летящата/трептяща стрела, която може би може да се нарече и поезия – тогава значи ще ни заведе на празника. Истински празник: оживен, двусмислен, детски, сладък, стипчив, евтин и безценен. Уличен и небесен. Сред бъркотията му една вещица с маратонки спокойно донаглася своята шатра от думи: кътче за магия и занаят, трик и чудо: "Поправка на талисмани".

Не че съм компетентна по въпроса, но все пак смятам, че един истински талисман не се поврежда и следователно не се нуждае от поправка. И оттук подозирам, че не друг, а самата Кристин разбърниква нощем талисманите, за да ги уж поправя денем с невинно учудване: я вижте, действат! А пък на всичко отгоре останаха още някакви елементи с неизвестно предназначение, дали пък няма да излезе от тях още нещо?

Излиза.

Като че ли без да иска, без да се взима на сериозно прави Кристин своите... неща. Поемам ги едно след друго, трето, двадесето, четиридесето и още, не е възможно да е стигнала до края чак толкова неусетно – защото това са стихотворения, и то точно каквито най-харесвам, виж по-горе, макар че какво общо имам аз и моето харесване, Кристин си ги прави, подхвърля, пише за никого. За всички нас.

За мене. За да си ги чета (от време на време). С усмивка (винаги).

Кристин пише:

За мълчаливите неща. За стената под афишите. За гласа на немия.

За огледалното лице на уюта и за позлатените копитца на манежа.

За съвършенството: на глухарчето и – може би? – на другата змия.

За тайната уравновесеност на неспокойствието.

За тайната.

Кристин пише за каквото си иска. А аз намирам в стиховете й каквото си искам:

Любимото ми без-властие.

Любимата ми не-завършеност.

Летящия (с подсвиркване) Дух на Времето – с благоразположено подсвиркване, чувам го и затова твърдя: из вертикалния лабиринт на тези стихове въпросният Дух на въпросното Време се чувства много добре.

Аз също: с препрочитанията не намаляват удоволствията, нито дори опознатите изненади. Може би причината е в диапазона – от прахта под обувките до над въобразимото (към него – нашите уважения, на Кристин и моите, не прекалени). И всичко, навсякъде е декор, макар и истински (отворих книгата наслуки, падна се: планина, студ, ледени игли). И

всяко спиране
ще ни изведе извън времето, нали ти казвах,
винаги
има изход –

сега изходът свети.

Свети – меко или ярко, близко или далечно – всяко място, но и всяко пътуване, всяко докосване, всяка печал, отчаянието, загубата, пустинята, лисицата, иронията, добротата, гордостта, смирението – целият талисманен свят на Кристинините стихове. А и тази интонация, чак пък толкова нефалшива, подозрително небрежна, нарочно случайна! – по-добра не бих могла да пожелая. Още една от причините за истинска радост.

Току-що, половин час преди уговореното предаване на този текст в редакцията, прочетох написаното от Рада Москова за... самата мене. Съвпадането между двата текста надхвърля случайността и изисква обяснение. То е: не съм преписвала от Рада; не сме разговаряли за книгата на Кристин, нито за моята; от години се каним да си гостуваме и да си говорим (впрочем, с Кристин също). Тоест – общите неща съществуват и преди да са казани или написани.

Българската литература

© 2001 Литературен форум