Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Яни Милчаков

"Липса на хартия" след Гутенберг

и гласът по време на Сталин

 

Една теза на ранното съветологично изкуствознание и литературознание се повтаря до днес с непоклатимостта на ортодоксална догматика. В радикална версия тя гласи: "чистото" ленинско начало на "перманентната революция" от 20-те години вдъхновява единния устрем на болшевишките комисари и авангардните художници, който е сломен и стъпкан от Сталиновата "подла продажба на революционните идеали". Преувеличено, елементарно и невярно е да се мисли, че всичко, което казват, отричат или премълчават социалните науки, е детерминирано от идеологически доктрини и политически интереси. Факт е обаче, че - без никакви изключения - изкуствоведите и литературоведите, които ценностно и интерпретаторски споделяха (поне до 80-те години) възгледа за хармонията между идеологията и творчеството, която според тях някога е съществувала в "ранната съветска Аркадия с необузданата революционна художествена експресия", бяха из западните интелектуални среди, политически и организационно свързани най-пряко с различните (включително и терористични) модификации на троцкизма. По-умерено изразена, тезата вече звучи: за разлика от установената през 30-те години идеологическа и бюрократична Сталинова тирания над всички културни форми, въпреки своите терористични политически практики и несъмнено тоталитарни намерения за "дисциплинирането" на културата, "ленинизмът" на 20-те години в СССР е все пак време на небивал художествен подем, на дръзко експериментаторство, на свобода на артистичната експресия и като цяло - период на спонтанно и искрено партньорство между съветската власт и предания й художествен авангард. Комисарите и авангардистите - продължава умереният по своите акценти изкуствоведски разказ - са заедно, докато рушат древни църкви и "бледи пушкински рими", свободен пазар и "еснафски морал" , "буржоазен" парламентаризъм и "капиталистическа" класика; докато едните се заканват, че в името на "новото изкуство ще изгорят Рафаел", а другите изгарят в одеските пещи живи пленените бели офицери ...

Тази историческа симетрия е вярна, но и тя подминава фактическата подробност, че броят на официалните партийни постановления, които безпрекословно заповядват на съветските литератори и художници на коя единствено партия и идеология да служат, в какви организации задължително да членуват и как точно да творят, през "ленинското" десетилетие на 20-те превишава броя на подобните документи от 30-те. Дори определението на Сталин за поетите като "инженери на човешките души" при цялата си социотехническа бездушност звучи поне като метафора някак по-извисено от бруталния инструментализъм на лениновата директива за литературата - "колелце и винтче" в партийната пропаганда.

Макар че първата точна, цялостна и безпощадна критика на мита за Ленин изрича още през 1926 г. в книгата си за Русия левият югославски писател и по-късен ляв дисидент М. Кърлежа, дори една критична, силна и свободна от влиянието на съветизма съветологична школа, каквато беше югославската през 60-те/80-те години, също се виждаше принудена да търси някакви смекчаващи мотиви за ранните невинни и късните трагични неразбирателства между комисарите и авангардистите. Без подобни наивни оправдания неспасяемият мит за "свободния ленинизъм " и "сковаващия сталинизъм" прави неспасяеми не само мненията на редица индивидуални артистични и академични авторитети, но и много по-дълготрайни изкуствоведски и политически заблуди.

Така в една от представителните и общопризнати антологии - "Руският авангард" на хърватския изследовател Ал. Флакер - се среща наред с многото ценни страници и цяло алиби, че "поради известно неразбиране на авангардните реализации Ленин не е направил организационни заключения, така че неговото несъгласие да бъде отпечатана поемата на Маяковски "150 000 000" в по-голям тираж (в бележката към Луначарски) по време на тежка липса на хартия, така необходима за печатане на учебници и на книги за масите, не можем да оценяваме като административна интервенция в живата тъкан на младата съветска литература, а като израз на дълбока грижа за общото движение на съветската култура"1. 

 

II

"Липсата на хартия" обаче не е само една от безбройните материални тегоби, които съветският режим изражда до безнадеждността и ужаса на всекидневни екзистенциални драми. От времето на древноримския лирик Катул до великото откритие на Йохан Гутенберг писателите и поетите доста често като художествена тема, която надхвърля по смисъла си професионалното самолюбуване и артистичната суета, даряват с подобаващо внимание техническите пособия и атрибути на самия писателски труд. Неведнъж този труд е конкретно описван като хирографска дейност в нейната традиционна технология, в нейната вдъхновена тържественост или в нейната досадна битовост. Българският средновековен книжовник също съобщава в маргинални бележки както нравоучителни коментари на написаното, така и това, че току-що е изпробвал новонаостреното перо с няколко драсвания2. По този начин в литературата се открояват нейните буквални носители, инструментите и преките технически помощници в процеса на физическото й "правене". Когато бъдат "поканени" в създавания и от тях самите свят, ценностно те не са неутрални: художествената литература вдъхновено одухотворява своите писалища, дъски, кожи, хартия, листове, пергаменти, свитъци, плочи, пемза, креди, мастила, мастилници, пера, цветове, подвързии, свещи, светилници, шнурове, восъци - и пак художествената литература подхвърля беззлобната епиграматична задявка, че даден автор трябва да ползва "по-рядко молив, по-често - гума"... "Писаното остава" в лириката може буквално да остава като "писмо" - българските текстолози са отбелязали предпочитаните от П.К. Яворов пощенски картички, върху които поетът - не поради липса на друг вид хартия - пише и изпраща свои стихове. Литературното тематизиране на подобни носители съдържа по нещо от техните материални качества, практическа функция, метонимика и метафорика. Техническа хирографска метонимизация търпи често и пишещата човешка ръка; приписката в "Лествица"-та от 1364 г. пояснява, че е написана с "тези три грешни и тленни пръсти".

 

III

Съвкупният смисъл от "хирографизирането" на човешкото тяло понякога в миналото бива драстично демонстриран при репресии и екзекуции на книги и писатели. Е. Р. Курциус описва края на мъченика Касиян. При изтезанията, на които е подложен този християнски учител, изкуството на писането и техническите атрибути на духовната дейност присъствуват със своите напълно противоположни практически приложения, но нелишени от жестока по своята назидателност културна символика: нещастникът учител бива предаден на собствените си ученици, които разбиват върху главата му плочки за писане и я пробождат с писалки3

В официално установения ценоразпис на всички обществени услуги, които извършват професионалните палачи в Париж през ХVIII в., са и изпълненията на наказанията върху книги :

"... за изгаряне на осъден на клада - 90 лири, за разхвърляне на пепелта по вятъра - 6 лири, за начупване на тялото на колело - 60 лири, за въртене на колело - 15 лири, за обесване - 15 лири, за окачване на куки на бесилката - 3 лири, за бичуване и дамгосване с нажежено желязо - 15 лири, само за дамгосване - 7 лири, за изгаряне на книги - 6 лири, за отсичане на глава - 100 лири, за изтръгване на език - 20 лири, за отрязване на ръката до китката - 6 лири."4

Практика при екзекуциите на осъдени като еретици писатели от Средновековието до ХVIII в. в Европа е достъпните екземпляри от съчиненията да бъдат изгаряни едновременно с техните автори, а намерените по-късно - след анатемата и смъртта им. Обратният ред на двойна последователна смърт, в която словото трябва символично и физически да умре мигове преди да умре на кладата неговият създател, е предвиден както за писатели, така и за проповедници или оратори без писмено наследство, което да ги придружи последно в огъня и да изчезне заедно с тях. Сведенията за тази наказателна практика в християнската епоха отвеждат до 662 г. Тогава при ожесточените спорове за човешката и божествената воля в момента на Христовата агония, Максим Изповедник бива подложен на мъчения, след които умира с изтръгнат език и отсечена дясна ръка. В 1493 г. "с цел да не съблазнява хората" с юдаизъм и кощунство, пак след инсцениран конфликт с учения теологичен съвет на Сорбоната бива изтръгнат езикът на определения и от тогавашните хронисти като "почтен изповедник" Жан Ланглоа, непосредствено преди да бъде изгорен на кладата5. През 1617 г. Съветът на Сорбоната осъжда на изгаряне пантеистичните съчинения на бившия монах и университетски преподавател, доктор по медицина, астрономия, теология и философия Джулио Ванини. Предчувствайки съдбата си, авторът избягва, но две години по-късно е заловен и - след като езикът му е изтръгнат - изгорен на клада в Тулуза.

Изтръгнатият език на онзи, който е призван да говори на другите, става отново символ на много по-късна епоха на страх, тирания, жестокост и всесилие на догмата. Надежда Манделщам буквализира отношението "власт - литература" в най-кръвопролитните години на сталинисткия терор именно така:ората, които притежаваха глас, се подлагаха на най-гнъсното от всички изтезания: отскубваха им езиците, а с чоканчетата им ги принуждаваха да славословят властелина. Инстинктът за живот е непреодолим и той тласкаше хората към тая форма на самоунищожение, само и само да продължат физическото си съществувание. Оцелелите се оказаха също такива мъртъвци като загиналите. (...) Замаяни, те все едно няма да се освестят и нищо няма да кажат с чоканчетата от езиците си"6.

В цитирания парижки ценоразпис от ХVIII в. на законово приложимите и професионално причинените смърт и мъчения, отделни външни подобия, символични аналогии и причинно-следствени връзки между книжната и човешката екзекуция подсказва еднаквото възнаграждение – 6 лири - за три сред извършваните от парижките палачи операции. Очевидно възнаграждението измерва и отразява нещо общо между възможните и предполагаемите престъпления на човека и на книгата, някаква представа за "криминогенния" им потенциал още преди "да са заговорили" с глас и преди съдът да докаже тяхната вина. Съдейки по еднаквата цена, еднакви са усилията, които полага върху ешафода олицетворението на възмездието в червена качулка. Еднакъв по назидателност е крайният ефект след изпълняване на присъдата: 6 лири струва отсичането на човешката ръка до китката (чието изображение с перо от най-древната индоевропейска емблематика, засвидетелствана в етруски рисунки и орнаменти, през Античността и Средновековието означава до ден днешен "писане", "книга" и "литература")7. Пак 6 лири се полагат на палача, за да превърне книгата в пепел, като също на 6 лири е оценено разхвърлянето на пепелта от изгорения на клада човек. Публичният прочит на взаимната обусловеност в механичните действия на палача, на тяхната парична равностойност и на обектите им е трябвало поучително да гласи: "ръката, която пише осъдителни книги, ще бъде отсечена, а прахът на изгорените книги, ще бъде разхвърлен по вятъра заедно с праха на изгорените осъдени". Н. Манделщам определя своето страшно съвремие като "период, когато разпиляваха по вятъра праха на загиналите."8 По видимите връзки "изгаряне-отсичане"-"ръка-писане" - "книга-човек" отново може да бъде припомнена присъдата, която полско-литовският наказателен кодекс от ХVII век предвижда, но практически никога не прилага: "на онзи, който пише пасквили, да бъде изгаряна дясната ръка и отсичана лявата"9.

 Следва


1 A. Flaker. Ruska avangarda. Zagreb, 1984, s. 171 [горе]

 2 Вж. Маргиналии. Книга 1. (Съставител В. Панайотов). Шумен, 1999, с. 12 [горе]

 3 E. R. Curtius. Evropska literatura a latinsky stredovek. (1947), Praha, 1998, s. 336 [горе]

 4 M. Monestier. Historie trestu smrti. Dejiny a techniky hrdelniho trestu...s.88 [горе]

 5 J. Delumeau. Strach na zapade ve 14.-18. stoleti. II., Argo, 1999, s.122 [горе]

 6 Н. Манделщам. Спомени. С., 1999, с. 234 [горе]

 7 Изчерпателелно тази тема е разработена в студията на Е. Мусакова. Изображенията на изписваното слово. Върху миниатюрите от ръкопис 22 в НБ в София.-В : Проблеми на изкуството, 1996, № 2, с. 13-19 [горе]

 8 Н. Манделщам. Спомени..., с. 313 [горе]

 9 Повече в статията на автора "Книга и клада" (Литературен форум, 1997) [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум