Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

За поезията

С Борис Роканов разговаря Динчо Желязков

 

Борис Роканов е роден през 1961 г. в Кюстендил. Автор е на стихосбирките "Предчувствия" (1989), "Моята игра" (1993), "От Б до Р" (1995), "Стихове" (1999). Негова поезия е издавана в Италия, Германия, Унгария, Франция, Сърбия. Участва в сборника на английски език "Поети на свободата" с редактор Вл. Левчев. Издател и организатор на поетични форуми. През 1990 г. получава наградата "Южна пролет", а през 2000 г. - Националната награда за поезия на името на Иван Николов. Живее в Пловдив. Женен, с три деца - момиче и две момчета.

 

- Да започнем отначало. Къде си учил и работил?

- В кюстендилското училище "Даскал Димитри" по литература имах четворка. Учителката по литература не допускаше свобода на четенето и мисленето. Много момичета и момчета намразиха литературата заради нея. Учих в електротехникум и в 113-а гимназия в София. За да не ходя в казармата, работих по договор пет години в Кремиковци като шлайфист.

- Кремиковци е особена тема в литературата и поезията, Левчев има нещо.

- Левчев е бил на автобусната спирка, видял е как хората отиват на работа. В Кремиковци се събираха от цяла България, както сега ходят в Германия - търсили са щастието, стремили са се към пари, към мечтата си за града. Там се работеше 8 часа и половина, и пътят в двете посоки е по един час. Така стават 11 часа, това бързо разрушава здравето. Но времето не е загубено, натрупах опит, наблюдавах, забавлявах се, по бараките ставаше какво ли не.

- Съжаляваш ли за някакви периоди? Би ли живял по друг начин тогава, ако можеше?

- Всяко нещо е правилно и нужно за самия момент и не бива да се измъчваш. Ако си бил някъде и някога, значи така е трябвало. Моментът трябва да се изживее, изконсумира, да се усвои изцяло и да си тръгнеш доволен.

- Кога прописа?

- Във втори клас написах стихотворението "Македония". Родителите ми са преселници, татко - от Прилеп, майка - от Велес, срещат се в Кюстендил. Баща ми беше бояджия, водеше ме навсякъде, боядисахме целия град. Като ходехме в кръчмата на пазара, ме караше да рецитирам стихотворението си. 18, 19-годишен прописах, за да се харесам на едно момиче, поетеса. Търсех общи теми и поезията дойде, думите започнаха да ме вълнуват. Помогна ми Катя Йосифова.

- Значи в поезията може да се помага. Има ли в нея школи, помогна ли ти и Биньо Иванов?

- Винаги се помага. За школите - не знам, но е важно да има група съмишленици, да са близки, така стават направления, течения с обща поетика. Краставите магарета се надушват, нали? Става често, както често има майстори и епигони.

Биньо Иванов ми помогна с разговори, с дисидентстването си, даваше книги, говориш с жив поет. Но той досаждаше с вниманието, което изискваше от другите, хвалеше се с високопоставените си познати като нахранена птичка Божия. При него видях, че е важно да имаш собствено място, своя неприкосновена територия.

- Първата публикация - помниш ли я?

- Тя е в алманаха "Море" на Недялко Йорданов, после - в алманах "Струма". И на двете места го дължа на К. Йосифова, като излязоха, бях горд. В Кюстендил това ме вкара в нещо като спорт, с някои колеги си мерехме талантите, дразнех ги като казвах, че съм най-големият поет, всъщност те се дразнеха от мене.

- Приемаш ли формули от рода на "Кюстендил - град на художниците" или "Стара Загора - град на поетите"?

- И Пловдив е град на художниците, таланти се раждат навсякъде. Ако си талантлив и ако си добър мениджър на способностите си, привличаш умни и талантливи хора, създаваш атмосфера. Така градовете стават на това или онова. Пловдивските поети, например, са по-камерни, има ги, но не съвсем. В 70-те и 80-те години в Кюстендил бяха и Катя, и Биньо, в литературните среди се заговори за град на поетите. Но Кюстендил е и на художниците (за художниците), там е Свилен Блажев. Ясен ли съм?

- Харесва ли ти Пловдив, свикна ли с него? Липсва ли ти Кюстендил?

- Манталитетът на двата града е близък. В Кюстендил сме по-агресивни, по-диви, в Пловдив са по-толерантни, но го дават по-византийски, това е от самочувствието на стар и улегнал град. Там има и друго - важни са салатката и ракийката, ценностите са повече към бита, засилен е духът на кебапчиите. Известните поети и художници на Пловдив не са родени в Пловдив, градът е притегателен за цяла Южна България - кой от Ямбол, от Стара Загора, Казанлък, Карлово. Пловдивчани имат едно много добро място - Културния център в стария град, съживяването му е заслуга на Начо Културата от Асеновград.

- Как си вадиш хляба, с какво се занимаваш?

Като отида в друг град, все едно съм емигрирал в Пловдив. Не можеш да си намериш работа, още по-трудно е, ако отстояваш някакви принципи. Правих фестивала на поезията "Амфитеатър", събрах 40 поети от цялата страна и всички възрасти, най-добрите според моите пристрастия. Бяха Иван Цанев, Коста Павлов, Фотев, Теофилов, Катя Йосифова. Четенията бяха в старите къщи по поколения, стана и голямо финално четене. През 1999 г. направих алтернативен на официалния месец на културата с представяне в галерия "Ромфея" на български, еврейски и арменски поети, както и от Западните покрайнини, с това събирахме пари за сираци. Освен това цикълът "Поетична България" с 20 поети и организираните изложби. Издавам книги.

- В тези занимания, освен грижа за братството, има и грижа за света. Известно време се занимаваше с политиката - правеше интересни интервюта с политици, беше ангажиран в "Панорама" на Иван Гарелов.

- Първото ми интервю беше с Владимир Топенчаров. Стана на майтап, с приятеля ми Александър Иванов от "Дума" си търсехме интересен завършек на вечерта и попаднахме в дома му с паролата "Преса!". Взех интервюто с касетофон без батерии и намерих разумен повод да го повторя на "Позитано". Впечатли ме фактът, че Топенчаров говори много различно на двете места. От една страна, виждаш високоинтелигентен и интересен човек, а оттатък - партиен чиновник. Оттук измислих алтернативността на интервютата в "Стандарт", на съседни страници и на еднакви въпроси отговаряха политици с различна кауза. Срещнах се с Кюранов, Луканов, Лилов, Виденов. Много любопитно.

В "Панорама" бях повече зад кадър, защото пред камерата заеквам. Там предложих "Големият парламент". През 1994 г. във Видин, Силистра, Петрич и Свиленград, по ъглите на страната следихме предизборната ситуация, партийните сили, разпределението на влиянието. В малките градове се нагледах на шуробаджанащина, спомням си един Бръчков - той шеф и на банка, и на партия, а жена му - в митницата.

Тогава почина майка ми, нямам братя и сестри, тя ми беше единствената. Опротивя ми всичко, тръгваше ми се нанякъде. До мене беше Красимира, жена ми.

- Стефан Цанев казва, че когато човек на изкуството се занимава с политика, се унизява и че интелектуалецът винаги е над политиката. Но защото живее в определено време, не може да не се интересува от нея. А Левчев по повод историите в програма "Хоризонт" каза, че старшината пак накара поета да преброи ротата...

- Поетите обичат метафорите, това е професионална деформация. Ако не го направи, не си длъжен да забележиш прозата му. Много удобни, комуникативни са метафорите, свързани с властта. Те са ефективни, нещо като чалга-поезията. С това не ги обиждам - Левчев или Цанев. Всъщност поетът винаги живо се интересува от обществото, в което живее, и изострената му сетивност го кара да реагира. Но поетът не е за борсовите игри на властта, не е за политическия пазарлък, той вижда нещата по-идеално. Мястото му не е в политиката. Всеки от големите поети го проумява, но едва като се поомеша там. Политиката е професия, ако нямаш нужната занаятчийска нагласа и не са ти ясни правилата, идваш случайно и си отиваш случайно.

- В поезията има ли случайности?

- Там няма. В смисъл, че политикът не може да стане поет. Разбираш ли? Тук не се влиза случайно, а като се влезе, няма излизане.

- На какво си привърженик?

- За да станат нещата бързо, трябва да се действа радикално. Когато се реже с тъп нож, е болезнено и си е чист садизъм. Виж докъде ни докара умереността. По-добре е да се отреже гангренясалата ръка, вместо болестта да се разнася.

- От 11 години виждаме нещо, за което по-рано можехме само да четем. Успяваш ли да се чувстваш като наблюдател, или това на гърба ти пречи?

- Най-хубаво е да си наблюдател... Онова на гърба е неприятно - държат те нарочно във всекидневието. Мислиш за днеска и най-много за утре, за по-нататък не можеш. Защото ако се поосвободиш от материалната зависимост, се изплъзваш, или поне не си лесен.

- Тъжно ли ти е, смешно ли ти е, омръзна ли ти, наистина ли си изморен да различаваш доброто от лошото, както се изразяваш в "Бавното умиране"?

- Дори ограниченият човек има някакво самосъзнание. Най-лесно е да приемеш или отхвърлиш някого. По-любопитно е нещо трето, в него има смес, амалгама. Тук е важен подходът - какво да направиш, за да извлечеш от човека най-доброто. Затова не обичам прибързаните оценки, искам да съм максимално лоялен и отговорен във всяко общуване.

- Кажи нещо за новата си книга.

- Това е "Екатерина Йосифова. Литературна анкета". Въпросите са добри, правя добри интервюта. Книгата е субсидирана отчасти от "Сорос". Художник е Св. Блажев. Издателството - "Жанет - 45" на Божана Апостолова пое както обикновено основната финансова тежест.

- Пожелай нещо на читателите на вестника.

- Да четат и другите вестници.

 


Борис Роканов

Трепет

Тя подтичваше смирено и разтърсваше меса -
къде отиваш, драга моя,
от детската градина ли се връщаш?
Откривам ти, че си красива и голяма
и трите дини под мишницата стискаш -
кой ще ги открадне, драга моя,
вятърът или полето със цветята?
Сладкопойна чучулига в сладкопойния си глас се
цъкли,
премрежва конците и очите й не виждат нищо.
Малкото перо е твое,
то в краката ми се мята.

Българската литература

© 2001 Литературен форум