Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Ексцентрично желание - да нариташ културата

Със Свилен Стефанов разговаря Галя Пенкова

 

- "Да нариташ културата" - използвам заглавието на едноименния албум, за да те попитам това някакъв ексцентричен жест ли е, или нещо поставя на изпитание агресивността ти. Не случайно използвам думата агресивност, защото някои от парчетата са повече от провокативни.

- Не е ексцентричност, аз никога не мисля по този начин. Нещата сами си се случват. Никога досега не ми се е налагало да се чудя какво да правя по посока на провокативността. Разните събития сами ме намират и просто започвам да работя. Понякога наистина се оказва, че това, с което съм свикнал и го приемам за нормално, за други хора е явен шок и погром върху морала им. А този албум се получи вследствие на дотогавашната активност на групата "Бобо, Тошо и Табаков", и по-конкретно на желанието на Борис Сергинов да промени звученето и въобще образа на групата. Някъде по това време, към края на1997-а, бях направил една изложба в галерия XXL в псевдоконцептуалистки маниер, използвайки само средствата на текста и отчасти фотографията. Това, обаче, не бяха някакви отстранени неща, а директни социални текстове, понякога стигащи до крайно неприличие. Бобо много хареса тези "стихове" и ме покани да ги направим на пънкарски парчета, като трябваше да си измисля и изпълня вокалите. Първо записахме една касета, а след това преработихме всичко и се появи вече познатият ти диск. Междувременно направихме няколко концерта, на които, не разбрах защо, публиката се държа ужасно агресивно – биха се и някакви хора се клаха с ножове. Толкова се притеснихме от собственото си излъчване, че следващия концерт го направихме едва ли не само пред неколцина приятели. Може би пак в тази връзка, следващият концерт ще бъде в една свинеферма край Перник пред около 200 напълно реални свине.

- Всъщност като се замисля, последното което бих казала за теб, е, че си агресивен. Толкова добре ли се прикриваш, или изкуството за теб е гладиаторската арена, върху която разтоварваш гнева си?

- Сам по себе си не съм агресивен, това е компенсаторно поведение, от което лично аз нямам нужда. Но кръгът около XXL, с който съм свързан вече около седем-осем години, беше доста скандален и провокативен. Това, разбира се, се отнасяше главно до средите на занимаващи се с визуално изкуство. Но имаше и случаи като акцията в градска среда "Хубен, Косьо, Тушев", която изнерви не само художниците. Всъщност ние се обявихме не само срещу напълно несъстоятелния пластицизъм на преките ни предшественици, но и срещу безличието на новосформирания у нас неоконцептуалистки салон. Ние не желаехме да се съобразяваме с претенциите на разни лелки, свързани с ранните "неконвенционални форми", които всъщност бързо създадоха една доста по-зловеща конвенция. Галерията създадохме през 1996, но кръгът ни съществуваше много по-отрано. Ние провокирахме и продуцирахме създаването на социално-провокативно изкуство. Този радикализъм беше логично съпътстван с манифести и критически статии, които като критик пишех главно аз. Така се превърнах в един от най-мразените от "художествените среди" критик – нещо, което и досега много ме забавлява. Художниците говорят много изразително с очи и това "диалогизиране" най-често ми се случва като влизам в кафенето на "Шипка 6". Гледат ме с някаква смес от възмущение и недоумение. Как се осмелявам? Иначе при пряк разговор се подмазват. Така че не е чудно, че не изпитвам респект към това съсловие. В един манифест от 1995-а, публикуван в "Култура" и "Литературен вестник", забранихме на художниците да носят дълги бради, да носят такета, да пушат лули, да пиянстват, да се хвалят, да са дебели. Но да ги оставим настрани. Сега подготвям голям каталог с всички наши по-важни акции, инсталации, текстове и манифести. Така най-ясно ще се види, че всичко това беше движение с много ясна мотивировка и вътрешно дисциплинирано. Покрай този каталог ще направя ретроспективна изложба, в която ще вземат участие всички радикални художници от Източна Европа. След това изложбата ще бъде показвана и в други страни.

- Какво мислиш за нашето поколение? Не е ли то някакъв своеобразен социокултурен хибрид, водещ двойствен живот?

- Не разбирам. Какво му е двойственото на живота ми. Вярно е, че от родените в средата на 60-те има много малко съвременни художници. Повечето приеха без никакви съмнения пътя на учителите "априлци" и други подобни и се движат в рамките на една пластическа традиция, идваща от последните три тоталитарни десетилетия. Това си е тяхна работа, но и още един повод за друг тип културно поведение. Чисто информационно, моето поколение не беше готово за настъпилите иновации в сферата на художествените форми. Защото стената не разделяше просто едни богати европейци от други, бедни. Онова, което функционираше като изкуство от двете страни, беше съвършено различно. Изведнъж се оказа, че това, което се смяташе за важно тук, е просто смешно за ония "оттатък", а тяхното е за нас чуждо, заплашително, непонятно. Заплашително с разпространението на нови принципи на структуриране на произведението на изкуството и поставянето на много, много въпросителни пред досега успешно функциониралата херметично затворена среда. Такива резки ценностни преходи са болезнени за всяка една общност и носят голямо объркване. Ако говориш за такова раздвояване – да така е. Но има много хора, които се погрижиха за себе си, в смисъл, че не се оставиха само на образованието, което им беше дадено от местната образователна система и това естествено ги постави в авангарда на задвижилата се история.

- Имаш ли усещането, че сме принудени да балансираме между старото, което ни дразни до смърт, и новостта, която все още ни се изплъзва? Тук, разбира се, не насочвам въпроса към досадната борба между "млади" и "стари". Интересува ме личностната рефлеския.

- Не всичко от старото ме дразни, а и не мисля, че новото чак пък толкоз ми се изплъзва. Все пак си давам сметка, че това, което ни дразни или ни харесва е временно явление, доколкото всеки поглед върху историята и настоящето е ценностно детерминиран и неговата оценка не е по-важна от всяка предишна или следваща. За нас няма друга реалност, освен тази на нашите ценностни визии, но спокойно можем и да не се вманиачаваме в тях. Изкуството само по себе се не е кой знае колко важно нещо.

- Не мислиш ли, че това ни прави арогантни и предизвиква агресивността ни?

- Най-лесно може да предизвика моята агресивност човек, който държи на своя възглед, като на вечен и непроменяем. Като ми заговорят за "вечни пластически стойности" или за непреходността на изкуството... И се приемат страшно сериозно, спорят, държат на своето и се сърдят. Създават ми идеална среда за провокации. До този момент съм бил сериозен и съм си криел скромно кукиш в джоба, а ето че вече имаш сериозна причина да им го завреш в носа. Въобще идеята за свещеното творчество и неистовия творец е от ХIХ век и аз нямам нищо общо с това. Просто си гледам работата, защото всяко едно общество, всяка една социална група, всяка една точка на земното кълбо, независимо дали е Ню Йорк или Сахалин, има еднакво право на изкуство. Не е необходимо да бъдеш непременно в световната конюнктура – това е дърташка мечта. Всяко едно място е свещено и достойно за случване на някакво събитие и най-доброто нещо е да постигнеш мир със себе си като просто работиш като всеки друг човек, без известността да бъде някаква крайна цел. Просто скалата за оценяване в този свят не ми се струва най-съвършената и окончателната. Както разбираш, аз съм вярващ човек и може би оттук произтича и схващането, което по-горе подхвърлих – "светът на изкуството" няма кой знае какво значение. Човекът е много по-важен, а според мен едно изкуство трябва да бъде просто и категорично като материал и вълнуващо като преживяване.

- Това ли е причината изкуството, което ти подкрепяш, да се концентрира и да изследва агресивността, смъртта, жестокостта? Според теб то /изкуството/ трябва да е студено, дистанцирано. Това някаква личностна терапия ли е, или предизвикателство към рутинираната сетивност на зрителя?

- Цялото европейско радикално изкуство използва тези изразни средства, взети направо от фактурата на живота. Изкуството не трябва да затваря човека, като курвенски му нашепва колко е готин, умен и самодостатъчен, а тъкмо обратното – да го задавя с неподправения ужас на битието, да премахва илюзиите му за подреденост и познаваемост, за "човешкостта" на света. Освен това нашето изкуство реагираше главно на социалните мутации. То външно може да бъде и нецензурно, но неговата същина е моралното действие.

- И все пак ще те върна отново към началото, въпреки желанието ти да нариташ културата ти активно участваш в правенето й не само като изкуствовед и академичен преподавател. Факт е участието ти като изпълнител и текстописец в албума "да нариташ културата". Освен това съвместно с Олег Мавромати снимате филм. Да не пропусна и участието ти освен като куратор, но и като художник в изявите на галерия ХХL. Позволявам си да отбележа, че това е една забележителна активност, на какво се дължи тя? Защо искаш да участваш в различни сфери на изкуството? Доколко това е проява на едно докрай активирано его или си подчинил волята си на някаква определена цел?

- Първо съм завършил художествена гимназия, а после съм следвал изкуствознание. Не съм спирал да пиша или да правя някакви изобразителни или концептуални обекти. За музиката вече казах, между другото замисляме нов албум, а киното е най-новата ни авантюра. Когато един от най-провокативните московски художници - Олег Мавромати дойде в София, той само беше чувал за наличието на радикален кръг тук. Запознахме се и много бързо започнахме да работим заедно. Това беше един момент, в който една голяма част от създателите на XXL емигрираха отвъд океана, и аз още не знаех точно по какъв начин да продължа нашата тенденция. Олег е акционист и кинорежисьор и съвместно с Боряна Драгоева, Петър Райчев, Расим и актрисата Боряна Пандова започнахме работа по филмов проект. Това е продукция на обединението Супернова BG, под заглавието "Най-голямото кюфте в света". Борис Сергинов записа и парче със същото име, а "Да нариташ културата" се явява звуковият гръб на филма. Той вече е заснет и скоро предстои премиера. Не бих искал да говоря предварително за него, но това е едно яростно произведение на радикалното изкуство. Главните роли изпълняваме Боряна Пандова, Расим и аз и трябва да призная, че на снимките не ни беше никак леко. Вероятно за снимките отидоха не по-малко от 100 литра свинска кръв. Снимаше се в тунели под земята, а сцените на насилие се изпълняваха съвършено натурално. Това си беше боен клуб. Междувременно Олег Мавромати направи два клипа на групата, които поне за мен нямат аналог в България. В единия има реални кадри от разстрел на руски войници от чеченци, правени от негов оператор за някакъв техен московски проект. Вторият е направен с кадри от неизползвани дубли от новата ни продукция. Те са толкова радикални, че само телевизия ММ се осмели да ги излъчи. Ние правим работи, чиято цел е да тества границите на търпимост и свобода в обществото. Това е тест за степента на социална и творческа свобода. А за академичното ми преподаване – ако съм някое надуто дрънкало, което не е виждало в живота си пърформанс, то това означава, че не бих имал право да преподавам. Студентите няма да ти вярват, ако не виждат, че си вътре в действието. В преподаването на съвременното изкуство не е толкова важна "научността", а обвързаността с конкретното действие, с течащите процеси. Тогава усещаш как теорията се съдържа в практиката и как се ражда вследствие на човешките активности. Разбира се, най-добрите съвременни неща се раждат най-вече от хора, имащи познания за миналото и теорията на изкуството и културата, но това е дълга тема.

- Независимо от отговора ти на предходния въпрос, предвиждаш ли края на изкуството не само в сегашния му вид, а въобще?

- Радикалното изкуство е именно явлението, което държи на важността на иновативния елемент в изкуството. Теоретик като Артър Данто смяташе, че "смъртта на изкуството" идва в момент, когато вече нищо ново не може да бъде измислено, тоест когато бъдещето сякаш перфектно се съдържа в настоящето. Ако оставим нещата на неоконцептуалисткия салон, ние лесно ще открием, че "смъртта на изкуството" май е настъпила. Ние сме много задължени на концептуалистката традиция и произлизаме от нея, но всъщност сме раздразнени от нейната самодостатъчност и затваряне на проблематиката на изкуството в един общ "интернационален стил". Що се отнася за вече споменатите "традиционалисти" у нас, за които дори концептуализмът е провокация, то трябва да кажа, че вече се съмнявам дали техните произведения изобщо принадлежат към сферата на изкуството. Така може да се допусне, че смърт в изкуството може и да има...

Българската литература

© 2001 Литературен форум