Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Василев*

Завинаги България

Детско-юношеският литературен конкурс "Стефан Гечев"

 

На 24 август 2001 година в Държавната агенция за българите в чужбина се проведе официалното награждаване на първенците в петото юбилейно издание на литературния конкурс с теми: "Какво отговарям, когато ме питат за България?" и "България в моите мечти". Сред официалните гости бяха министърът на образованието доцент д-р Владимир Атанасов, посланикът на Австрия Георг Потика, посланикът на Канада Рафаел Жерар, директорът на Унгарския културен център Дьорд Сонди и др. Конкурсът е учреден през 1995 година от Държавната агенция за българите в чужбина съвместно със списание "Родна реч" по идея на големия български писател Стефан Гечев.

Главният секретар на агенцията за българите в чужбина Марин Жабински обяви наградите и предаде поздрави от заместник министър-председателя Николай Василев. Г-н Жабински обяви награждаването с паметния медал "Иван Вазов" на Горазд Чолаков, председател на комитет "Родолюбие" от Велико Търново за неговата самоотвержена помощ, позволила летуването на наградените деца. Поздрави до децата и участниците в тържеството изпратиха още професор Вера Мутафчиева - бивш председател на агенцията, и професор Георги Марков, председател на Висшата атестационна комисия.

Децата изпълниха великолепна композиция по стихотворението "Молитва" на Стефан Гечев, съставена от Станини Дешева - водеща литературната школа с наградените деца. На финала, по идея на председателя на агенцията доцент д-р Пламен Павлов (нека отбележим, доцент Павлов е също поет и току-що излезе стихосбирката му "В мрака на предчувствията"), бе проведено допитване до участниците в тържеството относно темата на следващото издание на конкурса. Бяха предложени различни теми: "Природата на България", "Традициите на България", "Когато пътувам из България", "Как виждам своето бъдеще?", "Защо трябва да се гордеем с България и с българския език?" и др. Едно от най-добрите бе предложението на председателя на журито, писателя Иван Серафимов: "Какво бих направил за България?"

Като всяка мъдра идея, конкурсът надскочи началните си измерения и се разви в цялостна програма за издирване и подготвяне на деца с литературни способности от българските заселвания по света. Това е особено важно, тъй като по този начин се поддържа нивото на българския в тези райони и се подготвят в някаква степен автори на българска литература и писменост извън страната ни.

Програмата вече съдържа няколко съществени етапа: набиране на участници, отпечатване на най-добрите съчинения в сп."Родна реч", провеждане на лятна литературна школа с наградените деца, създаване на детски литературен сборник.

Удовлетворителен е фактът, че художествените качества на повече от половината детски творби са много високи. Българчетата от Канада например са една отлична школа, сред чиито преподаватели е Олга Арнаудова, аспирантка в университета в Отава и внучка на академик Михаил Арнаудов. Наградената Марсела Шеху от Албания доказа достойнствата си, като печелейки призово място в конкурса, същевременно спечели и студентско място във Великотърновския университет.

Тук предлагаме както работи на наградени деца, така и някои, за които отличията просто не стигнаха. Благодарим на в. "Литературен форум", че публикувайки и неотличени текстове, им дава наградата на своето внимание.**

 

Наградени автори:

 

Марина Петрова Иванова,

10 клас, с. Городнее, Украйна

 

Нощта с неописуемо тържество се спусна на земята. Огъна селото с мрачна, тъмна димка. Но мен сънят не ме зема. Аз с голям интерес чета книгата на Иван Вазов. Но видно не е съдено да я дочета днес. Моето малко сестриче с настойчивост ме дърпа за ръкава, понеже иска да й разкажа приказка.

- Какво искаш бе, чедо, нали виждаш, че съм заета? Днес без прикъзка ще заспиш.

Но видно аз напраздно на това се понадявах, чрез няколко минути тя ме придърпа до нейното легло.

- Ангелино, сестро, ни знам вече за какво да ти разказвам. Всичките запаси ми се изчерпаха - с някакво недоумение заговорих аз.

- Искам нещо за България!

Аз се почудих на нейния отговор.

- Бе нали баба Марушка ти е разказвала много неща за нашата прародина. Аз нямам какво да добавя.

- Не, како, аз искам да ми разкажеш, къква е България в твоите мечти?

Да, това дете сигурно ме удивлява някогаш. То иска за Иван Вазов да му разкажа (и откъде шестгодишно дете е чуло за този поет?), то за турското робство и многовековната борба. Аз не мислих, че някой го интересуват моите мечти, понеже обикновено всеки се грижи за своите. Но, наистена ми е приятно, че имам такъва сестра. И затова с голямо въодъшевление и неописуема радост аз изпълних молбата й.

- Ангелче мое! Ти прекрасно знаеш как е скъпа за мен българската земя, не само затова, че моите корени са оттам и в мен тече българската кръв, но и затова, че частичка от сърцето ми е оставена там и моите мечти и мисли са свързани с нея. Ангелино, ти не можеш да си представиш как искам аз да стъпа на родната земя, да прегърна един българин и да му кажа: "Здравей, ние сме деца на една земя!" Вярвам, че ще бъде това някога. И аз ще мога да видя гъстите зелени български гори, в които са се криели хората по време на войните; красивете полета с макове и рози, за които пеят певците в песните, златните пясъци, за които съм чувала от баба си Марушка. И за мен синьото безоблачно небе, възхитителната природа и веселите хора винаги ще се асоциират с България. Не знам защо, но много искам да посетя град Габрово. Да им чуя шегичките, да им разкажа и за нашия Хитър Петър. Може би някога ще се збыднат моите мечти, а сега, Ангелино, хайде да спим.

Тя сладко ме целуна, се пусна на възглавницата и закри очи с голямо нежелание. А аз още дълго мислех за прекрасните, самобитните български градове, красивите улици и добри хора. Не забелязах как ме обори сънят.

Настъпи сутринта. Аз сладко спах. Но близко към седем часът сестричето ме събуди.

- Како, моля те, послушай какъв сын ми се пресънува. Благодаря те за вечерния разказ.

Честно да кажа не исках изобщо да я слушам, и мислих да я набия, защото ме събуди, но тя с такова тържество заговори, че аз се отрекох от своите намерения. Ангелина набра въздух и започна:

- Пресънува ми се, че дойде принц от България, качи ме на коня и ме взе със себе си. Аз видях и честите гори, и красивите планени, за които ти ми казваше. И на златните пясъци бях, и габровски шъги чух.

На мене ми оставаше само да се порадвам за нея. Разбирам какво е щастие да видиш България дори в съня си. С думи не мога да предам как я обичам...

 

Георги Чипев, 13 години.

Ню Йорк. Българско неделно училище.

 

(Последен куплет от стихотворението "България! О, България!)

 

"... Малка, но голяма.

Съща и различна.

Моя и твоя.

Завинаги, България!"

 

Милена Станоева - 11 години,

5 клас, Отава, Канада

 

В моите мечти България е фантастична земя, земя на чудесата, където живеят вещици и вещери, феи и русалки, дракони и чудовища, принцеси и рицари. Земя, където невъзможното не е само в сънищата ни. Земя, където мирът царува завинаги и където няма бедни и богати, умни и глупави, красиви и грозни, добри и лоши.

В тази страна на мечтите пчелите нямат жило, змиите не са отровни и болестите не съществуват. Там лошите думи, мъченията, кражбата и лъжата не са известни. В тази страна хората не са алчни.

В моите мечти аз виждам България, покрита със зелени гори и планини и прелестни цветя. Въздухът е прохладен и приятната миризма на свежите пролетни цветя се носи с лекия, разхладителен вятър.

Всичко това може да е фантазия и в България може да не съществуват вещици и русалки, но там съществуват мечти, защото всяко дете в чужбина си мечтае за нашата прекрасна страна.

 

Ненаградени автори:

 

Ангел Узунов, 10 години,

III клас, Виена

 

В края на октомври ми се отдаде възможността да отида на "Експо 2000". Аз и татко ми разгледахме много неща и павилиони, между които и българския. Той беше малко по-малък от другите, но много интересен. Самият павилион нямаше покрив, защото се намираше вътре в голяма зала. Той се състоеше от две помещения. В едното имаше компютри с информация за България и щанд, на който продаваха типични български продукти, а в другото помещение са намираха копия на Панагюрското съкровище и раздаваха да опитаме храна за космонавти, а България е една от първите страни, производители на тази храна.

Най-интересен беше кукленият театър, представен от група "Албена". Артистите успяха да изиграят много интересен театър с кукли, без да е нужно публиката да разбира езика им. По време на представлението наоколо беше празно, защото всички хора от съседните павилиони се струпаха да гледат българския театър.

Аз бях много впечатлен как такава малка държава като България, с малко средства може да се представи толкова добре.

 

Тодор Овчаров, 15 години,

8 клас. Българско училище в Берлин.

 

Здравейте, казвам се Тодор Овчаров и съм роден в България. Иначе нямам други проблеми. Имам щастието да живея поне за кратко в Германия и за това време се запознах с някои германци. Естествено, първата им реакция като чуят моя странен славянски акцент е "Руснак, нали?" - а аз отговарям, "Не, българин". Тогава те отвръщат "А, ние знаем за България, много евтини дискове продават там." Тогава аз се чудя как те не знаят славата на българската армия, българските футболисти и българския шоколад от Своге. Ами не знаят. "Бре, тъпи германци" - си казвам аз. Питат ме тогава - "А вие в България на руски ли говорите или си имате език?". Аз казвам "Имаме, имаме. Ние на руснаците Кирилицата сме им дали, а Кирил е бил българин. Така са ми казали в часа по история и аз знам, че докато по време на царуването на Симеон ние говорим за Златен век, тука всички са били диваци.

Изобщо печен народ сме ние, българите - имаме най-красивата природа, най-добрите поети, най-цветистите псувни и най-способните разбойници. Изобщо, техните разбойници никакви разбойници не са. Че Георги Димитров Райхстага искал да подпали човека.

И те нямат, германците, Кръстника, Крушата, Ганеца и Роко. Най-много имат някакъв, дето отвлече милионер и избяга в Аржентина, а жена му - и тя българка. Сега, стига съм се присмивал на българското чувство за мегаломания, защото не ми е до смях, а ми е тъжно. Тъжно ми е как всички в България обвиняват разни политици и управници вместо да работят. Всеки е свикнал да краде, но по едно време вече няма от кого да краде. Никой не разбира, че като краде, краде от себе си. Боли ме как ние се мислим за най-великите, а всъщност никой не ни бръсне за нищо. Защо никой не си спомня България с нищо друго освен със софтуерното пиратство? Че то на пиратството нищо му няма, след като един българин спестява три месеца да си купи един пиратски диск. Може би децата на Крушата, Барона и Роко си купуват оригинален софтуер? И българинът по хитлериски начин обвинява циганите, турците и други малцинства за собствените си проблеми. Единственото нещо, с което може да се гордеем, че сме живи оцелели и ще оцелеем. И да повярваме, че ще оцелеем! И нека Господ ни е на помощ! Но Господ ще дойде едва след като ние му дадем повод.

А когато ме питат за България, не отговарям нищо, защото няма нищо за разказване. И затова най-добре да си мълча. Няма нужда да показвам фалшива гордост, след като не се гордея с нищо.

 

 

Евгени Николаев Колев, 6-и клас,

13 години. Българско училище "Д-р Петър Берон", Прага

 

Аз си представям България като голяма държава. Много, много харесвам България. Веднъж исках да отида при баба ми на гости. Качвам се в автобуса и потеглям. Пътувам и стигам до Полша. Влизам вътре и гледам, гледам ... и какво гледам и аз не зная, тъй гледам и свършвам Полша. Влизам в Унгария. Там пък слушам някакви унгарски думи и времето мина. Напуснах Унгария и влизам в Сърбия. Там пък, какво бе? Замерват ме с дини и пъпеши. Една сръбкиня ми поднесе конска опашка. Излизам от Сърбия и влизам в България. И там казват - "гледай ти просяците".

Пристигам в бабиното село. Влизам в бабини и баба вика: "Ой на баба внучето ! Ама ти що не ми каза, че идваш при мен? "Аз казах как искам лятото река Тунджа да прелее и да тръгнем с къщата по реката и да ни отнесе чак в Бяло море. И там в Бяло море ще живеем, ще ядем риби и може да се превърнем в акули, защото като се храним само със сурови риби възможно е да станем акули. После, нали къщата ни е плуваща, ще влезем в Египет, в пирамидите. Там да открием злато и много богатства и да се върнем и да направим всичко за България. Тя да бъде най-красивата страна в света!

 

Кирил Желев, 14 години, 8 клас.

гр. Чернещи, Украйна

 

Ако ме питат какво знам за България, мога да отговоря няколко неща.

Първото - че съм българин по баща и украинец по майка, но откакто съм се родил живея сред украинци. Говоря руски и украински. На български говоря саму когато ходим лятото при мойта баба в едно село в Бесарабия. Моя баща от там, но когато го взеха в армията, той дойде в Харьков и сетни остана сверхсрочник и се познакоми с мама и тъй остана тука. А там, в Бесарабията, живее мойта баба Мица и с нея аз говоря по български. И с чучу Филип и с чучу Колю и с леля Муся и с още с мойти браточеди и браточетки. Вообще там сичкити говорят по български. И аз говоря. Ама като се върна в Черкасн, пак гу забравам.

Второ, моя баща вече 3 години живее в България. Работи и сбира пари да може да купи квартира и ердин ден аз и мама да можем да дойдем при него. Преди две години ние с мама довадяхме в България при тати на гости. Бяхме много малко, само една неделя. Но на мен много ми хареса.

Трето. Когато бях в България разбрах, че България много по-развита и по-цивилизована страна. Ако ние с мама и с папа и с моя брат Женя живеехме в България, моя брат може би щеше да бъде жив. Защото моя брат Женя са роди март 1986 година и беше само на няколко месеца, когато се запали Чернобьшь, а Черкаси са много близо до Чернобьшь. Затова моя брат заболя от белокровие. Той много боля и никой не можа да го спаси. Само пересадка спинного мозга можа да го спаси, но в Украйна такава операция не можаха да направат. Женя умря в май 1999 година. А лятото ние с мама дойдохме в България и узнахме, че тук в България вече правят такива операции. Ако знаехме това по-рано, може би Женя щеше да бъде жив...

Това отговярям, когато ме питат за България.

Р. S. Да не мислите, че аз тъй хубаво знам български... Просто, кохато бяхме в България, си купихми учебник и видеокасети и по тях се уча. И още мама има една приятелка, която ми помага да го напишем на черновик, а аз сега го переписвам на компютъра.

 


* авторът е член на журитогоре

** Запазваме автентичния правопис на авторите - б. ред.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум