Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Младенов

Една идея за България

Към българското правителство

 

Настоящата статия може би ще излезе, след като България е направила един от поредните си решаващи избори. Това няма да попречи на актуалността на идеята. Реализирането й може да стане както директно "отгоре", така и след обществен натиск. Идеята е от национална значимост и съдържа мощен морален елемент. В изложението по-нататък ще се опитам да мотивирам необходимостта от осъществяването й от което и да било българско правителство, без неокомунистическо.

 

Дървенка, Къдринка и ченгето Димитров

Идеята не принадлежи на един определен човек. Тя беше практически формулирана най-напред от живеещия в Залцбург Борис Рубашкин и публикувана от него в австрийската преса. Но нейни варианти се срещат доста по-отдавна, например в книгата на живялата дълго време в България Ангелика Шробсдорф, "Гранд-хотел България", също в книгата на Елена Атанасова "Когато вече не мълчим".

За да поставя идеята в точния контекст, ще се опитам да характеризирам етапа, в който навлезе българското общество от последните една-две години. За настъпването на този етап и за неговите особености писах в книгата си "Сгрешеният код", претърпяла две издания през миналата година. Нарекох го комуноидно общество и го описах като уникално явление в посткомунистическа Югоизточна Европа, случило се единствено в България. В статиите си след това многократно предупреждавах за тежкото и тържествено движение към такъв тип общество, подобно на драматичното плаване на "Титаник" към айсберга. Не си правех илюзии, че ще бъда чут, още по-малко, че ще постигна реален ефект. И на "Титаник" са въртели като бесни щурвала, когато в последния момент са видели огромния леден блок. В българското общество също има малка група хора в управлението на страната, които се мъчат да обърнат курса към благоприятно течение.

В самото комуноидно общество няма айсберги, няма буря, няма движение, няма полъх на вятър, няма воля за промяна, няма понятия за "горе" и "долу", нито ориентири за морални императиви. Идеята за комуноидното общество е идея за абсолютния покой или с други думи, - за бавната смърт на обществото. Всъщност идеята за комуноидното общество не е идея, защото не се е зародила в ничий ум, тя е заразила нечий ум, а по-нататък се е предала по мисловен път, пътя на вярата, че вместо с мисъл, заразеният може да си служи с корпус от готови клишета, набрани за "24 часа" по определен "Стандарт", с малко "Труд".

Един пример за морала в комуноидното общество. Там обират пътника, току-що слязъл на Централна гара от виенския автобус, а стоящият наблизо полицай му посочва "главатаря на бандата, един албанец" и му казва: "Таксата да ти върнат документите е 300 марки, ако се пазариш, може и по-малко" (съмнява ли се някой, че разказвам истински случай? Значи не е българин). В комуноидното общество всички медии са розови, а най-розова е "Свободна Европа", и с този факт България е световен първенец по произвеждане на куриози. Всичко, което не е много розово, бива заклеймено като "хард" и "изхвърляне". Повечето неща са заклеймени като хард и изхвърляне, а е утвърдена "златната среда" като модел и блаженомъдрие. В комуноидното общество никой не се пита къде е златната среда между свобода и несвобода?

Колчем нейде по света избухне военен конфликт и по всички медии показват зверствата на агресора, в комуноидното общество канят руски генерали да се изкажат по въпроса. Руските генерали се изказват за дружба и противоимпериалистие. Комуноидните медии с това са изпълнили дълга си към комуноидното общество. Когато попитах моя приятелка - отговорничка в баш-медия, защо само по баш-медията българска показват целомъдрени руски генерали, докато в целия свят хората се възмущават от клането на хора досами България, тя отвърна: "Ми, от Америка се обади един българин и каза браво, работете против американците". Това е нивото в комуноидното общество. Най-важните интелектуалци там са Дървенка, Къдринка и ченгето Димитров, на когото чух по "Свободна Европа" да викат "професор", да им изсъхнат езиците дано. Те имат на разположение вестници, радио и телевизия. Те скоро ще депутатстват и ще станат министри и други културни дейци. Те няма да се нареват, те ще се подредят по цялата полосa "Блъсков – Тошев – Волгин" и ще приветстват заревото: Дървенка, Къдринка и ченгето Димитров.

 

Три повода за размисъл

През месец май по баварската и по централната немска телевизия на два пъти показаха филми, в които снимачните екипи се бяха натъкнали на държавата България. Явление нечувано и невиждано, тъй като в последните три години едва ли и три пъти името на такава държава е споменавано в тези медии. В първия случай ставаше дума за страни по поречието на Дунав. Екипът дълго и с внимание обсъждаше унгарските проблеми и показваше панорамни европейски картини от Унгария. После загрижено се заговори за изоставането на Румъния и нещастието й да избере неокомунистическо правителство. Накрая минаха Дунав за България - "единствената страна, в която няма омраза към комунизма и в която цари тотално объркване по отношение на основните геополитически ориентири". Това беше коментарът. No comment.

Вторият филм също не беше за България, а за войната в Югославия. Екипът пътуваше из Македония и се прехвърлил в България, където попаднал на една сватба в село близо до границата. Прескочил и до София. Пейзажите от София се състояха от ронещи се фасади на запуснати сгради, невъобразима мръсотия по улиците и серия картини от руските гранитни стърчила, за които софийският кмет-русолюбец душа и кой знае какво още дава. На фона на двама старци, думкащи тъпан върху разкъртените плочки пред Народния театър, бяха изречени думите: това е единствената страна от бившия Източен блок, в която населението е с преобладаващо комунистическа ориентация. Само тук спокойно може да се говори на руски език.

Искам да разкажа и за една среща, която за дълго ще ми остане в паметта. За пръв път говорих със студенти от Албания, имаше още от Косово, от Македония, Хърватия, Киргизстан и Азербайджан. Най-будни бяха албанчетата и косовчетата. Киргизстанецът беше с ортодоксално руско възпитание, жив комсомолец с наочници и пет мисли в главата. Съсипаха го от подигравки и безпардонно презрение. Имаше и две българчета, момче и момиче. Най-задръстените, с най-промити мозъци, говорещи как американците демонстрирали сила в Македония (Разпознавате ли тиктакащия "стил"?) Никой не говореше с тях, нямаше общи теми. Те единствени пушеха, без да се съобразяват че пречат.

 

Идеята и истината

България вопиющо се нуждае от смяна на своя външен имидж. Независимо от това какво се пише по вестниците и измисля по радиото, как се интервюират третостепенни еврочиновници, белким обелят зъб за тази захвърлена някъде посткомунистическа страна, тя трябва да промени европейското мнение за себе си. Това няма да стане чрез говорещите приличен английски корпулентни политолози, които все нещо за света разправят и никой нищо не разбира за състоянието на собствената им родина. В Европа вече се формират политически и икономически обединения, в които никой не се сеща за нас, правят се разпределения за обвързано сътрудничество, уеднаквяват се мерки, системи, стилове на работа, подготвят се специалисти по общи проблеми. Нас ни няма никъде. Не ни канят, не се и сещат. Мислят ни за нещо като Молдова или Беларус.

Вече писах в друга статия как тук, в центъра на Европа, една професорка ме попита имаме ли собствен език - заради кирилицата те си мислели, че говорим на някакъв руски диалект. Пак нямам коментар. Или може би да спомена за един документ "становище", който прочетох случайно, от Института за български език за въвеждане на латиницата като втора азбука. В "научното" нещо се излагат тротоарни аргументи в замезващ стил, за които не си струва да се споменава. Само да кажа, че накрая чисто по комунистически се призовава на обществена борба против...латиницата. Как сега ще наричаме авторите на това нещо "учени"?

За видимия западен свят България вече принадлежи към сивата комуноидна зона от доброволни сателити на ... Русия. Повдигането на веждите, означено с многоточие, изразява недоумението на всяко мислещо същество от констатацията на този факт. Защото Русия нито е фактор, нито има икономически или политически ресурс да увлича около себе си сателити като ги обрича на мизерия и несигурност. Увлечените са страни без воля за собствено развитие, плахи и невярващи в себе си. Но преди всичко това са страни, в които не съществува минимум интелектуална съпротива срещу центрофугата на бедността, която се е завъртяла в полите на Азия. Бедни и жалки са претенциите на българските интелектуалци, създаващи, според самите тях, нови ценности в още далеч несвободната си родина. За трагичната вярност на подобно твърдение говорят припадъчните им изявления, като това, че светът е изтощен, световната култура е скучна и т.н. (да, това са цитати). Гълта такъв несвободен в мисленето си интелектуал "обилието" от културни символи, заключено между Халите и пл. "Славейков", па току произведе световнозначимо изказване. (Извън този кръг в София се простира Великата Ромска Империя).

България трябва да събере всичките си сили, цялата си воля и пак да се опита да завърти руля на своя дрейфуващ кораб. Нужен й е радикален, впечатляващ и запомнящ се жест, нещо, което поне за малко да ни вдигне в световните медии. Предложението-идея, за което става дума, е тъкмо такова. На Ялтенската конференция на страните победителки във Втората световна война Великите западни сили с твърде лека ръка оставят 85% влияние в България на Съветския съюз. Заслужаваше ли това малката окупирана балканска страна, останала без защита в медведската прегръдка на дивата Русия? А тъкмо тогава според живи свидетелства нашето общество е било не просто прозападно, а проанглийско и проамериканско. Не е ли време да поискаме поне морално обезщетение от триумфиращите, но недотам прозорливи страни като Америка, Англия и Франция? Не може ли да се оформи като съдебен иск това морално желание и да се внесе в Страсбург? Имаме примерите за изплащане на обезщетения от Германия на работилите в нейните лагери военнопленници, на евреите, преследвани от фашистите. А светът няма и понятие, че в малка България са съществували комунистически концентрационни лагери и са убивани хора по политически причини.

Колкото и да изглежда химерична, тази идея може да се осъществи като се уплътни с правни аргументи и се обоснове с морални мотиви. Страната ни не заслужава днешната си незавидна съдба на посткомунистическа държава аутсайдер. Но и сама трябва да си помогне с воля да се покаже пред света в ново лице, с ново самочувствие. Иначе, там, където сме сега, скоро всички пак ще се наричаме Дървенка, Къдринка и ченгето Димитров.

 

Бел. Р. Статията е получена в електронната поща на вестника през ваканцията.

Българската литература

© 2001 Литературен форум