Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Константин Еленков -

Поезията като четвърто измерение

 

Георги Маринов. "Въображението на пейзажа". "Народна култура". С., 2000Това е най-пълната поетическа книга, която съм имал възможност да прочета през последните пет-шест години. Има поети, които остават в периферията на читателското внимание. По-право, които критиката така и недооценява, пленена от по-ярки макар и често безароматни цветя. Съдбата на Георги Маринов изглежда е предопределена и от по-затворения му характер. Той предпочита да остане в сянката на думите и в добре проверените приятелства. По някакво изключение книгата, която е повод за настоящите размисли, беше представена на софийската и пернишката читающа публика...

Онова, което привлича вниманието в тази поезия, е нейната особена образност, както и свободното структуриране на образите. Някак спокойно, по далчевски плавно и без напрежение Георги Маринов реди своите стихове. Без излишна калиграфия и без каквито и да било украшателства. Лишил се е този път – съзнателно – и от препинателните знаци: знак, че е потърсил пълно освобождаване от условностите на изразните средства, без, естествено, да бяга от условностите на изобразителните. В "Спомен за художника" е загатната тази важна черта от творческата психология на поета:

 

Ако става дума за художника

Той се е нарисувал

Нарисувал е как рисува

Фрески в пещерата

Нарисувал е рогата на бика

Нарисувал е и нас

Как влизаме в Магурата

С глави топлийки

И мощни членове

Камък е нарисувал

В който череп наднича

(... Не смея да сложа многоточието, но и не мога да спра цитирането):

 

Нарисувал е и плочка

А върху плочката квадрат

Да пази равновесието

 

Става дума

За летящия човек

Г. Маринов е овладял техниката на модерния словоизраз. За него не е нито предмет на самопоказване, нито, още по-малко, на нарочно съсредоточаване владеенето на словесния инструментариум. Малцина от съвременните поети биха могли да се похвалят, че са освободени от суетата на онова: "Вижте, как съм го казал!", което сковава себеизразяването и изобразяването. Самолюбуването и в най-малка степен не засяга този автор. Дори в чудесните отскоци на мисълта долавям повече артистизъм, шахматна премереност, нежели демонстрация на словесна виртуозност или желание да впечатли. За казаното дотук приляга петстишието от "Царство" – стихотворението, което отваря стихосбирката:

 

Много ли неща се сбъдват

бавно

Екрана на небето отговаря

Няма царство за последни думи

Но последно царство е

което

Не разгаря своя Дух а Го

изгаря

Самоизгарянето – ето кое е съществено за творческото "разтваряне" на Г. Маринов. Той не оставя излишъци, не оставя и усещане за недоизгаряне, за незавършеност или – недай Боже! – за самоцелност: "Сърцето в огъня не е игра на думи". Нека да прочетем и тристишието "Раждане на лице":

 

Човек е замесен от земя и

сънища

И цял живот се ражда от

лицето си

И намира своя образ

Няма излишна скромност, няма превзетост и лукавство – "Аз искам в светлината на чувствата да остана". И още: "Накъдето и да падаме, все да сме в пътя си". Това е стихотворението, дало наслова на книгата. То всъщност е съставено от пет части. "Но с кого се измерваме, чие сърцебиене сродяваме с нашето?" – така започва тази част. Някъде в края прозира отговорът: "…Бога – най-самотното въображение на човека". Това е и вътрешната поанта на цялото. Пантеистичното, езическото тук не се натрапва:

 

Жадувам както жадува

човекът

Едва излязъл от

протяжността на дърветата

До сенките на смисъла

Жадувам да напусна времето с временните му злини

И да се заселя в едно тихо пладне

Почувствано по-дълбоко от изразеното

Сблъсъкът на поетическо, фриволно-фиктивно с реално и природно необозримото няма фатален, трагично-съдбовен характер:

 

Зад клепките на

прозиращата

отвсякъде същност

Жадувам

И още:

 

Отдалечава се птицата по течението на погледа ни

И по-нататък и по-нататък

Към небето в което има

друго небе

По-дълбоко от езерото

Но казаното дотук може да създаде превратно впечатление за асоциалност. Отдалеченост от битието в неговата човешка повседневност има, то е естествено за истинския поет. Но макар и в причудливи трансформации "зоополитикон" живее и у Поета с голяма буква. В стихотворението "Отричане на политиката" Г. Маринов ни представя един чудесен образец на такова сливане-разделяне на поетическо и политическо:

 

Ала държа да добавя

И от предпазливо

зачертаното

Не с дни с часове расте

боклука до домовете ни

По кожата на въздуха летят тръпки

И новата ни вяра е в

бронираните врати

Както звучи шаблонът – пестеливо и афористично тук е изречено най-главното: политиката опропастява всички, не пожалва и най-важното – вярата ни. Това стихотворение е сатирично по дух и предназначение. То носи всичката печал и оскърблението на чувствителната душа; заедно с това – отвращението и погнусата: "И гарваните накацаха между нас. Сега те важничат на площада". Всъщност това е единственото "директно" послание към и за днешния ден. Под прикритието на метафората е следващото – "Горчива пяна". При цялата монолитност (не много точна дума, по-добре плътност?) стихосбирката на Г. Маринов е многолика и разнообразна – като теми, като настроения (по-малко), като интонации и като техника дори. Има, например, твърде мелодични, песенни направо, стихотворения като "Чадър", по-малко или повече ритмични; има тристишия, афоризми, има тип "хайку", има дори сюжетни – при цялата философска накъсаност на тая книга… Да, има сюжет, и той е вътрешната поетическа същност, съдбата на поета. На места дори оголено "принизена" до делничния словоред:

"Не крия, че понякога така много искам да хвърчи мъст от моите думи като от възбудена пяна. Но думите ми – кормчии, неуморно следват своята Поетична посока и изтриват злобата от редовете. Невидима ръка ме дърпа към подобно поведение и срещу нея не мога да сторя нищо."

Преди това: "Животът на химерите затова е велик, защото продължава в нашите души".

Очарованието на хубавата поетическа книга е и в това, че ни създава илюзията за с в о й прочит. Това беше моят прочит на "Въображението на пейзажа". Съзнавам, твърде ограничен, преднамерен, задъхан. Непълен и сигурно несмислен, и не винаги ясен. Но книгата, уверявам се, е наистина твърде обемна и богата на смисъл. И на живот...

Българската литература

© 2001 Литературен форум