Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Поезията е застрашена от безумие

 

В рамките на Международния поетичен фестивал, проведен през август в различни градове на Байкал, се състоя кръгла маса на тема "Какво ще е бъдещето на поезията през ХХI век?" В рамките на дискусията, чийто домакин беше градската библиотека в Иркутск, свои мнения изказаха повече от двадесет поети от различни страни. Предлагаме най-интересните становища.

ЛФ

 

Лев Аннински:

Какъв е проблемът? Нима нещо застрашава стиховете днес? Може би, като през миналия век, над тях виси някаква диктатура? И поетите не само не могат да печатат най-добрите си творби, но и са принудени вътрешно да се нагласят според изискванията на цензурата? А това означава, че не могат и не се опитват да кажат цялата истина? Не, струва ми се, че стихът днес не е застрашен от нищо подобно. Да се пише и публикува може практически всичко. Но въпросът е кой ще го чете?

Вие можете да издадете книга на собствени разноски в тираж 500 екземпляра, след което да откриете, че тя няма читатели. А можете да пуснете стихове в интернет, но мрежата е гигантска стена, на която се пишат такива неща, че веднага си спомняме за цензурата. Разбира се, цензурата стиска литературата за гърлото, но все пак неволно осъществява определен професионален подбор.

Всъщност поезията е застрашена от елементарното безумие. Поетът може да излезе по долни гащи, да носи чаша вода, дълго и съсредоточено с тръбичка да прави мехурчета в нея - и това в разбиранията му да бъде поезия. Но още по-сериозна заплаха идва от страна на масовото изкуство. То активно експлоатира стихотворната форма и традицията, която е развита в руския духовен космос. Само че вместо разговор с Бога, се води разговор Бог знае с кого.

Поезията, в традиционното й разбиране, е застрашена и от авторските популярни песни. Това също е сериозно изкуство - но друго. Струва си да извадиш текста от песента и да започнеш да го четеш като стихотворение - веднага изпитваш желание да го върнеш обратно в мелодията.

И накрая, животът на стиха е застрашен от съвсем неочаквана страна - от висшия интелектуален елит, който се опитва да спаси поезията тъкмо от вируса на масовото изкуство. Стихът сякаш се връща в сферата на чистия смисъл, на чистата духовна есенция. Ражда се така наречената университетска поезия, която веднъж завинаги е пречистена от всякакви "примеси". Много интересно е да се изучава тази поезия, но все пак: кой и как я чете и какво получава от нея?

 

Анри Делуи (Франция):

Разбира се, само от руските поети зависи каква ще е руската поезия. Аз мога да си позволя да говоря за руската поезия само съотнасяйки я към западната такава. Първо, би трябвало да уточним какво всъщност наричаме поезия. Това съвсем не е нещо, което се разбира от само себе си. Току що прозвуча определение на поезията като "разговор с Бога". Но аз не вярвам в Бога. Никога не разговарям с него. Макар и да пиша стихове. И не само аз съм в това положение.

И думата заплаха, когато говорим за поезия, според мен не е особено подходяща. Мисля, че поетите винаги ще намират възможности да изразят себе си. И така наречените пърформанси, и така наречената визуална поезия на практика не представляват никаква опасност. Напротив, всички тези новости разширяват поетичното поле. При това те не са внесени отвън, а израстват тъкмо от онова, което наричаме поезия. Наистина, тук руските и западните традиции силно се разминават. Френските поети вече не броят стъпките и не се мъчат над римите. И поне във Франция е трудно да бъде отличено стихотворението от прозаичната миниатюра. Затова за обозначаването им се употребява неутралната дума "текст".

Що се отнася до руската поезия, иска ми се през ХХI век тя да не загуби своята авангардна традиция - традициите на Хлебников, Цветаева, Маяковски. Това е велика традиция, много важна за цялата световна поезия.

 

Александър Кушнер:

Ние говорим за поезията и само за нея. Но може би не постъпваме правилно, изолирайки поезията от другите изкуства, тъй като същата криза може да се наблюдава и в музиката, и в живописта, и в съвременното кино, и в прозата. Навярно съществува проблем, свързан с цивилизацията като цяло, и разговорът за поезия е само едно от разклоненията на този проблем. Но аз не съм философ, аз пиша стихове и повече или по-малко компетентно мога да разсъждавам именно за тях.

Струва ми се, че главен враг на поезията днес е днешният поет. Не аудиторията, не телевизорът, не компютърът, а самият поет. Защо? Ами защото руската поезия е по-млада от западната - френската, английската, италианската. Тя е по-млада с триста-четиристотин години. Но напоследък руската поезия иска с бързи крачки да догони Запада в производството на бели стихове, отказвайки се от класическия стих и римите. Същевременно руският език е невероятно гъвкав, богат на рефлексии, суфикси, поддържащи богатото римуване. Ударението при нас не е фиксирано върху последната сричка, както във френския език. И, бивайки западофил във всички други отношения, тук се решавам да кажа: не бива да бързаме да догонваме Запада в производството на бели стихове. Имаме в запас двеста години. Традиционният руски стих не е уморен, а само повреден от скучни поети. Не си мислете, че съм маниакален враг на свободния стих. Аз само смятам, че белият стих рядко е добър и то на фона на римувания стих. Ако си представим, че римуван стих няма, то белият ще ни се стори скучен и непоносим.

 

Олег Хлебников:

Има едно отвратително нещо - модата в литературата, в частност - в поезията. Когато отварям някое дебело списание, понякога започва да ме тресе от огромното количество стихотворения, написани ала Бродски. Бродски беше велик поет, но не бива да го следваме сляпо. Защото в резултат се появяват стихотворения, очевидно изсмукани от пръстите. Те вонят на мастило. Това е едната мода. Другата тегли в посока на белия стих, където всяко едно плоско съждение, понякога анекдот, се представя за поезия. Хартията до този момент си остава приличен посредник между читателя и поета. И е лесно да бъдат разграничени нещата, имащи отношение към поезията, от тези, които нямат. Критерият е един - звукът. Ако този звук го има, имаме предмет на разговор. Ако го няма, с каквото и да е заменен - с ерудиция, с жаргон или с друго ала-бала, това не е поезия, и нищо не може да се направи.

 

Юрий Кублановски:

Всички ние, стихотворците от 60-80-те години на миналия век, сме свикнали поезията ни в голямата си част да се противопоставя на тоталитарното зло. Можеше и да пишем за природата, за любовта, за жената, но най-интимните стихове бяха обърнати към разобличаването на съветското социално устройство. Но ето че ситуацията се промени. Поетът престава да се чувства като гуру, който предвожда читателите. И му се налага по новому да се определи така, че творчеството му не само да не мъждука, но и да трупа духовен и естетически потенциал.

Много близко ми е определението на Евгений Баратински: "Поезията е задача, която трябва да се изпълни колкото се може по-добре". Разбира се, тази задача се диктува не от потребностите на деня, не от конюнктурата и дори не от читателите. Поезията служи на истината. Руските поети са виждали в своя дар Божи промисъл и са се опитвали да го изпълнят максимално честно. "Не се продава вдъхновението..." - е написал Пушкин. Уви, съвременната поезия понякога се продава на нивото на замисъла. Стихотворението още не се е родило, а стихоплетецът вече крои планове как да го пласира. Оборот се прави и със споменатите бели стихове, и с други авангардни форми. Поетът знае, че това се търси, че могат да го поканят в някой западен университет, че може да получи от определен олигарх някоя и друга награда. Така покълва новата конюнктура и се ражда новата поезия, ангажирана точно толкова, колкото и старата, съветската...

Поетът не бива да бърза, изкуствено разпалвайки вдъхновението. Да се пише трябва само тогава, когато вече е невъзможно да се мълчи. Важно е да усещаш поетическата си мисия, без, разбира се, да губиш чувството си за хумор. Днес добрите стихове не са рядкост, но личността на автора, стояща зад тях и с лупа не можеш да видиш. Неслучайно нашите поети все по-често наричат стиховете си текстове, а творческите си замисли - проекти. Езикът откровено им отмъщава. С една дума, пред руските поети днес стоят задачи, несравнимо по-сложни от тези, които стояха по време на комунистите.

Аз не мога да си представя Русия без поезия. Ако допуснем, че поезията ще бъде изтрита от руската култура, няма да я има и онази хилядолетна Русия, в която всички ние бихме искали да живеем. Въпросът за съществуването на поезията в значителна степен е въпрос на национално оцеляване.

 

Николай Шамсутдинов (Тюмен):

Защо да се хващаме за косите по повод въпроса ще доминира ли в поезията ни белият стих? Убеден съм, че белият стих никога няма да подмени руския ритмизиран стих.

Няма да твърдя, че нашата поезия преживява своя ренесанс. Следя публикациите в печата - и в регионалния, и в столичния и ме потриса изобилието от сиви, безлични произведения. Олег Хлебников е озадачен от това, че са се появили много подражатели на Бродски. Но те, във всеки случай, се опитват да проникнат в истинската поезия. На мен самия навремето творбите на Бродски направиха неотразимо впечатление. Бях разтърсен от неговата енергия и размах.

Признавам никога не съм смятал, че поезията трябва да се подчинява на социални поръчки. Просто се вбесявам, когато започне да се говори, че тя е призвана да служи на народа, да обслужва нуждите на когото и да било - на работническата класа или на интелигенцията, на колхозническото или фермерското селячество. Поетът е човек, до такава степен вглъбен в себе си, че не забелязва нищо от това. Околният живот не го занимава. Той живее само със своите усещания и никога не признава като условие за своето съществуване съприкосновението с външния свят. Затова, както пише Бродски, не езикът е инструмент на автора, а самият автор се явява инструмент на езика, който му и позволява да се усъвършенства.

 

Евгений Евтушенко:

Херцен е намерил поразителна формула за определяне ролята на писателя: "Ние не сме лекари - казва той, - ние сме болка".

Поезията има много функции. Тя и утешава в беда, и разкрива красотата на света, и буди въображението. Но в нито една от функциите си поезията не е отделима от съвестта. В Русия, за разлика от някои западни страни, никога не е съществувала велика херметична поезия. Имало е прекрасни поети, които са били състредоточени върху интимната, пейзажната или философската лирика. Но все пак руската поезия се олицетворява от Пушкин. А нима Пушкин би бил Пушкин, ако у него, наред с най-тънката лирика и най-страшните трагически откровения, не се срещаха стихове като: "Повярвай, брат: ще грее тя, на дивно щастие Звездата..."?

Ние отново и отново говорим за поръчката. От поръчка до поръчка има разлика. Гибелна е външната поръчка, която не е съчетана с вътрешна необходимост, когато поетът сам себе си насилва. Дори такъв велик поет като Маяковски "засяда в гръкляна на своята песен". Но в поръчката няма нищо срамно, ако тя е вътрешна поръчка или поръчка на историята, когато поетът поема функцията на камбаната, събуждайки спящата съвест на нацията.

Недай Боже поезията дотолкова да се вглъби в себе си, че да не я е грижа за нищо друго. Нали това би означавало да се откажем от всемирната отзивчивост на Пушкин, от кипящото от гняв Лермонтово стихотворение "Смъртта на поета", от Некрасовите "Размисли в предверието", които до ден днешен предизвикват болка.

Нима без всичко това може да съществува руска поезия? Не може да има голям поет, ако той не чувства страданията на народа си. Как е възможно да отделим етиката от естетиката? Читателите никога няма да се интересуват от онези поети, които сами не се интересуват от живите хора, живеещи днес, страдащи днес.

Българската литература

© 2001 Литературен форум