Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

към племенен вождизъм

Станчо Димиев

Царски апологети

 

Вече стана наивно да не вярваме, че "царското" мълчание не обрича на безсмисленост всяка неудобна за него критическа инициатива. Напротив, ласкателните инициативи стават все по-привлекателни за определени автори. Жълтата преса хвали господарите на мълчанието, стигайки до безпаметно оглупяване, за което свидетелстват щампи от най-наивни фолклорни образци, като например "...защото царската дума тежи като камък" (В. Велева).

 

Поведението на царските господари е непредвидимо! Какво да правят журналистите тогава освен да чакат търпеливо КОГА и на КАКВО ще му дойде времето. Едвин Сугарев бе прав, че през последните години се изгради пирамида на доверие към царствения изгнаник от Мадрид. Днес тази пирамида се превърна в примитивен монумент като тези от Великденските острови в Тихия океан, охраняван от каратисти и адмириран от финансисти като Емил Хърсев например.

 

Най-изненандващо се включи и известен литературен критик (вж. "Труд", 29 август 2001, стр. 10). Касае се за панегирик на авторитарния политически персонализъм, визиращ пряко царя-премиер. За хората, които помнят незабравимото време на специалиста по езикознание, корифея на науките и баща на народите, може би единствената новост на този панегирик е смяната на терминологията и щедрото цитиране на личности от Запада - някога табу, към което се придържаше безрезервно и авторът му. Сега същият автор високомерно противопоставя позабравения фундаментализъм от тоталитарното минало на "постмодерната теза за ...безспорната фалшивост на политическото и духовно водачество, за имперсоналността, трансперсоналността на света днес". Изглежда, осенен от самочувствието на бивш депутат от Великото народно събрание, същият автор смело навлиза в политологията, за да ни обясни, че при "същинската демокрация" е наивно да считаме, че "е важна преди всичко институцията, а не конкретната личност, която я въплъщава и олицетворява". И разбира се, не забравя да бламира "безсилието на анализаторите да се справят с личностния характер в най-новата българска политика". Браво! На тази тирада би завидял самият проф. Пантев макар и да е значително по-умен. Любопитно е да се манипулира "политическия персонализъм" на Иван Костов: "Коментаторите трябва да ни обяснят доколко Костовото личностно доминиране е подготвило ...политическото реализиране на Симеон Втори". Без да се наемаме да съдим за Костовото и Симеоновото реализиране - проблем, не лишен от специфично народностно-психологично естество, нека напомним на уважавания литературен критик, че на теоретично ниво философията на демокрацията се състои точно в това институцията да не се делегитимира по начин, който да я прави излишна. Дали харизмата на Симеон е главният аргумент за властта му днес, това е въпрос, в който все повече негови гласоподаватели започват да се съмняват едва месец след възглавяването му.

 

През 1997 година преподавах в някои японски университети и бях изненадан да установя, че между професорите има такива, които дори не знаят името на императора, нито тези на министрите, които там често се сменят. Изглежда, че идеалът за демокрация е тъкмо във възможността да не се интересуваме от това кой ни управлява, стига да има обществена стабилност и задоволителна гаранция за просперитет.

 

Следейки внимателно еволюцията на царското движение, талантливата журналистка Любослава Русева от вестник "Дневник" ни напомня за една реплика на шефа на царския кабинет Стоян Ганев, чиято длъжност е аналогична на тази на Милко Балев от кабинета на Тодор Живков. Но докато Милко Балев скромно се бе посветил на издаването на съчиненията на своя патрон, Стоян Ганев откровено разкрива механизма на функциониране на царското движение, който се свеждал до простия принцип на доминото. Така възниква въпросът КОЙ РЕДИ ПУЛОВЕТЕ? Ето с какво трябва да се занимае нашият литературен критик вместо да се рови във философския дискурс на постмодерното мислене, което явно не му е по силите. За да завърша, ще напомня още нещо от статията на Любослава Русева, (вж. "Дневник", 30 август 2001, "Алфата и омегата на държавата"), която има куража да заключи, че опосредняването на властта прави официалната институция излишна и "води до някаква първична форма на управление" от типа "племенен вожд". Като на Великденските острови.

Българската литература

© 2001 Литературен форум