Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светослав Пинтев

Българка облича папата

 

Тръгваме на 24 февруари 2001 г. с бойна "Шкода" за Италия. Часът е 5.30, а стартът ни е от Петте кьошета в София. Моя милост и фотографът Цветан Томчев сме командировани на фестивала на италианската песен "Сан Ремо", на прет-а-порте в Милано и на карнавала във Венеция.

Спираме за час в Белград да се видим с фотографа Слобо (не президентът), разменяме лафове с изящна смугла сервитьорка и потегляме пак. Апенините ни зоват. Минаваме като на парад през половин дузина граници. Както си приказваме и се смеем, влизаме в Италия към 17.30. Имаме странното чувство, че сме пътували най-много от София до Пловдив.

Като по поръчка, от радиото зазвучава гласът на Тото Котуньо: cie una canzone italiana, Europa non e Rontana...

Карнавалното шествие във Венеция. Снимка: авторътДемек, Европа не е далеч. Наистина не е, да му се не види. Веднага излитаме по магистралата за Венеция и не след дълго вече сме там. Лудницата е пълна. Венециански дожове, изскочили от Средновековието, говорят по мобилни телефони, теглят пари от банкоматите или пият кафе с двуметрови графини, ситни шутове и какви ли не странни същества.

Тълпите напират към площад "Сан Марко" и ние напираме с тях. Нищо че се въртим в кръг. Лафим със симпатичен неаполитанец, който се интересува каква е разликата между католицизма и православието. Казва да не ни пука, щото тези разлики са формални. Разделяме се с него. Той има едно мнение как да стигнем до "Сан Марко", а ние - диаметрално противоположно. След час тълпата отново ни събира. Писано ни било заедно да стигнем дотам.

От морето духа пронизващ вятър и навличаме якета с надпис "Труд". Не са минали пет минути и две момчета на по 20 години започват да ни се радват. Оказва се, че са българи, студенти по архитектура в града. Имало още двадесетина нашенци в академията. Изкарват по някоя лира, като рисуват картинки по бузите на чужденците пред Двореца на дожите. Двамата ни открехват, че тази нощ купонът е на пиаца "Маргерита" и заедно хукваме нататък. Дебела лелка раздава с черпак греяно вино, а група зевзеци са си направили огромна кукла на луда крава и препускат с нея напред-назад из площада. "Добре сте си вие, българите. Нямате луда крава. В кой български вестник ще ни пуснеш?" - смее се тарторът им Карло.

Същата вечер трябва да сме в Болоня и затова потегляме отново..

На сутринта се отправяме да търсим основната местна забележителност - семиотикът-писател Умберто Еко. За лош късмет денят е неделя и от Университета по литература ни казват, че е абсолютно невъзможно да бъде открит. Като компенсация любезно ни поканват да разгледаме музея им.

Цецо Томчев, който има слабост към прабългарите, изведнъж надава вик. Открил е холандска карта на Европа и Азия от ХVII век, на която има две Българии. Едната е изографисана по устието на река Волга, другата е на сегашното си място. Шашнати сме най-вече от това, че по същото време и двете български държави са под чуждо владичество, а ги има на картата. По-късно професор Божидар Димитров ни обясни, че през ХVII век картографите не са имали достъп до тази част на света и са използвали данните от по-стари карти.

По пътя към Милано прабългарската тема е застъпена наравно с италианската.

Пристигаме там и се отправяме към модната агенция с най-голям оборот на Апенините - "Mейджър". Неин мениджър е синеоката българка Албена Петрова, която ни посреща въодушевено и ни запознава с най-скъпоплатеното дете-манекен в света. Тя е 15-годишна украинка и се казва Ана Булгарова, което е нов повод за Цецо да обясни, че всички са прабългари.

Пълно е и с наши момичета, които дефилират в над 100-те ревюта, които се провеждат в града по време на седмицата на модата. Албена ни въвежда в кабинета на шефа на агенцията Гуидо Долче. Той е млад, отракан и сърдечен. По време на разговора ни става въпрос за това, че талантливи хора се раждат навсякъде, но в "производството" на красота Италия е ненадмината. "Виж - казва той, - всяко дете, което има склонност да рисува, се впечатлява от нещо и започва да го скицира. Разликата е тази, че в Италия пред него са произведенията на Рафаел, Микеланджело, Леонардо или Тициан." С Цецо се споглеждаме като гръмнати, защото същото сме си говорили и по пътя.

Вечерта отиваме на ревю на фирмата "Версус" в едно огромно промишлено хале. На вратата напират журналисти от цял свят, натоварени със снимачна техника, изписана от бъдещето. Цели стада японци се промъкват като мравки вътре. Официално са журналисти, но всъщност крадат най-новите модели на италианските дизайнери. В Страната на изгряващото слънце само чакат да пристигне снимката или рисунката им, за да започнат производство. Никой не се сърди на японците за нелоялната конкуренция и те са добре дошли на всички ревюта.

Оглеждайки всичките близо 400 фотографи, разположени край сцената, се присламчвам към един с надеждата, че мога да го попитам, ако не разбирам нещо или не познавам някого. Изведнъж той се вглежда в якето ми, където с бели букви е изписано "Труд", и ме пита на италиански какво означава. Казвам, че това е името на български вестник. "Италианецът" проговаря на чист нашенски: "А стига бе. Аз видях, ама не можах да повярвам". Симпатягата се казва Росен и е бивш китарист в известна наша група. От 7-8 години се е преместил в Италия и се занимава с видеотехника. Как се надушваме това българите, а?

Елена Майони свири на финалната фестивална вечерПоказателен е и случаят с първата цигулка на фестивала в Сан Ремо. На сцената - Антонио Бандерас, Рики Мартин, какви ли не звезди, обаче Цецо снима с камерата си предимно нея. В паузите чаровницата се гримира, разхожда се по сцената. Цецо не пропуска нито едно нейно движение. Главната героиня е първата цигулка. Вярно, че русокосото момиче изигра страхотен балет с колежките си от оркестъра и водещата Рафаела Кара. Вярно, че го завърши с невероятен шпагат и обърна настроението на публиката, която само 10 минути преди това беше побесняла от издънките на английската група "Пласибо" и беше освиркала всички.

На финала кореспондентката на телевизия "Евроком" Юлияна Дончева ни обясни, че момичето е българка, казва се Елена Майони, и ни запозна. Тримата се разхождаме по улиците на Сан Ремо. "Как обичам да хапвам сиренце и да гледам Витоша от балкона", въздиша Елена. Разпитваме я за победителката във фестивала Елиза, която призна, че е заимствала мотиви от българския фолклор за песента, с която спечели.

На следващия ден, в елитния хотел "Де-з-етранже" Юлиана ни запознава с приятелката си Анжела Желева и с нейната шефка Марви де Анджелис. Двете се занимават с подбора на дрехите за всички звезди на фестивала. Обличат неизменно Лучано Павароти, грижат се за одеждите на папата, за тоалетите на много други знаменитости. "Лучано е много земен човек. Обожава българските гласове. Манекенката Инес Састре ми е приятелка. Влюбена е в България. Никъде не са я посрещали така, както у нас", разказва Анжела.

На друг българин попадаме, докато дебнем рапъра Еминем да излезе от сградата на театър "Аристон". Той има договор да не бъде сниман извън сцената и никой да не говори с него. Затова папараците са се наредили на задния изход и го причакват. Като най-гявол, Цецо се качва на бронята на една линейка и успява да заснеме част от скалпа на лудия шоумен, докато онзи влиза в мерцедеса си. В същото време към нас радостно се втурва къдрав юнак, който отдалеч е фиксирал надписа на дрехите ни, и дружески се представя като Юлиан. Новият ни приятел ни окичва с мартеници: "Правя по стотина. Когато няма на кого да ги дам, ги окачвам по храстите в Монте Карло".

Където и да отидеш в Италия, попадаш на българи, които имат своето място и своя живот там. Пожелахме да се снимаме пред катедралата в Милано. В този момент покрай нас минаха две стройни руси близначки и ни се усмихнаха. "Ей, близначките, хайде да ни снимате" - извика Цецо на чист български и им подаде апарата си. "Няма проблем. Застанете малко по-напред" - отговориха момичетата също на чист роден език.

Българската литература

© 2001 Литературен форум