Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вихрен Чернокожев

Стефан Гечев или истината за смъртта на Орфей

 

Малцина са у нас творците, които имат толкова силно интелектуално излъчване като Стефан Гечев. Предпочитам и препрочитам поезията му - тъкмо тя най-напред го представя като духом свободен (в несвободно време) интелектуалец от европейски мащаб, който неподражаемо защити правото на човека да е личност и правото на литературата да е литература. Той пишеше не за да създава литература; стиховете му са биография на една изключителна култура, която не настоява непременно да бъде и литература. Словото - писано или изречено в хубавия разговор - е за него опорна точка, където може да овладее своите вътрешни сили и да закрепи живота си.

Яркият персонализъм на Стефан-Гечевите стихове, поеми, разкази, драми, романи, критика, преводи дразнеше надзирателите по културата с търсенето на нова идентичност извън лекомисления патос на 60-те години на миналия век. Но не само на 60-те; поезията на Стефан Гечев е вън от всяка институционалност. Тя живее на границата между битие и инобитие, там, където съзнанието се превръща в йероглиф на духа. Най-голямото достойнство на този йероглиф на духа, наречен още Стефан Гечев, е, че не принизи поезията си до алегория и опази тайната й.

След излизането на "Бележник" (1967, под редакцията на Блага Димитрова) побързаха да го обвинят в "гибелни увлечения по антипоезията", в сюрреализъм и дадаизъм, които били "едно от проявленията на гниенето в упадъчната буржоазна литература". Днес тези обвинения звучат смехотворно, но през 60-те години имаха силата на декрет. И Стефан Гечев за дълги години беше извън литературния ни живот. Ала това са годините на ювелирна преводаческа работа над стиховете на Кавафис, Диктеос, Сеферис. С тия преводи Стефан Гечев направи - по думите на Тончо Жечев - гръцката поезия българска.

Стихосбирката му "Поеми" със стихове и поеми в проза излезе едва след 1989 г. В това яростно отлъчване има и нещо спасително добро. В най-самотните си часове Стефан Гечев написа голямата поезия на мълчанието - не поезия на площадното говорене. Нито една удивителна няма в неговия мъничък "Бележник", но как удивително владее той ония думи покрай думите, които как да бъдат произнесени, написани, описани... В една своя статия от 1995 година Стефан Гечев припомняше, че "според лаичната интерпретация на втория закон на термодинамиката всяка организирана система се стреми към хаос". Само че за разлика от мъртвата материя, "живата създава механизми, които забавят ентропията, т.е. приближаването на живия организъм към смъртта". Той искрено се надяваше, че поезията е един от възможните пътища към оная дълга вътрешна еволюция, която може да забави ентропията.

Поезията на Стефан Гечев изглеждаше некомуникативна не само през амбразурите на соцреалистичната критика. "Бележник" беше обявена за книга опасна, защото е една от малкото революции на духа в българския поетизъм. Тя не просто манифестира, а извайва незаменимо асоциативно и плуралистично мислене. Как ли? Ами като проблематизира междинни, непознати за тогавашното ни агитационно стихопроизводство територии. И създава неочаквани гледни точки. Стефан Гечев открива нови форми и нови форуми на свобода, за да се срещнем най-неочаквано не там, където животуваме, а там, където наистина сме.

В думите, в самия акт на изричането има нещо тиранично. Думите на Стефан Гечев не раняват образния свят, а му придават метафизическа интуитивност, която много точно знае границите си. Неговата поезия е поезия на истинската самота, която даже и със себе си не разговаря. Поезия на медитативното утаяване в скептицизма, в "геометричното мълчание/ на таралежа, който прекосява автострада" ("Когато бях момче...") - знаейки си, че не е оттук... Още в първите си стихотворения през 50-те години на миналия век Стефан Гечев се сбогува с нашия отчайващо триизмерен свят; бързаше омаян да долови отдалече други звуци, "затворени в себе си като в пространство" ("Среща"). Оттук нататък - до последната цигара и последния дъх - водач ще му е болезненото любопитство на слепеца, "който знае, а не може да напипа."

Поезията на Стефан Гечев живее истински само в своята загадка. Тя ти отнема вярата дори в безверието и като че ли най-голямата й награда е да си остане недоразбрана. Тъкмо недоразбирането я обрича на оная "мигновена вечност", която наричат безсмъртие. Там някъде, в отвързаното от Аз-а чисто съществуване, отвъд всички времена и пространства, отвъд вери, съмнения, илюзии, отвъд доброто и злото, красивото и грозното, любовта и омразата - е истинското й обиталище. Поезията на Стефан Гечев е самата природа - не разделя Бога и дявола, доброто и злото. Поезията на Стефан Гечев живее, защото има куража да не се обвързва с нищо освен с тютюневия дим, който изпрати създателя й при боговете. Поезията на Стефан Гечев е жива - защото има куража да не се отъждествява с нищо. Тук ще припомня неговото стихотворение "Безсмъртие". Ако облакът, "размечтан за безсмъртие", реши да се отъждестви с планината, скоро след това той се разтопява в пара и отчаян се превръща в дъжд. Ала това е вече друга, здраво привързана вечност, осъдена да онагледява кръговрата.

Стефан Гечев не привърза духа си към никоя вяра; той отдавна беше прозрял: който вярва, винаги отгатва лъжата. И затова в последните си стихотворения се оставя единствено почудата и смирението да го водят. Коленичил пред зеленото клонче, той го вижда не зарито в пръстта, а горе в небето - вече златнозелено ("Ползата от смирението").

Всяко Стефан-Гечево стихотворение е празнично общуване (като в любимата му атическа трагедия) с целия Космос. Дори "Вработилницата", което начева с петната от омаслените пръсти, за да стигне цветовете на небесната дъга. Той е непредсказуем; началото на всяко негово стихотворение така и не подозира края. Стефан Гечев остана недоразбран с магичното си лунно колело, защото мисли изпреварващо поетически, а не фанфарно политически. Неговата "Арс поетика" е градена от същности и принадлежи на всички времена и пространства, защото е отпреди времената. Тя има собствени защитни механизми и пак като в атическа трагедия превръща даже нещастията в щастие.

Едно-единствено Стефан-Гечево стихотворение може да създаде много творби; защо и как - то е дълъг разговор, който тепърва предстои. Но основната причина е в това, че неговите поетически принципи са високо етически, далече от всякакъв канон и норма. Сигурно един ден и "Бележник" ще влезе в канона на българската поезия. Ала днес, през май 2001 г., тая книга е все още многозначително самотна. Защото открива нетрадиционни ценности в човешката и нечовешката среда. Тук всеки стих е и лирика, и епос, и драма - изобщо, Стефан Гечев. Невъзможно е да го имитираш що-годе прилично. Всяка от творбите му е с биография, която няма как да бъде имитирана, защото освен всичко друго логиката й е четириизмерна, на светлинни години от удобния рационализъм.

Неотдавна "Литературен вестник" посвети на поета страници под наслов "Традицията Стефан Гечев. Ако някога Стефан Гечев се превърне в традиция, това вече няма да е Стефан Гечев, а само нашата представа за него.

Любопитно би било да се види общото между неговата поезия и атомната физика, към която имаше особена слабост. Идеалната конструктивност и абстрактност на стиховете му позволяват да се видят в неочакван ракурс реалиите. Чрез фрагмента Стефан-Гечевият късен експресионизъм постига новите знаци на действителността отвъд думите. Облакът, небето, камъкът, дървото, гущерчето стават производители на значения, които възстановяват целостта на света отпреди времената, неговата загадъчна непостижимост. Ала тъкмо тази непостижимост е може би едничкият стимул на еволюцията, както отбелязва Стефан Гечев в своите "Мисли в празни часове".

Тепърва предстои да видим доколко творбите му са мирогледно оплодителни за българската поезия въпреки, а може би благодарение, на отстранението от традицията. Повече от ясно е, че те не са масово чудо, не стават за митингово скандиране, не се поддават на фолклорни и естрадни преработки. Щом стиховете на Стефан Гечев отказват да бъдат илюстрация към книгата на битието, те сигурно ще бъдат значещи и значими утре, когато най-после ще разчетем и осмислим поетическата му автономност на модерен поет.

Стефан Гечев до съвършенство владее бъдещото, неевклидовото пространство на поезията. Струните на своя орфизъм той нарежда не като самия живот, а по примера на цялото творение:

 

За първа струна сложил звезден лъч;

И, когато слизал бавно по обратен път -

Сребърна нишка от тънък водопад, скрит зад скалите,

Борова клонка с дъх на слънчева смола,

една стрела трептяща, политнала, за да улучи сърцето

на един орел,

И златен косъм от косите на момиче, което срещнал в

долината и го отвел обратно в планините.

Пет струни - за да го разберат и зверове и птици и

влечуги и хората дори.

 

("Раждането на Орфей")

Дали го разбраха "и хората дори" - то е въпрос на въпросите...

Ала тъкмо в тия пет струни, от които се ражда орфическата поезия, е и истината за смъртта на Орфей. Събирайки ги в лирата си, и обещавайки "на всички зверове една звезда в сърцето", той никога вече няма да е "сам и цял (какъвто трябва да е винаги певеца)" ("Орфей и Евридика"). Не зверовете, които го разкъсват - тия пет струни, дадени му от бога Дионисий са истината за смъртта на Орфей. И неговото възкресение. Защото няма възкресение без смърт.

Българската литература

© 2001 Литературен форум