Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Два погледа - една истина

Владимир Трендафилов

Будители и предводители

 

В началото на тази година поетът-драматург Стефан Цанев отново системно дефилира по страниците на ежедневната преса. Поне на мен така ми се стори - два пъти случайно си купувам в. “Стандарт” и двата пъти се натъквам на пълна страница с негово изказване по проблем на деня. Извън прекия повод и момент, идеите и реториката му са общо взето същите както и преди две или пет години – отново ни припомня, че се чувства длъжен да служи за коректив на политическия морал, отново потупва по рамо перспективния, но все още недостоен за похвала български народ, отново демонстрира, че более за човечеството и планетата. За пореден път пред инцидентния читател се откроява образът едновременно на един народен будител и предводител, на честен, скромен и прозорлив български жив класик с будна гражданска съвест, който сочи на народа си вярна посока и същевременно никога няма да го подведе, защото категорично бяга от облагите на властта (макар постоянно да говори за нея, а и се върти около нея). И колкото е по-инцидентен читателят, толкова, разбира се, е по-вероятно да приеме предложения образ за чиста монета.

Лично аз никак не обичам, когато някой непрекъснато се опитва да ми внуши, че ме буди и води. Той при всяко положение ме лъже. Първо, защото двете действия е изключено да се осъществят едновременно. Ако будиш някого, значи той още спи и не може да те последва, накъдето и да го водиш – и следователно геният, който, без да ме уведоми предварително, е поел отговорността за духовното ми спасение, най-вероятно се е отдалечил да ме води някъде към хоризонта и продължава да ме буди, без да забележи, че ме няма. Второ (и вече по-сериозно), защото моделът на буденето и воденето датира от толкова отдавна, че за правилното му осъществяване са необходими условия доста по-различни от тези, които днес виждаме в контекста на окръжаващата ни култура*.

 

 


* В този смисъл Денят на народните будители ми се вижда доста несносен празник. Не го оправдава дори традицията, която не е чак толкова дълга. Първо, той е косвена обида към целия български народ, внушавайки му идеята за безкрайната актуалност за буденето от сън. Второ, колкото повече се отдалечаваме мислено от Възраждането и се приближаваме към настоящето, толкова по-метафорични започват да стават будителите. А щом будителите до един вече спят вечния си сън, това не кара ли празника сам да се пародира?

в. “Литературен форум, бр.7, 1998 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум