Литературен форум  

Брой 28 (469), 11.09. - 17.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вирджиния Улф

Из "Три гвинеи"

 

Вирджиния Улф  Вирджиния Улф е една от най-големите писателки и есеистки на ХХ век, ключова фигура в историята на литературата. Заедно с такива известни интелектуалци като Литън Стрейчи, Роджър Фрай, Ленард Улф, Т. С. Елиът, Е. М. Форстър и Катерин Мансфийлд тя става част от т. нар. "Кръг Блумсбъри". Прозата й представлява серия от блестящо написани и изключителни по своето разнообразие експерименти, всеки един от които пресъздава отношенията между хората, силите на обществото и историята по един нов, подчертано импресионистичен начин. Тя е особено пристрастна към темата за жената и това проличава най-вече в двете й полемични книги "Собствена стая" (1929) и "Три гвинеи").

 

Три години е много време, за да остане едно писмо без отговор, а вашето писмо стои тук от по-отдавна. Надявах се, че само ще си намери отговора или пък, че други хора ще откликнат вместо мен. Но ето го мъдри се тук заедно със своя въпрос – как по ваше мнение може да бъде предотвратена войната?, – на който все още не съм отговорила.

Вярно е, че много възражения се наложиха някак от само себе си, но всички те изискват обяснение, а обясненията отнемат време. В този случай, както и в редица други, има причини, поради които е много трудно да се избегнат недоразуменията. Мога да изпиша цяла страница с извинения и оправдания; мога да заявя, че не ставам за тази работа, че не съм достатъчно компетентна, че не притежавам необходимите познания и опит – и всички те ще отговарят на истината. Но дори и веднъж изложени, пак ще възникнат толкова съществени пречки, че може да се окаже невъзможно за вас да ги разберете или за нас да ги обясним. Ала човек не би искал да остави едно толкова забележително писмо като вашето – писмо, по всяка вероятност уникално в историята на човешката кореспонденция, защото кога преди него образован мъж е питал жена как според нея може да бъде предотвратена войната? – без отговор. Затова нека направим опит, макар и обречен на провал.

Преди всичко нека изрисуваме, както инстинктивно правят всички писмописци, портрета на мъжа, до когото е адресирано писмото. Без да имаме отсреща човек от плът и кръв, писмата са безсмислени. Така, значи вие, който задавате въпроса, сте с прошарени слепоочия и пооредяла коса. Стигнали сте средата на своя жизнен път не без усилия – в адвокатурата; но в крайна сметка сте преуспели. По лицето ви няма следи от изнемога, сиромашия или неудовлетвореност. И без да искам да ви лаская, трябва да кажа, че вашето благоденствие – жена, деца, къща – е съвсем заслужено. През улегналите години на своя живот вие нито за миг не сте си позволявали самодоволство и апатия, защото, както се вижда от писмото, изпратено от кантора в самото сърце на Лондон, вместо да си отпуснете душата, да си гледате домашните животни и да си подкастряте овошките – притежавате няколко акра в Норфък – вие пишете писма, посещавате събрания, председателствате всевъзможни форуми, задавате въпроси и топовните гърмежи на войната не ви дават мира. Другото, което трябва да се знае, е, че сте започнали своето образование в едно от известните частни училища и сте го завършили в университета.

И ето тук възниква първата трудност в общуването между нас. Нека веднага уточня причината. И двамата произлизаме от онова съсловие, което в този хибриден век, в който макар произходът да е смесен, класите си остават устойчиво разделени, за удобство се нарича прослойка на образованите. Когато се срещнем, ние говорим с един и същ акцент, използваме вилицата и ножа по един и същ начин, разполагаме с готвачка и друга прислуга в къщата, а по време на вечеря с лекота разговаряме за личности и политика, за война и мир, за варварство и цивилизация – все въпроси, за които се намеква и във вашето писмо. Още повече, че и двамата си изкарваме прехраната сами. Но ... това тук многоточие маркира цяла пропаст, която лежи между нас, бездна толкова дълбока, че в продължение на повече от три години аз си стоях от моя край на зиналата яма и се чудех дали изобщо си струва да се опитвам да разговарям с отсрещната страна. Ето защо нека помолим някой друг – Мери Кингсли например – да говори вместо нас. "Не си спомням дали някога съм споменавала пред вас факта, че ми бе разрешено да уча немски, и това беше цялото платено образование, което съм получила. Две хиляди лири бяха похарчени за образованието на брат ми. Надявам се, не напразно." Но Мери Кингсли не говори само от свое име; тя и до ден днешен говори от името на много дъщери на образовани мъже. И не само от тяхно име тя посочва един важен факт, който неминуемо засяга много дълбоко всичко, което следва и този факт се нарича: Фонд за образованието на Артър. Вие, който сте чели "Пенденис", ще си спомните, че тези загадъчни букви "Ф.О.А." фигурират в счетоводния тефтер на семейството. От тринайсети век насам английските семейства влагат пари в тази сметка. От времето на рода Пастън до времето на Пенденис всички образовани семейства от тринайсети век досега са събирали пари в тази сметка. Тя е ненаситен съд. Там, където е имало повече синове, семейството е полагало огромни усилия, за да пълни този съд, тоест да изучи момчетата си. Защото вашето образование не се свежда само до четене на книги; игрите тренират тялото, а от приятелите човек често научава повече отколкото от книгите или спорта. Разговорите с тях разширяват кръгозора и обогатяват ума. През ваканциите вие пътувате, култивирате вкус към изкуството, придобивате познания за външната политика, а после, още преди да започнете сами да си изкарвате хляба, вашият баща ви отпуска сума, за да живеете добре, докато усвоите професията си, което пък ви позволява да добавите към името си буквичките К.С., тоест Кралски съветник. Всичко това идва от Фонда за образованието на Артър. И към него вашите сестри, както посочва и Мери Кингсли, са давали своя принос. Не само евентуалните средства за тяхното образование са отивали там, с изключение, разбира се, на някои малки суми за учителя по немски, но и парите за такива дребни удоволствия и разточителства, които в края на краищата са съществена част от образованието, като например пътуване, светски живот, уединение, самостоятелна квартира. Този ненаситен съд е неоспорим факт – Фондът за образование на Артър – толкова неоспорим наистина, че е хвърлял дълга сянка върху целия пейзаж. И резултатът е налице: днес макар да гледаме едни и същи неща, ние ги виждаме различно. Каква е онази постройка ей там, подобна на манастир с параклис, зали и зелени игрища? За вас това е старото ви любимо училище – Итън или Хароу, старият университет, Оксфорд или Кеймбридж, източник на безброй спомени и непоклатими традиции. Но за нас, които ги съзерцаваме през сянката на Артъровия фонд, те се свеждат до бедна класна стая с маса по средата, омнибус, който ни отвежда дотам, дребна женица със зачервен от студа нос, самата тя слабо образована, но нали трябва да издържа болната си майка с петдесет лири на година, от които, освен всичко друго да заделя за дрехи, подаръци и пътешествия, когато му дойде времето. Ето какво ни докара Фондът за образованието на Артър. Така бързо и като с магическа пръчка промени той пейзажа в очите на дъщерите на образованите бащи, че изящните вътрешни дворове и игрища на Оксфорд и Кеймбридж им напомнят по-скоро за фусти с големи кръпки, студено овнешко на трапезата и влака за чужбина, когато железничарят на перона затръшва вратите на потеглящата машина под носа им.

Фактът, че Фондът за образованието на Артър, променя пейзажа – залите, игрищата, свещените здания – е изключително важен, но нека оставим настрана тази тема за една бъдеща дискусия. Сега, когато трябва да разискваме този основен въпрос – как да ви помогнем за предотвратяването на войната - ни интересува преди всичко очевидният факт, че има разлика дали човек е образован или не. Няма никакво съмнение, че за да се разберат причините, довели до война, са нужди известни познания за политика, международни отношения и икономика. Дори философията и теологията могат да се окажат полезни в това отношение. Но видите ли, вие, ненаучените – така ще си кажете, нали? - вие с необразования ум не можете да се занимавате с неща, от които нищо не разбирате. Ще се съгласите, че войната като последица от обективни сили, е непонятна за необразования ум. Но войната, като последица от човешката природа, е съвсем друго нещо. Ако не вярвахте, че човешката природа, че мотивите и чувствата на обикновените мъже и жени могат да доведат до война, тогава нямаше да ни пишете с молба за помощ. Сигурно сте убедени, че мъжете и жените, сега и тук, са в състояние да упражнят волята си, защото те не са пионки, нито кукли на конци, управлявани от невидими ръце. Те могат да действат, да мислят и да се грижат за себе си. Както и да влияят върху мислите и действията на други хора. Нещо такова трябва да се е въртяло в главата ви, щом сте се обърнали за помощ към нас, и добре сте направили. За щастие съществува един клон от образованието, който се нарича "безплатно" – онова проумяване на човешките същества и техните мотиви, което, ако думата се освободи от своя чисто научен смисъл, може да се нарече психология. Например бракът, единствената важна професия, достъпна за нас откакто свят светува, та чак до 1919; бракът, изкуството да избереш друго човешко същество, с което да живееш добре, сигурно ни е научил на някои умения. Но ето че тук изниква друга трудност. Защото макар че повечето инстинкти са еднакви за двата пола, да се воюва е било винаги склонност на мъжа, не на жената. Законът и обичаят са доразвили тази вродена или случайна разлика. Едва ли има случай в нашата история човешко същество да е станало жертва на оръжие в ръцете на жена; почти всички птици и горски животни са били убивани от вас, не от нас; ето защо е много трудно да направим преценка за онова, в което никога не сме участвали.

Как тогава да разберем вашия проблем и ако не можем, как да отговорим на вашия въпрос за предотвратяването на войната? Отговорът, даден на базата на нашия опит и на нашата психология – защо изобщо е нужно да воюваме? – за вас не представлява стойностно разрешение. Очевидно е, че във войната вие виждате някаква слава, чувствате някаква необходимост от нея, тя ви дава някакво удовлетворение, което ние не само никога не сме изпитвали, но и никога не ни е носело наслада. Пълно разбирателство може да се получи само чрез кръвопреливане или паметопреливане – чудо, все още непознато на науката. Но ние, които живеем сега, притежаваме един заместител на кръвопреливането и паметопреливането, който в краен случай може да ни свърши добра работа. Защото съществува този прекрасен, вечно обновяващ се и все пак почти неизползван източник за проумяване на човешките мотиви, който в наше време представляват биографиите и автобиографиите. Както и пресата, тоест историята на живо в суров вид. Затова няма смисъл да се вторачваме единствено в мимолетния отрязък на нашия действителен живот, който е толкова кратък и ограничен. Можем да го разширим като разгледаме картината, представляваща живота на други хора. Засега, разбира се, тя е само една картина, описание, но пак ще ни свърши работа. Ето защо първо ще се обърнем към биографията като жанр, кратко и набързо, колкото да се опитаме да проумеем какво по-точно означава войната за вас.

Превод от английски: Иглика Василева

Българската литература

© 2001 Литературен форум