Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ото Кронщайнер

Българистика 2001

 

Ото КронщайнерOtto Kronsteiner

Professor 

Universitaet Salzburg, Institut für Slawistik, A-5020 Salzburg, Akademiestrasse 24 

Tel. 0043 662 8044 4501, FAX 0043 662 8044 160,

e-mail: otto.kronsteiner@sbg.ac.at

 

An den Herrn Rektor

Prof. Dr. Ivan Haralampiev

der Universitaet Sv.sv.Kiril i Metodij

 

VELIKO TARNOVO

Bulgarien Salzburg, 11. September 2001

 

Sehr geehrter Herr Rektor, 

die infantile und unwuerdige Diskussion um mein Ehrendoktorat in den bulgarischen Medien veranlasst mich, das mir am 23. Mai 1990 von Ihrer Universitaet verliehene Ehrendoktorat für meinen "Beitrag zur Entwicklung der Bulgaristik und Slawistik" aus Protest und Ekel zurueckzulegen. 

Es ist für mich keine Ehre mehr Dr. honoris causa einer Universitaet zu sein, wo Bulgaristen wie in Stalinistischen Zeiten diese Auszeichnung als Disziplinar-Massnahme gegen abweichende Ansichten einsetzen. 

Dass Sie sich, sehr geehrter Herr Rektor, der Sie oft mein Gast in Salzburg waren, selbst an dieser schmutzigen Kampagne beteiligen, empfinde ich als besonders unehrenhaft.

Otto Kronsteiner

 

На Г-н Проф.д-р Иван Харалмпиев

Ректор на Великотърновския университет

Св.св. Кирил и Методий

Залцбург, 11. септември 2001

 

Многоуважаеми Г-н Ректор, 

На 23 май 1990 г. получих от вашия университет титлата "почетен доктор" за "принос за развитието на българистиката и славистиката". Недостойната и инфантилна дискусия, разиграла се в българските медии около това отличие ме предизвиква като форма на протест и отвращение да го върна обратно.

За мен не е повече чест да бъда почетен доктор на един университет, който, както в сталинистко време, използва отличията в областта на българистиката като дисциплинарна мярка срещу различни възгледи.

Това че Вие, г-н Ректор, бяхте мой чест гост в Залцбург, а сега сам участвате в мръсната кампания, намирам за изключително непочтенно. 

Ото Кронщайнер

Чуждестранна българистика

 

От чуждестранните филологии не трябва да се очаква да функционират като "дългата ръка" на националните филологии и да се развиват само чрез официално санкциониране. Добре е те да се чувстват в родината си, присъствайки поне в две култури. Така ще стане възможно тяхното международно разколебаване, като в същото време те ще продължат да служат като националистично клише. Това е една от техните задачи. Натрапчивото мнение, че само един национален филолог може да бъде чуждестранен българист, при това, добър българист, е провинциална заблуда.

В славистиката от последните 50 години съществуват чуждестранни филологии, които не се развиват само от славяни, както е, например в Австрия от 1849 до 1938. След това "неславянските западни професори", с малки изключения възприемат безкритично възгледите на комунистически ориентираните национални филологии. По навик се мисли, че това ще остане така и за в бъдеще: чуждестранните филологии да функционират като рупор на националните филологии!

За разлика от другите слависти, аз си позволявам лукса да мисля самостоятелно и да не споделям гореизложеното мнение. При това започнах да различавам цяла поредица от отрицателни и положителни отношения.

 

Положителни

 

Докато някой се съобразява с националните мнения, той се радва на уважение и бива цитиран като чуждестранен защитник със собствена кауза. Това се отнася за следните примери:

 

1) Възхищението от българската култура от 9 и 10 век (междувпрочем, всеобщо призната в Европа).

2) Употребата и защитата на глотонима старобългарски (тук славянските слависти или затъват в твърдоглав национализъм, или глуповато научно премълчаване).

3) Отказ от необходимостта и смисъла да се признае правото на собствен македонски литературен език и езикова идентичност. [Тук между славистите все още има превес югославската гледна точка. В западните медии се говори по новому за албански и славянски македонци. Македонските албанци говорят различен (или "различни") диалекти от тези в Албания. Но са били достатъчно разумни да не си създават собствен, литературен език. "Славянските" (преди, българските сега македонските) македонци говорят също така различен (или различни) диалекти от българите в България. Те си създали преди 50 години собствен литературен език, различаващ се писмено от български. Езиковите разлики са толкова "значителни", че не е необходим превод! Би било добре отново да се съюзят езиково с българите, това важи и за албанските македонци. Всички са македонци.]

В тези точки мнението ми съвпада с това на националните българисти. За останалите (българисти, б.пр.) обаче съм: "български националист" и "платен агент".

 

Отрицателни

 

Не съм съгласен обаче с идеологическите клишета, които все още се разпространяват от Института за български език към Българската академия на науките. Те са незащитими от международна гледна точка. Като последица, болестта българистична (nota bene, не българска) самовлюбеност произвежда определения като: "псевдобългаристи", "псевдоучени", "шпиони на Ватикана", "западни агенти" или "незначителни личности". На това ниво се водят дискусиите. Впечатляващо е колко обидено реагират българистите, когато биват уязвени техните табута. Всички небългаристично образовани българи са много по-благоразумни и отворени към различни аргументи. Плачливото призвание на Европейската общност като пазителка на национална самобитност (както неотдавна се изрази един софийски ежедневник) не може да се интерпретира така, като че ли всеки европейски стандарт и всяка новост от България ще бъдат държани на разстояние. Ето няколко примера за национални български провинциализми:

 

1. Кирил – създател на славянската писменост?

 

Фактът е, че Кирил не е създател нито на кирилицата, нито на славянската писменост. Следователно, 24 май, макар и популярен като ден на славянската писменост в България, е една идеологическа фантазия. Още при словенците от Залцбургската църковна провинция преди Кирил и Методий е съществувала църковна писменост с латински букви. Тъй че най-старата християнска терминология на славяните е категорично латинско/словенска, а не гръцко/българска. Това не е националистичният възглед на един староавстрийски славист от словенски произход, Франц фон Миклошич, нито "подигравателното" мнение на австрийския славист Ото Кронщайнер, а за всички, които четат средноевропейски източници, един очевиден факт. Не може просто да бъде отречена славянската писменост с латинско писмо у словенците, хърватите, босненците, чехите, словаците, сорбите и поляците: това също е славянска писменост! Кирил и Методий със своите преводи на библията са създатели на българската писменост. Старобългарският език в продължение на столетия е бил културен език на сърби, украинци и руснаци, но не и на латинските славяни. Ортодоксалната заблуда, че само кирилските писмена са славянски, трябва най-накрая да бъде погребана. Това е интелектуален аутизъм, арогантно отричане на друга култура!

 

2. Хилядогодишна българска културна традиция?

 

Да се говори за "1000-годишна българска култура" не съответства нито на историческите факти, нито на математиката. Къде е била българската култура по време на 500-годишното "турско робство"? Или трябва да се говори за хилядолетна култура на българите, която не е свързана единствено с българския език (тук, към славяноговорещите, трябва да се прибавят и траки, гърци, латинци, протобългари, романи), или трябва да се признае, че старобългарската литература след 10 век

се е развивала преди всичко извън България, в Сърбия, Украйна и Русия. В самата България тя е западнала. В църквата доминирала гръцката литература и гръцкото писмо, в администрацията и в градовете от 14 век нататък – турската и арабското писмо.

Едва от края на 18 век великото минало от 9-то и 10-то столетие бива "припомнено". Ако имаше непрекъснатост, не би бил нужен Паисий: между 10 и 19 век старобългарският литературен език в България, въпреки Търновската школа и нейните ученици, потъва все по-дълбоко в забвение. Народният език без интелектуално водачество се променил напълно. Еднаквото "кирилско" писмо, силно модифицирано (европеизирано) и реимпортирано от Русия не бива да се смесва с безбройните руски старобългаризми. Старобългарски и български се отнасят помежду си както латински и италиански.

 

3. Кирилицата – символ на българската идентичност?

Призивът на Института за български език от неговото "становище" относно кирилицата като един от символите на българската нация представлява популистко насъскване с фундаменталистки черти. Нито една нация в Европа не е сменяла така често "своята" писменост както българската. На такова категорично мнение противоречи самата българска традиция! Съществуват текстове писани с глаголица, кирилица, латиница и с арабско писмо (в гражданската администрация, б.пр.). За разлика от Русия, в България в продължение на столетия кирилицата е имала подчинена роля.

Това че институтът не е способен да се обяви за една смислена транслитерация на латинско писмо и по разумен начин да представи тази транслитерация пред обществеността, е друга история.

Общо взето, българите много често са се показвали като културен народ, готов да възприеме чуждото и да го интегрира. Достатъчно е да си припомним примери от архитектурата, музиката, гастрономията. преводите от гръцки и богатата международна лексика. Никога не е съществувал един див пуризъм както при другите славяни. Тъкмо затова е напълно неразбираемо и дори болезнено, един институт, принадлежащ към академията на науките, точно в днешно време да призовава към съпротива на нещо, което ще донесе само предимства за България, при това, като си служи с демагогски заклинания и сценарии на ужасите. С това той се съпричестява към отговорностите на културния фундаментализъм на една средновековна "Slavia ortodoxa" срещу "латините", едно напълно анахронично и безсмислено неополяризиране на Европа! Само отворените народи са способни на културни постижения – така, както българите от 9-то и 10-то столетие! Ако искаме да спасим по-малките филологии за Европа, ние се нуждаем от отворени национални филологии, а не от националистични гледища, още по-малко от фундаментализъм!

Превод от немски: Иван Младенов

Българската литература

© 2001 Литературен форум