Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лора Трубецкой
(Париж)

Стефан Гечев, европеецът

 

В Париж, където се запознах с него в началото на 70-те години, Стефан Гечев беше като у дома си, като това "у дома си" се отнасяше както за френския език, така и за френската култура. Тази голяма близост произтичаше още от времето на детството му, когато е учил в престижния лицей "Людовик Велики" в самия Латински квартал. Тя остана незасегната от времето, напротив - обновяваше се постоянно. Малко е да се каже, че Стефан Гечев говореше добре френски - френската култура живееше в думите му, пълни с хумор, с финес, в които бяха вплетени повече или по-малко пародийни цитати, игра на думи - всичко това изказано с естествен тон и оживление, които изключваха всякакъв педантизъм. По естество любознателен към хората и нещата, той ги оглеждаше с погледа на художник, който знае да съзира детайлите. Разказът за неговите разходки по улиците беше толкова увлекателен, колкото неговите спомени за Атон, колкото и неговите размишления за светлината при импресионистите и в съвременната физика. В едно от своите стихотворения, озаглавено "За древните неща", той пише, че докато пред стените на Троя всички гледат как се бият Хектор и Ахил, само Одисей вижда появилото се дървено конче "шарено, весело, на колелца", защото само той отделя "внимание на малките незначителни неща". (Моля, вижте приложението.) По свой начин Стефан Гечев беше Одисей в Париж, способен да види неща, привидно незначителни. И като Одисей той бе пътувал много и знаеше как да съживи света в разказите си.

През 70-те години, в течение на нашите срещи, било в Париж, било в София, за мен неговото творчество се сливаше с личността му и изразът им беше неговият френски език. Отначало по този начин открих стихотворенията на неговия сборник "Бележник", които той сякаш току-що беше написал на масата на някое парижко кафене. Първото стихотворение, което чух, бе:

 

Нищо не свършва

 

Тази огромна черна катедрала

служи сега за дом

на една жълта пеперуда.

 

Неговите кратки стихотворения чудесно се претворяваха на френски, оставайки съвършено оригинални. В една друга гама "бате Стефан", както му беше приятно да го наричаме, разказваше някои от своите новели, именно "Осъденият на сеньора". Той беше роден разказвач, съчетаващ възхитително ефектния момент с непринудения тон на разговора и чувствахме как в начина му на изразяване се срещат традицията на романтичния разказ и модерните странности от века на Кафка.

Впоследствие на преден план излезе двойното начинание, което той носеше в сърцето си: неговия превод и на "Песните на Малдорор" от Лотреамон и неговата антология на френските сюрреалисти. И едното, и другото представляваха огромен труд, който тогава, в началото, изглеждаше като бутилка, хвърлена да пътува в морето, като залог спрямо бъдещето, привидно нереалистичен, ала в крайна сметка - спечелен залог. "Старият океан с кристални вълни" бе готов да разпростре своя прибой в София заедно с всички пластове на френската култура, понесени в оригиналния текст на Лотреамон, защото Стефан Гечев притежаваше особеното умение да долови в тази амалгама, каквато е текстът на Лотреамон, класическата реторика, романтичния акцент, натуралистката жестокост и черния хумор. Амалгама, която, както обяснява в предговора си, Стефан Гечев се нае да пресъздаде на български, без да унифицира или опрости оригинала.

Но защо Лотреамон? Този избор бе свързан с другото голямо начинание - антологията на сюрреалистите, които бяха преоткрили "Песните на Малдорор" и го считаха за свой предшественик. Така се очерта една съществена приемственост - приемствеността на модерната френска поезия, на която Стефан Гечев в своето издание направи превъзходна панорама. Неговата антология не се задоволява да предложи само образци от една поетична школа, играла първостепенна роля във Франция между 20-те и 30-те години. Представяйки още онези, които сюрреалистите обявяваха за свои предтечи, или онези, за които сюрреализмът бе само временен етап, Стефан Гечев очерта родствеността и разклоненията, съществуващи между наследниците на романтизма (Нервал, Маларме, Лотреамон, Рембо), и тъй различните съвременни поети като Превер, Деснос или Рьоне Шар.

Това коренно познанство с френската поезия, разбрана като приемственост, се виждаше в думите му, в разговорите, които водеше, в коментарите му. От това произтичаше едно особено виждане за нашата култура - виждане не откъслечно, а виждане концентрирано, изчистено от ефектите на модата, от извънлитературните намеси, от кавгите между различните крила. Той извеждаше собствено литературното измерение - свободата на Глагола. За моето поколение, родено след войната и склонно да възприема модерността като поредица от повече или по-малко осезаеми разриви, жълтата пеперуда в катедралата или голямото бяло цвете, говорещо с ветровете, носеха от София едно друго възприемане, способно да обедини възхищението към пищните заклинания на Лотреамон с възхищението към витражите от катедралата в Шартр. Това е чувство за модерността, схванато не като срив, а като потенциал за поетична свобода, който следва да се съхрани.

Стефан Гечев носеше със себе си спомена за друго пространство - това на предвоенна Европа, където София, Атина, Варшава, Братислава - градове, в които той бе живял и които бе обичал, представляваха едно културно цяло, където се бе родил сюрреализмът.

 Андре Брьотон, главата на френските сюрреалисти, казваше, че това, което го интересува, не е изгледът на времето (краткотрайните моди), а златото на времето - тоест неговата поетична същност. Стефан Гечев, чиято поезия е пронизана от темата за алхимията, не би отрекъл тази формула. Въпреки своето възхищение към Лотреамон, той не подхвана в своите произведения пародийната реторика на автора на "Малдорор", а избра пътя на една сбитост, понякога близка до японското хайку. От нея произтичат някои от поетичните клонки при Стефан Гечев. Един ден, когато му говорих за Сен-Жон Перс, той ме погледна скептично и каза: "Сен-Жон Перс пише по усложнен начин за прости неща. Аз предпочитам обратното".

Наистина, поетичната вселена на Стефан Гечев е съставена от прости и познати предмети, дори когато той описва една картина, като тази на Брьогел Стария, където Христос се въздига в славата си в съседство с голяма риба с шапка на главата, или когато извежда на сцената ангели и дяволи (всъщност едни и същи същества, но в различни моменти). Но тази простота е изпълнена с безпокояща странност, както в стихотворението в проза "Смут", описващо с лукав хумор трима слепци в гробище, както в стихотворението "Опал" или с мистериозна дълбочина на стихотворението за рубина, с който:

 

...е купил дяволът

от Фауст - стария и мъдър алхимик -

един-едничък миг

на сладка смърт.

 

Такава мрежа образи създава плътна и изчистена представа за сложността и крехкостта на човека. Образът е израз на тайнството, което внушава, отказвайки в същото време да вдигне булото на това тайнство. Така е в малкото стихотворение, наречено "Мистерия", което свързва интереса към ирационалното с лаконизъм, защитаващ съществуването на загадката:

 

Изплувах внезапно от съня си,

държейки с два пръста

три борови иглици.

Луната вече бе изгряла.

 

Тази мистерия, това изследване на ирационалното идват от Нервал, романтичния предшественик на сюрреалистите, с едно стихотворение на когото искам да завърша. Не знаменитото стихотворение "El Desdichado" ("Несретникът"), което е запленило Стефан Гечев, когато е бил гимназист в Пловдив (един град от тази Европа, която се разпростира от Атлантика до Варна). Едно друго стихотворение - "Фантазия" ("Fantasie"), което той рецитираше с удоволствие по време на престоите си в Париж.

 

Има мелодия, за която давам

и Росини, и Моцарт и Вебер.

Много стар припев, омагьосващ и мрачен,

който само за мен пази таен чар.

 

Всеки път, когато го чуя,

душата ми се подмладява с двеста години...

От Лудвиг Тринайсти е. И вярвам, че съзирам

зелен хълм, жълтеещ от залеза.

 

Виждам тухлен замък с каменни ъгли,

стъклата му - с червеникав отблясък.

Прегърнат от паркове, а река

мие подножието му и тече между цветя.

 

Виждам дама на високия прозорец -

в древни дрехи, руса с черни очи.

Която може би в друго съществуване

срещнах ...и за която си спомням!

Превод: Георги Василев 


Приложение:

Цитираното стихотворение от Стефан Гечев е:

 

За древните неща

 

Хектор и Ахил се биеха на живот и смърт под

огромните стени на Троя.

Гледаха ги гърците от корабите край морето

и троянците, застанали най-горе на стените.

Изведнъж до тях дотича дървеното конче,

шарено, весело, на колелца.

Но те бяха толкова заети в боя,

че не го видяха, ни разбраха.

Затова пък го видя добре

Одисей.

 

Авторката е професор в Сорбоната

 

Още доклади от конференцията за Стефан Гечев - www.ilit.bas.bg

Българската литература

© 2001 Литературен форум