Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Надка Николова

И умни неща, и глупости

 

В брой 21 и 22 от 2001 г. на вестника бе поместена статията на г-н Иван Жеков "От азбука към alphabet", към която бих искала да взема отношение и може би непряко да отговоря на горчивите констатации на автора й за равнодушието на българските управляващи към неговото предложение за приемането на латиницата в българската писмена система.

Тъй като г-н Жеков се е представил по най-коректен начин, аз – като негова кореспондентка – също ще се представя накратко. По образование съм филоложка, по професия съм специалист по съвременен български език и вече 23 г. преподавам в един български университет, последните четири години от които в един средноевропейски университет; обучавала съм чужденци, изучаващи и владеещи в различна степен български език, ползвам няколко езика. Основните ми интереси и публикации са посветени на историята на българския книжовен език, включително и на правописа му.

Най-напред бих искала да взема отношение към принципния въпрос, който г-н Жеков повдига – замяната на българската кирилица с латиница. Не съм чела публикацията му във в-к "Стандарт", а и от горецитираната му статия не мога да разбера мотивите, според които тази замяна е вопиюща необходимост за българите (нали всяка писмена система се създава с оглед на нуждите на преките й потребители – носителите на съответния език, респ. български). Все пак от въвеждащия текст става ясно, че в Германия се знае малко за България, но не е ясно как латиницата би помогнала в това отношение – дори и с латинска азбука, ние бихме писали на български език, което няма да промени информираността на германците. От друга страна, немскоговорящите, пък и всички останали чужди българисти, посветили се на изучаване на езика ни, овладяват – знам го от собствен опит – българската азбука за ден-два, колкото е необходимо за един средно интелигентен човек. Тя е, аналогично на латинската, а да не забравяме и гръцката азбука, звукова писмена система – т. е. по принцип всяка буква отговаря на някакъв звук или постоянна звукова комбинация (съзнателно избягвам лингвистичната терминология). Така че проблем в овладяването на българската кирилица от чужденците българисти няма.

Съзнателно ще избегна емоционално-патриотичния момент, свързан с 1100-годишната традиция на тази наша "нещастна" азбука, имената на славянските първоучители и т. н., дългогодишната българска история – езикова, литературна и правописна, - която няма за какво да се срамува, че е създадена именно на кирилица. Иска ми се само да насърча г-н Жеков да прочете повече литература за нейното създаване, за да не остава с - най-малко - неточното впечатление, че има нещо общо с "братската съветска прегръдка", тъй като посоката на заемане е от България към Киевска Рус и Русия. Кирилицата не е и въведена от Православната църква, която по този начин е искала да разсече Европа на две части: православна и католическа (ще припомня само, че голяма част от населението на Западна Европа е протестантско). Една църква не може да внедри азбука. Ако това беше вярно, то всички официално православни държави биха използвали гръцката азбука. Специално гърците пък още по-малко се притесняват от факта, че имат азбука, която се използва само от тях и никак не смятат за актуален въпроса да си сменят азбуката с латинска. Това не им пречи да са пълноправни членове на Европейския съюз. Нека обърнем внимание и на факта, че точно тази година в Европа е година на езиците – предполага се и на азбуките, - което означава насърчаване на многообразие в единството, наречено Европа, една от чиито най-характерни черти е културната толерантност. От друга страна, всяка една от европейските държави, независимо дали е вече в Европейския съюз, или не, повдига въпроса за съхраняване на собствената си културна идентичност, което още веднъж потвърждава тезата за многообразие в единството. В някои от тези страни дори е създаден и закон за езика (напр. във Франция, Словакия).

После, ако приемем, че имаме достатъчно прагматични и културни аргументи, за да въведем латиницата в нашата писмена система, ще отправя простичкия въпрос: чий вариант на латиницата точно следва да приемем? Защото, ако разполагаме с основни знания за теорията на писмените системи или ако поне си служим с повече от един езици, писани на латиница (западни или славянски), ще видим, че проблемът се усложнява. Във всеки един език т. е. латиницата има своя специфична версия, отговаряща в най-висока степен на фонологичната система на съответния език и на неговата правописна история. Аз специално не познавам две еднакви латински азбучни версии, както и кирилските азбучни версии са различни (за български, македонски, сръбски, руски, украински или беларуски). Г-н Жеков е пристрастен към немската, вероятно защота му е удобна по практически съображения, но винаги могат да го оспорят застъпниците на всяка една от останалите латински азбучни системи (на унгарската или шведската, а защо не и на португалската например). Или трябва да си създадем своя, българска? Защо? Какво ще реши това? Англичанинът например е по същия начин безпомощен, ако му се налага да чете унгарски на латиница. Ще му бъде ли по-лесно да чете на български с някаква новоизмъдрена латиница, на която трябва да напишем например българското слово жътва или пък какво ще му говори написаната на латиница табела Љkembe иorba?

Ако има проблем, то поне аз го виждам в ползването на латиницата в България на две места: първо, при дублираното (на кирилица и на латиница) означаване на топоними в пътната мрежа, картографията и туристическите обекти, тъй като България е туристическа страна – на пето място в Европа по посещение за миналата година; и в Интернет. Що се отнася до първото място – мисля, че има още много какво да се направи (а може би и вече се прави?), и то от съответните упълномощени органи, за да добие системен характер и да изпълни чисто прагматичните си задачи - да облекчи и улесни чуждестранните посетители на България.

Съгласна съм, че в Интернет българите ползват латиницата по невероятен начин. Само че тук е налице едно много простичко решение, което, за съжаление, не е популяризирано. Във всяка поща съществува табличка с транслитериране на българските букви, в случай че изпращате напр. телеграма до чужбина. Тази практика съществува вече от дълги години. Същата система може да откриете напр. на с. 98-99 в академичния Правописен речник на съвременния български книжовен език от 1983 г. Стига само да се пусне в обращение за клиентите на Интернет и проблемът отпада. Аз лично пък използвам английската версия, като за [ъ] използвам буквата y, а за [ж] - комбинацията zh. Но да смятаме, че Интернет е причината или поводът да си променяме писмената система, е най-малкото смешно. Пък ако се заинтересувам за Чърчил например, дори ако не съм учила английски, или пък ако просто не знам как се пише името му, ще помоля да ми го напише специалист и ще си намеря информацията за него по Интернет. После – в много от правописните речници на чуждите езици, приели латиницата, има отделна глава в уводната им част, посветена на транскрипцията и транслитерацията на думите и топонимите, записани с кирилица. Така че западният гражданин не е толкова безпомощен, ако има елементарна грамотност.

Г-н Жеков коментира още няколко въпроса, два от които са (ще го цитирам) "изписването на чуждите имена" и "българските думи от турски произход". Не знам как те се обединяват в темата, зададена от заглавието на статията му, но ще се опитам да поясня накратко и това. Чуждите собствени съществителни имена – на хора, топоними и всякакви други - по принцип се предават по два начина: чрез транслитерация и чрез транскрипция. Транслитерацията е "превод" или пренасяне на буквите (litera) от единия език в другия, което е характерно за много правописни системи днес, но не и за нашата, при която е в сила транскрипцията, т. е. отразяването на звученето на името, което е един много коректен начин в комуникацията. (Тук не коментирам превеждането на имената, – напр. Mnichov на чешки вм. Munchen от mnich `монах` и под.) През Възражданто ни се е прилагала транслитерацията, затова и Омир се е писал като Хомер, а Еужени ГрандеЕвгения Гранде напр. Но оттогава е налице известен напредък. Самите чуждестранни българисти реагират на нашата система много положително, като казват, че не е необходимо да се знае от кой език и от коя писмена система точно е заето името, за да го произнесат правилно. И наистина, съчетанието ch напр. би могло да се прочете като ч, ш, х, к напр. За да го произнесеш правилно, би трябвало да знаеш от кой език идва и как там се произнася. А това е излишно бреме и най-вече – затруднява комуникацията и грамотността. Нали с минимум усилия трябва да постигнем максимална ефективност. От опит знам, че носителят на една латинска азбучна система го пренася буквално в своята и от това се получават понякога дори комични резултати – напр. непосветеният германец ще произнесе името на актьора Пиер Ришар като Пиер Рихард, чехът - марката Рено като Ренолт, а полякът - името на художника Енди Уорхъл като Анди Вархол. Тъй че примерите с пренасянето на имената от оригинала в латинска писмена система не подлежат на коментар по простата причина, че в българската писмена система е намерено възможно най-сполучливото решение. Подобно стои и въпросът с мерните единици – той е регламентиран много добре в Правописния речник на българския език.

Колкото до подтемата за наличието на думи от турски произход в българския език – намирам, че тя е някак си, извинете за израза, ни в клин, ни в ръкав. Може би г-н Жеков иска да ни даде пример за възприемане на латиницата в турската писмена система (колкото до коментара за тюркския произход на прабългарския език – искам да обърна внимание, че това е една от многото и не съвсем достоверни хипотези). Образецът обаче е много неподходящ, защото в Османската империя до много късно, почти до Първата световна война, книжовни езици са арабският (за религиозната и административната книжнина) и персийският (за поезията). Турският език не е бил нормализиран и е съществувал само в разговорна форма. И тук е голямата ралика, защото за българите книжовният език винаги е бил български – още от IХ век, независимо че от ХV в. до Освобождението той губи официалните си административни функции (някои от неофициалните са съхранени). Младата турска република през 1928 г. е приела латиницата, защото не е наследила богата домашна средновековна традиция, подобна на нашата, гръцката или сръбската, и защото е приела обществено управление, адекватно на европейските, а не на арабските държави. И до днес обаче религиозната литература е на арабски.

А що се отнася до присъствието на думи от турски произход в българския език – за първи път чувам, че, цитирам, "една от големите лъжи, натяквани (!?) на българите още от първи клас, е че 500 години турско робство са преминали без каквито и да е промени в езика на българите". Следват примери. Няма такова нещо. Отворете кой да е учебник по лексикология и ще видите отделна глава на тази тема. Разбира се, там примерите са без грешки – защото например магданоз е гръцка дума в турски, а бъбрек е прабългарска дума в турски; чай пък е китайска и възприета в много европейски и неевропейски езици. Но няма да се захващам с достоверността на примерите. Нито пък да оспорвам наличието на турски думи. Защото те са факт. Факт са и още по-големият брой гръцки думи в български. Имаме думи и от френски, руски, италиански, английски, немски, латински, холандски, даже и от екзотични азиатски езици. И това е нормално. Няма езици без заемки. Дори и Хитлер не успя да направи от немския език такъв. Народите, особено в контакт, общуват и заемат това, което им е удобно и ги обогатява. Едно е например да кажеш, че си си купил или че си сложил маса (латинска дума), друго е да говориш за коледната трапеза (гръцка дума), а трето е да намекваш, как някой някому спретнал софра (турска дума). И до днес много думи, обикновено арабски или персийски, заети от и пренесени чрез турски, които ние за удобство наричаме турски, са единствени и напълно неутрални в българския език (като лале, шал, кафе, чаршаф, чанта и мн. др.). Други пък са останали в някои диалекти, макар че вече залязват. А трети пък са конотативно оцветени синоними, обогатяващи българската лексика (срв. напр. юнак с бабаит). Но, г-н Жеков, обърнете внимание на простичкия факт: думитe и езикът са две различни неща. Думите са само част от езика, неговото лексикално равнище. Той има и други – фонетично, морфологично, синтактично - и всички те съставят системата на един език. Пък и лексикалното има свое стабилно, традиционно и доста богато ядро, чийто произход е български, т. е. славянски (не забравяйте, между другото, че българският език е славянски – най-старият славянски книжовен език). Та този наш език е член на балканския езиков съюз, чийто член турският език не е по много важни типологични причини.

И все пак накрая ще се изкуша да цитирам Любен Каравелов от една негова статия, публикувана през 1874 г.: "секиму е доволено да говори и умни неща, и глупости". Нали това е всъщност ядрото на вербалната демокрация в нашето общество, което, вярвайте ми, вече се е освободило - пак ще Ви цитирам – от "Големия страх" и "Забраненото самостоятелно мислене".

Българската литература

© 2001 Литературен форум