Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Росица Димчева

Евангелие на свободата

 

Иван Радоев. "Автентичният абсурд. Интервюта" (2001)В едно свое изказване пред участници във възпоменание за Иван Радоев (1995), забелязах, че ако доскоро нашите идеи, нашите действия, нашите мечти са се подхранвали от мисълта на тази голяма личност, то сега е дошло времето, когато нейният дух трябва да се подхранва от нашата мисъл... А ето, вече седем години след смъртта на Радоев (1994) не ние съживяваме благоговейно идеите, спечелени от него с толкова страдания. Пак той е, който и сега осветлява нашето съзнание, лишено от исторически усет, егоистично стеснено или затлачено в еклектично присвоени отвън отживели идеи. Нищо не се прави за едно критическо издание на съчиненията на писателя, особено що се отнася до неговата драматургия, чиито автентични текстове в голямата си част са недостъпни както за изследователя, така и за масовия читател. В този културен вакуум отрадно впечатление правят усилията на неуморната изследователка на живота и творчеството на Радоев г-жа Мария Гарева, а също и инициативата на пловдивското издателство "Жанет-45" да представи на съвременния читател образци от лириката, драматургията и обществената мисъл на писателя1. И ако вторият том от поредицата ("Чудо". Избрани пиеси, 1998) буди сериозни възражения, тъй като се основава на цензурирани или съкратени текстове, то настоящата публикация на "Интервюта" носи качествата на прецизно критическо издание, съпроводено с обстоен научен коментар. Като се има предвид, че за този несъмнен успех на българското книгоиздаване определена заслуга има М. Гарева, редактор и на тома за лириката, мисля, че би трябвало тя да бъде подпомогната от радетелите на българската мисъл, за да продължи работата си върху цялостното творчество на писателя. А това е сложна задача, която предполага реставрация на текстове, работа с варианти и пр.

Сборникът обхваща различни изявления на писателя пред медиите от последните двадесет години, когато пароксизмът на историята разчупи лекомислените социални проекти и показа зависимостта им от "благоволението" на надвишаващата ги реалност. Сам Радоев не пропуска случай, дори тежко болен, надвивайки агонията, да развива до последния миг идеите си, търсейки пътища, по които най-сигурно може да насочи живата народна сила към национална солидарност и затвърдено държавно битие. И тъй като резюмираните идеи вече не са дори идеи, ще се опитам не толкова да ги подредя в система, колкото да предизвикам у читателя желанието да посегне сам към богатството, откъдето те са почерпани, и да ги претвори в непрекъснати усилия за напредък.

Автентичността на тази мисъл се дължи на способността на Радоев да изплува над собствения си опит, над вледеняващите го понякога открития, защото духовната свобода означава за него много повече от онова, което му "се случва": "Мисленето е форма на свобода. На абсолютната свобода. Сам с мисленето си - човек разрушава, изгражда, съмнява се. Азът произвежда идеи, не само за да опознае достъпното, той търси и своето място в света... Несподеленият с никого момент на произвеждането съществува пряко чужда воля. Мисълта е абсолютно свободна, защото създава в пълна независимост. Това състояние на Аза е връхна точка на състоянието на човешкия дух." Но тъкмо способността на човека да бъде мислещ, за да разкрива културни ценности и свободен - да ги налага като действени идеи на общественото мнение, се оказва опасна за тоталитаризма и последвалите го мутанти. Затова и коренът на злото в България трябва да се търси в "отсъствието на свобода в обществото да се вглежда в своите недостатъци, да ги посочва, колкото и неудобни да са те, където и да се намират" (с. 80). Ако това обществено самопознание "е ставало перманентно, ние нямаше защо така внезапно и неподготвени да се явим пред новите изисквания на живота" (с. 79). Но при авторитарни режими преценката на даденостите с ясен поглед и без снизхождение се обявява за песимизъм. Критическата мисъл тогава трябва да води тежка битка с официалния, вулгарен оптимизъм, за да го разкрие и изобличи като дегизиран песимизъм. Защото "осъществяването" на идеала не може да бъде "двигател в пътешествието на човека към неизвестното" (с. 84). С тази своя самозаблуда тоталитарното общество подкопава прогреса. То не може да бъде променено и чрез "вътрешна борба и заговор". Защото "всеки трети човек под някаква форма е доносчик на властта" (с. 91). Тогава развитието се подменя с "цикличност и повторение", един омагьосан кръг на "неосталинистки финтове" и "имитиране на преустройство", от който трудно може да се излезе (с. 185). При такива регресивни тенденции безпрепятствено вирее само половинчатият, недоразвитият човек. "Какво създадохме през тази епоха?" - пита Радоев. "Нито злодея, нито героя в неговия образцов, велик вид. Създадохме един хермафродитен гражданин, който е малко страхлив и малко смел, малко добродетелен и малко злодей - от всичко по малко" (с. 151). Подобно на К. Павлов авторът смята, че липсата на истински страсти у масовия човек не само пречи на диалектиката на доброто и злото, но става втора страст, чиито последици могат да бъдат катастрофални: ограничените и потиснати мисли, желания и афекти приемат регресивен характер. А когато "обикновеният, добър човек бъде допуснат до властта", вместо да върши "някаква съзидателна работа за държавата", се стига до т. нар. "човекоядство" (с. 184).

Разкъсаните връзки между хората, обобщава Радоев, са пряка последица от една идеология, която губи патоса си, когато няма враг. А омразата винаги е обърната към миналото, тя е зависима от него. След 10.ХI.1989 г. ние изживяваме позната тема "народ-врагове", само че "с обратен знак, с размяна на местата" (с. 128). При такива условия истината "се ражда малцинствено", което обяснява и феномена на вътрешната емиграция или т.нар. дисидентство: осмисляне на интелектуалния труд като "опозиционен труд"." Голямата заслуга на принадлежащите към тази група редки личности е, че те разработват като национална философия "грандиозната дарба за критическо мислене", заложена в скептицизма на българския народ: "Нито оптимизмът, нито песимизмът са родили големи идеи, но скепсисът - да. Скепсисът - това е начинът да мислиш за утрешния ден, начинът да погледнеш през един век, през два века напред" (с. 168-169).

Обща вина на нацията е, мисли Радоев, че българската "нежна революция" бе "изработена предварително и подарена от хора, от които не биваше се да приема подарък..." (с. 100). Но той, който знае, че "един народ, както всеки човек, е красив с противоречията си" не бърза да хвърля обвинения, както правят това някои повърхностни умове. Не заслужават пощада обаче всички ония, които, след като "този великолепен, добър народ тръгва към нещо ново", не само не използват неговите добродетели, но и правят всичко възможно да ги убият, да съкрушат вярата му в напредъка (с. 164). И авторът предприема блестящ анализ на "демократическия пубертет" на българина, който характеризира като "драма на политическия инфантилитет" (с. 142). Когато едно общество "е съществувало в ненормален, абсурден вид, преходът към порядъка минава през престъплението: "Това е период не само на първоначално натрупване на прочутия див капитал, но натрупване на всички антидуховни пороци, които един ден ще придобият легален вид и ще се превърнат в добродетели на каймака на обществото" (с. 134). Най-опасният човек в такива "скверни времена" е робът. Той "иска да бъде свободен, а не може" и затова има нужда от спасители, като все се надява "някой да оправи работата, да реши проблемите", вместо да ги решава той самият (с. 104). За него "дори идването на новия диктатор" може да се окаже разрешение (с. 104). И Радоев припомня с горчивина думите на Б. Брехт "Тежко на тая нация, която има нужда от герои". Та нали всеки човек "трябва да държи съдбата в собствените си ръце и животът да му е сладък от собствената му работа" (с. 154). Но думата на интелектуалците "остава глас в пустиня", защото "все още е много нисък интелектът на политиците", увлечени в боричкания "за надмощие, за слава, за политически вождизъм" (с. 157, 159). "Ние нямаме добри политици", заключава Радоев през 1993 г. "У нас се родиха в днешно време някакви митингаджийски противници, хора, които се надвикват помежду си.Но такива, които да вземат една идея, полезна за България, в ръцете си, да заработи тази идея... такива хора не виждам" (с. 157). Особено опасно е, когато подобни "лидери" създават "братоубийствени теми" и обществото "вместо да извършва съзидателни процеси, започва да се самоизяжда, да се самоубива" (с. 153). "А една нация не може да загине чрез друга нация - тя може да загине само чрез самоубийство" (с. 153).

За да се излезе от кризата, която заплашва да стане перманентна, трябва да се задействат дълбоки духовни сили. Преди всичко нужно е "да се издигне в култ критическото мислене на човека, за да не се доверява той сляпо - включително и на демокрацията: "всички велики диктатори са започнали като демократи" (с. 187). Нужно е "бавно, упорито, всекиднивно насаждане на култура в нацията", а това ще рече култивиране на търпимост (с. 162). Защото разрушителните процеси ще отстъпят на съзиданието, само ако се проведе "толерантност с голям замах спрямо нацията" (с. 153). Ако не искаме тогава културата и етиката да загубят почва, трябва да разкъсаме мрежата, в която ни е оплело нехуманното мислене, способно да се обяснява в любов към човечеството, но негодно да обича отделния човек (с. 20). Освобождението ще дойде, щом пробудим у себе си усета за ближния, съзнанието, че всеки индивид ни е близък като човек. Нека се опитаме тогава да потиснем у себе си отмъщението, съзнавайки, че греховността е "едно от най-великите неща, с които е надарен човекът". Тя е нужна за неговото вътрешно израстване, противното би означавало израждане на човечеството (с. 180). Така постепенно ще започнем да решаваме проблемите си "от позицията на обичта към човека". Никога обаче не бива да залагаме на формулата "или-или", а да разчитаме на "ежедневния, ежечасен, ежеминутен труд". Само бавно натрупаният опит обогатява както отделния индивид, така и опита на нацията (с. 170). Моралното сцепление на всички демократични сили около идеала за свободно и процъфтяващо граждански и икономически отечество изисква мъжественост, етика и любов към България. Но за да може нашата интелигенция да се откаже от "шмекерлъците на времето" и да подеме този идеал като своя мисия, нужно е едно малко условие, което обаче стига до границите на всеобхватното. То се нарича свобода. Защото нaшите изисквания към обществото се отнасят преди всичко до идеята за равенството. Свободата, особено нравствената свобода, на която бихме желали да се подчиним, ще донесем със себе си: "Не колко свобода са ни дали - на никого не е давана свободата, по никое време, от никой режим, в никоя епоха... Свободен е този човек, който може да каже пред себе си: от нищо не ме е страх, нищо не мога да загубя, нищо не мога да спечеля, но знам, че това съм аз" (с. 166). 

 


1 Ср. Иван Радоев: "Свързване". Избрани стихове (Подбор, редакция, предговор М. Гарева), 1997; "Чудо". (Избрани пиеси), 1998; "Автентичният абсурд. Интервюта" (Съставителство, редакция, предговор и бележки М. Гарева), 2001. Пловдив, ИК "Жанет-45". горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум