Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Хайнрих Бьол

Тогава в Одеса

 

Тогава в Одеса беше много студено. Всяка сутрин пътувахме по павирания път с големи, тракащи камиони към летището, където, треперейки, чакахме огромните сиви птици, които ролираха през стартовия плац, но през първите два дни, тъкмо когато щяхме да влизаме вече в самолета, дойде заповед, че времето е лошо за летене - или мъглата над Черно море беше много гъста, или облачността твърде ниска - и ние отново се качвахме в големите раздрънкани камиони и по павирания път се връщахме обратно в казармата.

Казармата беше много голяма, мръсна и въшлива, а ние клечахме на пода или лежахме върху мръсните маси и играехме карти или пеехме и чакахме удобен случай да излезем извън стените. В казармата имаше много чакащи войници, и на никой от тях не бе позволено да ходи в града. Първите два дни напразно се бяхме опитвали да се измъкнем - хванаха ни и за наказание трябваше да влачим огромните горещи казани с кафе и да разтоварваме хляб. А през цялото това време отстрани стоеше един домакин, облечен в прекрасно кожено палто, предназначено за така наречения фронт и броеше хлябовете внимателно, да не би да отмъкнем някой. Тогава си мислехме, че работата на домакина не е в числата, а в броенето. Небето над Одеса беше все още мъгливо и черно, а постовите се разхождаха напред-назад пред черните, мръсни стени на казармата.

На третия ден изчакахме, докато съвсем се стъмни, после просто се приближихме до голямата порта и когато постовият ни спря, ние казахме "парола Зелчини" и той ни пропусна да излезем. Бяхме трима души - Курт, Ерих и аз, - и вървяхме много бавно. Беше едва четири часът, а вече бе съвсем тъмно. Не бяхме искали нищо друго, освен да излезем извън високите, мръсни стени, и сега, когато бяхме отвън, почти ни се прииска да сме отново вътре; бяхме само от осем седмици в армията и ни беше ужасно страх, но знаехме, че ако се върнем вътре, непременно щяхме да искаме да излезем навън, а тогава щеше да е невъзможно; беше едва четири часът и не можехме да заспим от въшките и от силното пеене, а и защото се страхувахме и същевременно надявахме, че на следващата утрин времето ще е добро за летене и ние щяхме да прелетим до Крим, където сигурно трябваше да умрем. Не искахме да умираме, не искахме да отиваме и на Крим, но не ни се щеше и цял ден да висим в мръсната, черна казарма, където мирише на ерзац кафе, където непрекъснато стоварваха хляб, правен за фронта, и където наоколо се въртяха домакините в дебели палта, правени също за фронта, и брояха да не би да изчезне някой хляб.

Не знам какво искахме. Вървяхме много бавно навътре по тъмната, неравна уличка на предградието, между неосветените ниски къщи нощта бе оградена от няколко изгнили дървени стълба, а зад тях, изглежда, земята беше пуста, пустош като у дома, както когато решат, че ще строят улица или ще правят канал и ходят нагоре-надолу с измервателните лати, но така или иначе улица не се появява и започват да хвърлят в изкопите отломки от развалините, пепел и отпадъци, а тревата отгоре отново си пораства, остра, груба трева, буйни плевели; табелата "Забранено изхвърлянето на отпадъци" вече не се вижда, защото е затрупана от многото изхвърлени отпадъци...

Вървяхме много бавно, защото все още беше рано. В тъмнината срещахме войници, които се връщаха в казармата, други, които излизаха оттам, ни задминаваха. Беше ни страх от наказанията и много ни се искаше да се върнем, но знаехме, че когато отново бъдем там, пак съвсем ще се отчаем и затова беше по-добре да се страхуваме, отколкото до се отчайваме сред черните мръсни стени на казармата, където непрекъснато се влачеше кафе, разтоварваше се хляб, хляб за фронта, и където домакините тичаха нагоре-надолу, облечени в хубавите си палта, а на нас ни беше ужасно студено.

Понякога отляво и отдясно изникваше къща, от която струеше тъмножълта светлина и ние чувахме гласове, руски гласове, светли и чужди и внушаващи страх, пискливи. А после в тъмнината се появи един силно осветен прозорец, зад който се чуваше силен шум и ние различавахме гласове на войници, които пееха "Да, слънцето на Мексико".

Бутнахме вратата и влязохме: вътре беше топло и задимено, имаше войници, осем или десет, и някои имаха жени до себе си. Те пиеха и пееха, а когато ние влязохме, един се изсмя много високо. Ние бяхме млади и дребни - най-ниските в цялата рота, униформите ни бяха чисто нови и острите власинки ни бодяха по краката и ръцете, долните гащи и ризите върху голото тяло предизвикваха страхотен сърбеж, а и пуловерите ни бяха съвсем нови и бодливи.

Курт, най-малкият, мина отпред и потърси маса; той беше стажант в една кожарска фабрика и все ни разправяше откъде идвали кожите, макар че бе търговска тайна, та даже ни беше разказал какво печелят те от това, въпреки че това пък бе най-строга фирмена тайна. Ние седнахме до него.

Иззад тезгяха излезе една жена с добродушно лице и ни попита какво ще пием; ние най-напред попитахме колко струва виното, защото бяхме чули, че тук в Одеса всичко е много скъпо.

Тя отвърна: "Пет марки гарафата" и ние поръчахме три. На карти бяхме изгубили много пари и си бяхме разделили остатъка; сега всеки имаше по десет марки. Някои от войниците ядяха пържено месо, сложено върху филии бял хляб, и то още димеше, имаше и наденички, много дебели наденички, които миришеха на чесън. Чак сега забелязахме, че сме много гладни и когато се появи жената с виното, я попитахме колко струва яденето. Отвърна, че наденичките са пет марки, а месото с хляба - осем; каза още, че това било прясно свинско месо, но ние си поръчахме три наденички. Някои от войниците целуваха жените или съвсем открито ги прегръщаха и ние не знаехме накъде да погледнем.

Наденичките бяха горещи и тлъсти, а виното много кисело. Когато изядохме всичко, не знаехме какво да правим по-нататък. Нямахме какво повече да си разказваме, четиринайсет дни бяхме лежали един до друг във вагона и си бяхме казали всичко: Курт идваше от кожарска фабрика, Ерих беше ратай в селска къща, а аз идвах направо от училище; все още се страхувахме, но вече не ни беше студено...

Войниците, които бяха прегръщали жените, закопчаха сега коланите си и излязоха с жените навън - бяха три момичета, имаха кръгли, миловидни лица и хихикаха и цвърчаха, но сега излязоха с шестима войници, мисля, че бяха шест, пет със сигурност. Останаха само пияните, дето бяха пели "Да, слънцето на Мексико". Един от тях, който седеше до тезгяха - висок, рус старши ефрейтор - се обърна към нас и отново ни се изсмя. Струва ми се, че седяхме много тихо и кротко на масата, като по време на обучението в казармата. Старши ефрейторът каза нещо на кръчмарката и тя ни донесе бяла ракия в доста големи чаши.

- Сега трябва да му кажем "наздраве" - рече Ерих и ни побутна с коляно, а аз виках "Господин старши ефрейтор" толкова дълго, докато той забележи, че викам него. После Ерих отново ни побутна с коляно, ние станахме и извикахме в един глас:

- За Ваше здраве, господин ефрейтор!

Другите войници се изсмяха високо, но той вдигна чашата си и отвърна:

- Наздраве, господа гренадири...

Ракията беше люта и горчива, но ни сгря и ни се прииска да изпием по още една.

Русият старши ефрейтор махна с ръка на Курт да отиде при него, Курт отиде и също ни викна, след като си беше казал няколко думи с него. Той ни каза, че сме луди, задето нямаме пари и че трябва да продадем нещо; попита ни откъде идваме и къде трябва да отидем, а ние му отвърнахме, че чакаме в казармата и че ще летим за Крим. Лицето му стана сериозно и той не каза нищо. После аз го попитах какво толкова можехме да продадем, а той рече:

Всичко.

Тук можело да се продава всичко - шинел и шапки, долни гащи, часовници, писалки.

Ние не искахме да продаваме шинел, твърде много ни беше страх, а и нали беше забранено, пък и на всичкото отгоре ни беше и много студено тогава в Одеса. Изпразнихме си джобовете: Курт имаше писалка, аз - един часовник, а Ерих едно чисто ново кожено портмоне, което беше спечелил на една томбола в казармата. Старши ефрейторът взе трите предмета и попита кръчмарката колко ще даде за тях, тя ги разгледа много внимателно, каза, че не си струват и може да плати двеста и петдесет марки, сто и осемдесет само за часовника.

Старши ефрейторът отвърна, че е малко двеста и петдесет, но повече със сигурност няма да има, а щом на другия ден сме щели да летим за Крим, тогава е все едно и трябва да вземем парите.

Двама от войниците, които бяха пели "Да, слънцето на Мексико", се приближиха от масите си и потупаха старши ефрейтора по рамото: той ни кимна с глава и излезе с тях навън.

Кръчмарката ми беше дала всичките пари и аз поръчах този път за всеки по две порции свинско с хляб и голяма ракия, после пак изядохме по две порции месо и пихме по една ракия. Месото беше прясно и тлъсто, горещо и почти сладко, а хлябът целият бе напоен с мазнината, после пак пихме ракия. След това кръчмарката каза, че месото свършило, имало само наденички и всеки взе по една наденица и поискахме бира с нея - гъста, тъмна бира, после отново пихме ракия и си поръчахме десерт - плоски, сухи дребни сладки от смлени орехи; с тях пихме още ракия, но все не се напивахме; беше ни топло и се чувствахме добре, вече не мислехме за бодливите власинки по долните гащи и пуловерите; влязоха нови войници и всички запяхме "Да, слънцето на Мексико..."

В шест часа парите ни бяха свършили, а ние въобще не бяхме пияни: тръгнахме обратно към казармата, защото вече нямахме какво да продаваме. В тъмната неравна улица сега не се виждаше никаква светлинка, а когато минавахме покрай постовия, той ни каза, че трябва да отидем в караулното помещение. Там беше горещо, мръсно, въздухът бе сух и миришеше на тютюн. Подофицерът ни изгледа сърдито и каза, че ще усетим последствията. Но през нощта спахме много добре, а на сутринта отново пътувахме към летището, натоварени в големите, тресящи се по павирания път камиони, а в Одеса беше студено, времето - чудесно, ясно, и най-накрая се качихме в самолетите; когато те се издигнаха, изведнъж осъзнахме, че никога вече няма да се върнем тук, никога вече...

Превод от немски: Здравка Евстатиева

Българската литература

© 2001 Литературен форум