СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Катя Кузмова-Зографова

Чавдар Мутафов и Атанас Далчев

Двамата принадлежат към общ литературен кръг. В Мутафовия архив са запазени две картички от Далчев, които подчертават "заговорничеството" им на стрелци. В този малък архивен знак се крие нещо повече: фактът на едно интелектуално родство, скрепено и с печата на приятелството.

Когато внимателно четем преобладаващо експресионистичния Мутафов, забелязваме на места поразителни сходства с "предметния" стил на Далчев¹. Не става дума за някакви преки заемки, разбира се, а за близост в естетическите нагласи, "материализирана" в образната тъкан на текста. Ето един пример-цитат от Мутафовите "Резигнации"²: "Аз седя при един прозорец, на който са наредени големи жълти дюли. Цялата стая е пропита с тази тънка есенна миризма на извехнали плодове - сякаш късни и безполезнени желания, които вехнат забравени и умиращи под есенното слънце. - О, самото слънце - тъй жълто, тъй скръбно! - този забравен и безполезен плод сред небето, препълнен с бледни лъчи, тежък от светлина - и тъжен.(...)

Този тъжовен интериор удивително напомня атмосферата на Далчевата "Стая", като се започне от специфичната "рамкираност" на пространството като в изобразителните ограничения на живописно платно - прозореца, мине се през детайлните съвпадения: "миризма на вехто", есенно слънце, вехнещо "върху килимите на пода", светещи "зимни дюли" и се стигне до финалния акорд - "и цялата печална стая/ залязва бавно с вечерта" (1925 г.). Усещането за нетрайност, за илюзорност на реалностите, за неизбежната им залезност, въпреки пластичната, тежка предметност, с която са обозначени, пронизва световете и на белетриста, и на поета. Далчев сякаш подхваща и доразвива със средствата на лаконичното си, изчистено от "орнаменталност" поетично слово Мутафовите резигнации... По принцип и двамата са майстори на душевния пейзаж, на кръговата композиция, преосмисляща началната природна картина на по-високо, психологическо ниво. Виртуозен е Ч. Мутафов в преобразяването на обективния пейзажен рисунък в душевна живопис, например в декоративно-визионерския (в Иван-Милевски стил) разказ "Зимна утрин".

Чавдар Мутафов обича кръговите композиции, защото те са достатъчно игрови за художествената му изобретателност. Накрая все пак се оказва, че реалността е проекция на мощните нагледи на човешкото, слято с космичното, изчистено от психоиндивидуалните трепети, така характерни за символистите. Безапелационно отречени от Далчев и Мутафов...

Разбира се, освен общност в творческите нагласи, съществуват и огромни стилови различия между двамата. Докато Далчев е максимално точен, лаконичен и в голяма степен "аниконичен"³ в своя изказ, Ч. Мутафов понякога обича пищния, изобилен пластичен говор, достигащ до раблезианска разточителност, постигната най-ярко в разказа "Натюрморт".

Но основополагащото за новаторските търсения на авангарда - естетическата решимост за преодоляване на символизма - е вдъхновявала взаимно двамата "стрелци". Това личи и в критическите патоси на Далчев, младежки яростно отправени към "мъртвата поезия" на Лилиев... Така, както безпощаден е антиромантичният подтекст в Ч.-Мутафовите "Грубости". Става дума за всяческото развенчаване на любимия за символистите образ на луната. Впрочем още Томазо Маринети във Втория манифест на футуризма от 1911 призовава: "Да убием лунната светлина!". Проф. Константин Гълъбов пък има статия "Експресионизмът и чарът на луната"⁴, която методично проследява процесите на изчезване "култът на нощта", но привежда примери из немската експресионистична поезия, "в която има запазен романтичния чар на луната" (Йоханес Бехер, Курт Хайнике, Елзе Ласкер-Шюлер, Георг Тракл), за да обобщи, че все пак най-често експресионистите са отчуждени от луната, "а в някои случаи говорят за нея като за враждебно същество, следвайки едно болно въображение" (Алфред Лихтенщайн, Карл Отен). Очевидно професорът не е приемал безкритично авангардните настроения анти-Селена... А що се отнася до Ч. Мутафов - те са така драстично вплетени в крайните авангардни "Грубости", че самият лидер на "стрелците", проф. К. Гълъбов е изплашен... Наистина неуморимо градиращ е наборът от "грозни" метафори в непоетичните, дълбоко развенчаващи всяка сантименталност образи на луната. Като начало Селена пародийно е лишена от романтическа демонизация, тя е просто "зелена чаша", "пълна с розова лимонада" - нищо повече от колористичен щрих, визиращ безвкусие и шербетни слугински копнения... Скоро след това стилът "загрубява" в ироничното възклицание: "О, блатото на лунната нощ, пълно със сладка тиня, отровено от фосфор...", за да приключи антилунните си красноречия в сравнението й със "зелена язва от светлина върху голотата на небето", демистифицирано (след трагиката на Яворовата "Нощ", да речем) като "бездънен гнойник от сантименталност"... Антисимволистичната експресия достига връхната си точка в метафора, напомняща вакханалната развихреност на Фурнаджиевия стих ("като свиня нощта се черна тръшна") - в Мутафовия слог: "...тази луна е като рилото на огромна тъмносиня свиня, затворена в небето". При това, да не забравяме, стрелците, в лицето на проф. К. Гълъбов, Ат. Далчев и Д. Пантелеев, категорично не приемат естетиката на Никола-Фурнаджиевата поезия, определяйки я като външно, битовистки "родна" и като епигон на руския имажинизъм, като необосновано го причисляват към символистите ("Мъртва поезия")...

Че не става дума за епизодична поява на "грубостите", доказателство е появата на сродни образи в "Гротеска" от първата Мутафова книга "Марионетки" (1920): "Облаците се раздвижват лениво и безшумно, а месецът пиян се вози върху тях на велосипед и най-сетне се прекатурва". А "звездите", "заковани като сребърни гвоздеи" върху "два сини диска, направени от кадифе", някак напомнят Далчевия образ (от 1927 г.) в стихотворението му "Любов" ("И всеки гвоздей от обущата му/ би грял в нощта като звезда,...").

Митологизирани от древните, опоетизирани от романтиците, авангардистите образите на "небесните светила" (слънце, луна, звезди) са буквално "взривени"... За да се достигне до известното драстично Далчево сравнение: "червен бе залезът като домат".

Както става ясно, многообразните и многобагрени светове на Ч. Мутафов стаяват видими предсказания за кристализиращите поетики на "намерения смисъл" (проф. Н. Георгиев) в българската литература...

Чавдар Мутафов е фазата на естетическия кипеж, уталожен няколко години по-късно в умъдрените светове на Далчев...

1 Новаторската роля в областта на "новата предметност" е постановена от проф. Д. Аврамов, който отбелязва, че "в българската култура естетическите явления, аналогични на немския Neue Sаchlichkeit, започват (странно) не в пластичните изкуства, а в поезията". Проф. Аврамов отбелязва и еволюцията на Ч. Мутафов към "предметната" естетика и така очертава един благодатен хоризонт за сравнителен прочит на двамата стрелци. -В: "Новата предметност в България", сб. "Усвояване и еманципация. Немска култура в България." С. 1997, с. 259-261.

2 Сп. "Везни", г.III, 1922, № 16.

3 Катя Кузмова-Зографова, "Следсимволистичният аниконизъм и проблемите на диаболизма у Атанас Далчев" - "Вечните странници", ИК "Стрелец", 1996.

4 В. "Стрелец", № 9 от 1 юни 1927.