Капката
Понякога забравям, че живея в мръсен виц
-
тогава ме заглеждат малко странно.
И то да беше рядко, тогаз иди-дойди,
обаче ми се случва постоянно.
Но трябва ли
и аз да бъда
герой
от виц?
Понякога се случва - направя някой гаф,
изложа се докрай, ама брутално,
и иде ми да се затворя в някой тъмен шкаф...
Разбирам после - тъй било нормално.
Но писна ми
и мен да смятат
за луда -
стига!
Да знаете от мен обаче, има чудеса -
разбрах го по едно такова нещо:
една прозрачна, малка, чиста капчица
роса
живеела в панелен блок отсреща.
Не може да го бъде?
Е да, ама на мен
ми е приятел,
и то голям!
Докога
Сред панели, компании и безсъние зло
ти се мяташ във своето твърде плитко
легло,
не дочакваш и изгрева, не заспиваш от
мрак,
галиш в тебе стаения скришен вълк-единак
и напусто очакваш да осъмнеш спасен.
Докога ли ще храниш своя хищник със мен?
Облаците в чаршафите лъхат на сивота.
Кукла пукната в ъгъла, с грозно обли уста.
Бели, бели тавани, черни, черни звезди.
Колко страшно копнееш пак да бъде “преди”,
да, но тук май не дават, май не дават,
освен...
Докога ли ще храниш своя хищник със мен?
Вярно, заекът, казват, е твърде вкусна
храна,
да, но аз съм и топличък, нани-на, нани-на,
нека бъда възглавничка - нани, Вълчо,
заспи,
жълти палми сънувай, слънце, бели липи...
Или бързо изяждай ме - да ме няма съвсем.
Нахрани пеперудата. Ако ще да е с мен.
Сетил се
Вярно, тя е добро момиче -
аз пък пия и правя боклук.
Вярно, тя е разумна и мила -
аз пък вечно правя напук.
Вярно, тя е чудесно възпитана,
а пък аз съм див саморасляк -
все си гледам като пребита,
а пък тя е почти прекрасна.
Тя си носи кокетни чадърчета,
аз си ходя по голо небе,
тя ти вика “сладък” и “миличък”,
а пък аз ти говоря на “бе”,
тя е страшно добра домакиня,
аз пък вечно троша чиниите...
Абе тя е почти богиня,
а на мене ми знаеш спатиите.
Е какво ли дириш тогава
в два часа през нощта на вратата ми?
Хайде, бързичко се скатавай,
да не си навлечеш белята.
Бягай бързо при топлата тенджера
на така да се каже законната.
Аз със тая ютия в ръката ми
има на кой да горя панталоните...
* * *
Уж умен гледаш го, интелигент,
търчи след пламналия си препуциум...
И питаш се в такъв един момент -
за кво ни беше толкоз еволюция?!
Кривици
Кривите дървета
стават за рисунки, не за трупи.
Кривите дървета
вятърът по-трудничко ги чупи.
Кривите дървета
кичат покривите на света
впили във небето
клони, а пък корени - в пръстта.
Кривите дървета -
всеки е бодлив и единак...
Боднат ли небето -
пламват. И светът възкръсва пак.
Оптимистично
Полягаш пак сред паяци и шума
във дрипавия, изтощен чувал.
Небето, посивяло като гума,
полека-лека те изтрива цял.
За белички чаршафи май е време,
за мъничко претоплена вода.
А пък звездите, дявол да ги вземе,
се крият в дупките, си, господа
съдебни заседатели. Ледът
започнал е комай да се съсирва.
Ще взема да се вкарам в някой път.
(Или пък да го хвана? Няма спиране...)
За беличък чаршаф комай е време -
и леко те завиват презглава...
А пък звездите, дявол да ги вземе,
изгряват тъкмо малко след това.
* * *
Когато от моята заешка плахост
остане само кривото зъбче,
ще те ухапя по ябълката,
и тогава мисли му,
щото на мене...не ми се мисли.
