СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Лальо Цвятков

Бялко

Вървях по билото на планината към хижа "Мазалат". Не много далеч отпред видях стадо овце; пасеше на една височинка, а до него клечаха грамадни кучета.

Спрях се, но кучетата ме усетиха. Бафнаха и с едри скокове затичаха към мен.

- Ела, ела, не бой се! - викна отнейде овчарят.

Съзрях го на височинката. Чули гласа му, кучетата подвиха опашки и с наведени глави тръгнаха назад.

- Добри пазачи имаш - рекох му като го наближих. - Да не им пада звяр или крадец!

- Нали затуй ги храня - позасмя се овчарят. - Да вардят!

Сух, жилест - същински планинец. Пусна тоягата на тревата и седна. Сбръчканото му лице се оживи.

- Имах един мъник - Бялко - не стана овчар от него - поклати глава той. - Доверчив беше, търсеше приятелство от всекиго. Даже и от враговете си. И туй му изяде главата, я!

- Интересно! - свих недоверчиво рамене. - Разкажи ми по-подробно.

- Ама първо свали раницата и седни да си починеш. Пък и аз да си побъбря, че само с добитъка приказвам.

Седнах до него и той започна:

- Нали ти казах - не беше Бялко само куче. Погледнете и очите му ти думат: "Погали ме, поиграй с мене. Аз те обичам..." Ама защо е обич на тоя свят!

Кучетата, ей тези вълци, не го искаха. Колкото и да теглеше към тях, отпъждаха го. Само от мене дето виждаше топлинка, и то не винаги - за овце ли да се грижа, него ли да глезя! И се отчужди. А иначе, куче беше! На оная чука горе да си, ще те подуши. Такъв нос!

Преди седмица завъртях овцете из валога под хижата. Клекнах в храстите да бера боровинки. Чувам, Бялко пръв залая. Спусна се към букака, след него скочиха и другите кучета. Над ярдъча се премяташе лисица - дърта, проскубана, ама бяга ли! Кучетата не си дадоха зор да я гонят. Само Бялко хвърчи след нея като омагьосан.

Хванаха рътлината, у бре, де бре, излязоха по едно време е на оная седловина, голата. Тогава, какво стана? Лисицата се спря и завъртя опашка. Кученцето престана да лае, взе да върви към нея и също завъртя опашка. Доближиха муцуни, сдушиха се. Какво си сприказваха, току я удариха на игра. Гледам ги оттука как подскачат и се търкалят. Гледам ги и не мога да повярвам: куче и лисица - приятели! Такова чудо ни съм виждал, ни съм чувал!

Не ми хареса тая работа и повиках на Бялко да се върне. Все едно, че на гората повиках. Завърна се чак по вечеря.

На другия ден лисицата пак дойде. Без да лавне, Бялко хукна към нея, сякаш не лисица, а майка си видя. Подири я и тя го отвлече на същото място - горе на седловината. Започнаха вчерашната игра. Ту се сборичкат, ту се търкулнат; навремени лисицата побегне, а то джавка след нея, мъчи се да улови опашката й. Лисича опашка как се улавя! Метне я натъй, метне я наинак, а то глупачето скача насам-натам, додето тупне в камъните и изквичи. Лисицата го подхвърля с муцуна. Дойде си вечерта раздърпано, изплезило език.

Тя дойде и на третия ден. Ама тоя път играта им не трая дълго. Мярнаха се дваж-триж по поляната и изведнъж се загубиха. И повече не се видяха. Напразно свирках, напразно мамих - няма го кучето и го няма. Тръгнах да го търся.

Имаше роса, личеше из тревата къде са минали. По дирята, по дирята, намъкнах се в сечище. Шубрак и буренаци - душата ми се спира. След малко взе да просветлява. И виждам отпреде си скала; под скалата - харманче, на харманчето - лисичета. Ръфат и разкъсват Бялко, козината му хвърчи. А лисицата, сложила глава на предните си лапи, слухти и се озръща.

И туй беше. Куче, куче, ама на, заради обич се затри. Човек да е, няма да го направи...