СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Магда Карабелова

Моят мистичен полски дом

Из "Докато Бог не покаже лицето Си"¹

През май 1984 година бях на гости в Дания и Швеция, а през ноември тръгнах за Варшава. Никой не искаше да ходи в разгара на военното положение, всички се страхуваха от събитията. Знаехме, че арестуват хора, че ги пребиват, че изчезват. Терор, униние и мракобесие.

Четирите командировъчни седмици за Полша останаха свободни и аз заминах за месец. Както ми съобщи една приятелка, единственото неприкосновено пространство в Полша било същото, с което поляците разполагали и през Втората световна война – катедралите. Дано да не беше права, молех се, докато летяхме към Варшава. Онова, което видяха очите ми, обаче надмина всичките ми страховити представи.

В Полша всички се бунтуваха, почти всички бяха участвали в "Солидарност", но когато генерал Ярузелски създаде ЗОМО – отрядите, които издирваха участвалите в размириците; които арестуваха, биеха, измъчваха, пращаха за по една нощ хора на оня свят – излезе друго. За един комат бял хляб, парче шунка и четвърт масло в повече се намериха поляци, които застанаха срещу поляците и се вкопчиха в битка на живот и смърт. Едните имаха пълен стомах и безнаказаната власт да бият, че и да убиват, а другите бяха на купони – гладни, премръзнали и по-непреклонни от всеки друг път. Песента на полските легиони от Наполеоновата армия "Още Полша не е загинала", станала национален химн след възкръсването на Полша от 1918 година, с пет думи казваше всичко за поляците. Те си бяха родени непреклонни, дори и бабичките. Преди да ги зърна, ходех в старата част на Варшава. Случайно открих помещенията, където голямата актриса Мая Комаровска² беше организирала щаб за спасяване на арестуваните и събираше дрехи и храна за децата им. Зомовците бяха арестували хиляди хора, бяха нахълтвали посред нощ в хиляди семейства. Някъде бяха отвели и двамата родители. Децата оставаха безпомощни и без храна. В Полша беше истински глад и всичко се получаваше с купони, а децата на арестуваните нямаха такива. Цялото общество се опитваше да помага на изоставените деца, хранеха ги съседите, роднините, но колко ли имаха самите те? Наистина беше трагично, но трагедията не беше "тяхна си работа", а национален въпрос. Щабът на Комаровска се намираше в едно от приземните помещения на, не помня кой точно, католически манастир, които излизаха на две улици в Старе място. Спадаха към територията, в която ЗОМО не можеше да нахълтва без разрешението на католическата църква, защото бяха манастирска територия, закрита за външни лица. По съседните сгради бяха инсталирани скрити камери, които да заснемат всички, влизащи при Комаровска.

В сутерена беше мрачно, а ноември се оказа изключително студен. Очите ми малко трудно различиха голямата актриса с нахлупена вълнена шапка и топли ниски обувки, увита с шал и наведена над някакви книжа на импровизираното си бюро. Отдясно бяха наредени няколко огромни коша. В тях хората слагаха каквото могат да дарят: детски дрехи, обувки, бельо. Имаше и един кош за храна – тъжно празен. В друга кутия събираха лекарства. На стената беше сложена голяма черна дъска, цялата изписана с тебешир. Оказа се, че това са съобщения. Щабът на Комаровска съобщаваше информация за всички, прибрани от ЗОМО, чиито следи се губеха някъде по затворите, и за датите на процесите им, както и за доброволците адвокати, които се бяха наели безплатно да ги защитават. Идваха хора от цяла Варшава да разберат дали са открити следите на близките им. Идваха и си отиваха – едни без вест, други с лошата новина за предстоящ процес, в който оправдателна присъда не се предвиждаше.

Бях помъкнала от София огромен сак с храна за децата на моите близки и приятели. На аерогарата служителите смаяно заявиха, че тежи 36 килограма. Добре, че таксите за надбагаж бяха символични. Половината вече бях раздала, включително и на децата на полякините, които работеха в моя хотел, но все пак имах още сухо мляко на прах, консерви, шоколади. Прецених, че моите близки не са в толкова окаяно състояние и на другия ден взех такси. Бях се дегизирала като Комаровска – с вълнен шал до носа и шапка до веждите. Ако камерите разчетяха снимката ми, щяха да я пратят в посолството, а мен да върнат в София. И щяха да ми забранят да пътувам до Полша. Аз обаче съм си хладнокръвен авантюрист, реша ли да си чупя главата, просто не се отказвам. Шофьорът на таксито много се притесни, като видя къде спряхме, но се оказа поляк на място. Помогна ми да замъкнем моето хранително съкровище до вратата.

От удивление на Мая Комаровска щяха да й паднат очилата. Тя не успя да се ориентира, че съм чужденка и смаяно ме попита как мога да отделя толкова храна, ще ми стигнат ли купоните. Обясних й коя съм и каква съм, споменах, че в хотела имам скромна закуска и това ми е достатъчно. Оттук нататък няма да разказвам, защото ревнахме и двете. Малко му трябва на човек в такава обстановка да се разплаче. Аз се чувствах приобщена към нещо голямо, каквото досега не бях преживявала, а Комаровска го приемаше като жест на солидарност от една България, която поляците смятаха за най-вярната на Съветския съюз от целия соцлагер. Трудно беше да ги съди човек за мнението им.

По-късно се разбра и друго: правителството на генерал Ярузелски е изкарало тайно от затворите най-закоравелите престъпници и убийци, за да водят нощните разпити и побои. Смъртните случаи зачестиха, погребенията – също. Напрежението нарасна неимоверно, предстоеше нещо да се случи.

Сбогувах се с госпожа Комаровска, не беше време за светски разговори, нахлупих шапка, шал и очила и си тръгнах. Комаровска ме спря и посочи изхода към задната уличка. Всъщност това беше каменна пътека между две сгради, на която се излизаше, след като се мине през катедралата. Можех да твърдя, че съм била на църква, а не в щаба на Комаровска. Оправданието си беше съшито с бели конци, но истината е, че поляците не се страхуваха да идват тук. Всяка минута някой влизаше и друг излизаше. Струва ми се, че от тук минаваха всеки ден стотици хора. Хич не им завиждах на онези с камерите, доста работа им се отваряше. (Всъщност цялата работа е била една много простичка постановка, но по онова време никой не знаеше, че милицията си е направила марионетен театър от комитета на Мая Комаровска.)

Задната уличка ме отведе до площада пред Старе място – там, където сега се събират туристически групи от цял свят. От този площад започва или пък свършва прочутата улица "Краковскйе пшедмйешче". Не се опитвайте да го изговаряте, ако не сте тренирали достатъчно. Отляво се намираше катедралата "Света Анна". Всички катедрали имат свое място в най-новата история на Полша, но тази е много специална, по време на военното положение тя стана емблематична. Заради необичайните пощенски функции и, разбира се, заради прочутите бабички.

Отляво на катедралата има мраморна тераса, ако предпочитате – обширен балкон, от който се открива панорамна гледка към магистралата и Висла. През онзи ноемврийски ден не ми беше до панорамни гледки: духаше леден вятър, всички наоколо изглеждаха мрачни и затворени в себе си. Нямах представа в какво са се превърнали катедралата и мраморната й тераса, за пръв път идвах на толкоз необикновена конспиративна явка и още по-необичайна пощенска кутия. В онези ноемврийски седмици въпреки ледовитото време върху мраморния под на откритата тераса се поддържаше огромен кръст от цветя и между тях – характерните стъклени купички със свещи, които се палят за мъртвите на Задушница. Бях забелязала кръста от цветя с размери три на три метра още преди няколко дни. Недоумявах каква е тази приумица, обсипала една заледена тераса с толкова много цветя. Колеги ми обясниха, че е заради арестуваните. Реших, че е форма на молитва за тях и не попитах за друго. По-късно разбрах, че светият кръст от цветя не бил само израз на религиозност и смирение. Той бе онази много остроумна пощенска кутия, за която споменах. Понеже ЗОМО и останалата милиция следяха всички "съмнителни", те от своя страна решили да не се срещат и да не рискуват при размяната на съобщения, информации и указания за задачи и били осенени от идеята за кръста от цветя. Коленичилите да поставят цвете или да запалят свещичка подпъхваха листче или вземаха друго, чието съдържание естествено бе кодирано. Нека прибавя, че един подобен кръст се счита за също такава свещена и неприкосновена територия, каквато е и манастирската. Тъй че милицията би рискувала стълкновение, ако се опиташе да го ликвидира или "пребърка". Въпреки този факт никой не се доверяваше на идеята, че зомовци или пък провокатори няма да се опитат да разкрият тайното съдържание на цветния кръст. Нужна бе охрана и за тази цел бил призован хорът на бабичките. Необичайните пазителки бяха седемдесет-осемдесет годишни варшавянки, посинели от студ, увити с шалове, шапки и ръкавици бабета. Насълзените им старчески очи зорко следяха дали кореспонденцията върви без проблеми, а посинелите им устни пееха. Милицията денонощно се тренчеше в кръста от отсрещния тротоар, но все не сполучваха с разконспирирането. Охраната беше денонощна, дневните бабета бяха сменяни с нощни патрули. Поляците бяха отчаяни, затова и готови на всичко. Съпротивата им не знаеше граници. Онези от другата страна, с дебелите франзели и бекона върху тях, хвърляха много усилия да ги смачкат, но не бяха готови да рискуват живота си, техният инстинкт за самосъхранение сработваше за разлика от този на останалата част от обществото, която се организираше за бой последен.

Милите бабички очевидно бяха решили, че само те ще могат безнаказано да дразнят противника и го правеха самоотвержено и бодро. Гледката беше невероятна: посинелите и просълзени бабета използваха за стиховете си мелодии на частушки, вероятно бяха решили, че така ефектът ще е двоен. И той беше:

Не щем червено знаме,

не щеме сърп и чук,

червената зараза

ще изтребим ний до крак.

Никаква "Марсилеза" не би ме стресла така, както хорът на варшавските бабички - преживели окупацията на Хитлер, разгроменото Варшавско въстание, живота в подземните тунели, циничното изчакване на съветската армия от другата страна на Висла, докато немците изтрепят и взривят въстанала Варшава.

 1 Книгата със споменни есета на Магда Карабелова предстои да излезе.

 2 След години научих от приятели социолози, които работеха в САЩ и бяха изчели доста материали по тези случаи, че всеотдайни хора като Комаровска и други, заели се да помагат, са били "захранвани" с предварително подготвена информация и без да подозират, са поставяли в ръцете на милицията и тайните служби както собствения си живот и сигурност, така и на тези, на които са помагали: съвсем просто и по йезуитски те били водени за носа и наблюдавани от поставили им се в услуга "честни" поляци, които ги уведомявали кой къде лежи и кога ще го съдят, а в замяна на това можели да следят цялата дейност на комитетите за взаимопомощ.