СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Михаил Кръстанов

"Нощ" на Яворов

Кошмари и противоречия 100 години по-късно

"Нощ" на Яворов е емблематична творба за несвършващия трагизъм в българската поезия*. Тя е енигматично творение за родната ни критика, дало кълн за разнополюсни интерпретации в един близо вековен период. За това допринасят и полюсните стереотипи при прочита на поемата в различни периоди на нееднакви духовни, идеологически, автоцензурни или чисто субективни изследователски нагласи. Тук едва ли има нещо странно - Яворов извън социалната си поезия е трудно досегаем, поетът умишлено бяга от лесно и еднозначно рамкиране на творбите си. Това е причината те да бъдат трудно реенигматизирани, особено при поемата "Нощ", където освен главоболиите около текста, донякъде объркан и противоречив, се натъкваме и на шокираща на пръв и предпоследен поглед припознаваемост с днешната действителност, която, волно или не, рефлектира и към друга посока на размишление. В така очерталия се разнопът, в който поетът е и месия на ужаса, и жертва на собственото си пророчество, се налага опресивният въпрос: чий прочит е бил по-верен – днешният или по Яворово време, чия аудитория е била в прицела на автора - вчерашната, днешната, утрешната…

Може ли да се каже, че поемата "Нощ" тегли с времето дълбочините на неразрешимите противоречия на личността, завихрени с нови измерения, или да отидем още по-нататък – дали 100 години по-късно Яворов е по-близо до днешната действителност, отколкото е бил в отколешната – времето, в което е била писана поемата. Вглеждайки се в парапсихологичните мотиви, поели поетовите измерения към самопораждащи се и самоизключващи се халюциногенни и отрезняващи състояния на духа, налага се усещането, че случващото се вчера е провидяно днес. В това вероятно се крият и саморазрушителните инвазии, обладали поета и довели го до нерадостен край, какъвто сам си предвещава:

Аз чезна и се сливам

с мъгли страхотни - задушливи,

на ада сякаш от недрата,

стихийно блъснати във мене.

Въпросът за "чезненето" може да бъде съотнесен и към други Яворови творби, но именно тук трагизмът от усещането за смърт е болезнено интуитивен. Цялата творба е пропита с това усещане, поетът не само е провидял смъртта, той плува в нейните дълбини, изпитвайки трансцендентален ужас. Чезненето е издигнато до пиедестала на човешкия трагизъм. Поетът е всевиждащ и всезнаещ, оттам избликват неговите кошмари и безсъници, които не знаят мяра. Апокалиптичното усещане на автора за смисъла на нещата, родени от липса на изход сред похабени надежди, заради пропуснатото време и празните илюзии, също не знае мяра. Това лабиринтстване към безплодието на човешките надежди разпъва желанието за някаква другост, то е обречено, преди още да е родено, тази другост – лична, неосъзната, няма как да се състои. Страданието му в тази действителност е субективно, лично, а моделирането му в колективно - една доста тавтологизирана тема при дефинирането на поемата "Нощ", е плод на афекта от "всеобщата вина" - не само като разделянето на аз-а в онтологичен план, не само като конструиране на себеразграждането, но и като акт на резониране на субекта в реално време, когато ставащото се възприема като вербализация на сугестивно препредавани усещания и асоциации. Това обяснява чувството за всеобщата обреченост - чувство, което може да се експлицира единствено в белязани със свръхчувствителност натури.

Люшкането между безсънни бълнувания и кошмарни съновидения е част от усещането за смърт. В поетовия - полуреален, полуизмислен свят, където "облаците бягат в безреда", "мракът е настръхнал" сред "гладни плачове", "отчаяни въздишки" и "подземни писъци" липсва безмерната жажда на обречения чудак към спасение. Прошката към Родината е необходимият катарзис на човешкия индивид - колкото голям и богоподобен, толкова малък и чуплив, неспособен да разреши нито собственото си битие, нито световните противоречия. Светът е жесток, животът е страдание, а смъртта – чезнене. Все безотказни постулати, дали тласък при забушуването на мощни халюцинативни хармонии, поетически пресъздали трагичното усещане за безпомощност. Оттам идват и безграничната мъка, униние, слабост, апатия, довели тласъка към самоунищожение. Разпадането на илюзии е жалко, безпредметно, необратимо, без усещане за чудо.

Странните бълнувания и кошмари, редуването на настроение и интонация в отделните етажи на творбата са плод на психическите трансформации, които разпъват поета, неговото съзнание – уплашено и обезверено. Самото заглавие на творбата - "Нощ" - в семантичен план се докосва до неназовимия страх. Страданието, кошмарите, съновиденията са само вторичен признак на предпървичното усещане за страха от Нещото (или страха от Нищото?). Това, което психоаналитиците биха нарекли "раздвоеност на съзнанието", при Яворов е просто игра на живеене и умиране с нескрито мазохистично отношение към "страшното"и "отвъдното". В тези разрушителни инвазии поетът не се уморява да краде от собственото си самовдъхновение.

Нервозното състояние, в което е попаднал Яворов в поемата "Нощ", е експлозив, осветлил скършените идеали на мисълта, строшените крила на всенадеждието. Яворов не лети в небесни копнения, той скита из дебрите на ада, където няма брод зад ледената стена на смъртта, нито пролука за човешките стремления към някаква хармония. Метаморфозирането на личното във всеобщо и обратно прави образа на Родината пантеонен, от една страна, и апокалиптичен, от друга. Именно този ужас на колективното страдание моделира отсъствието на "свръхчовека" у Яворов и присъствието на дребния и нищожния, гладен и унижен човеко-народ. Този човеко-народ няма силата на "свръхчовека" да се надсмива над своето страдание - не защото не е израсъл духовно за това, а защото не открива смисъл в какъвто и да било стоицизъм. Това се отнася в личен план и за самия поет. Може да се каже, че в това царство, осенено от "чудовища", поетът диша в свои води.

приятно, леко ми е - тихо

и светло...

Стремежът към постигане на някаква хармония в личен и общочовешки смисъл е неосъществен - още преди да е осмислен и осъзнат между кошмарите и отрезняването. Така "Нощ" експлицира всички страхове и съмнения, които ведно с надеждите и опиянението раждат смесицата, която би могла да се нарече "кошмарното събуждане" на бягащото в себе си и от себе си друго "аз". Свободният дух на "бъдащност щастлива" навярно също шества някъде по свои правила, естествено и самопораждащо се, без силата на закони, чиновнически контрол, държавнически юмруци. Но поетът не вярва в него, защото в бинарната разположеност на неговите чувства Едното (прокобата) бива надраснато от Другото (Свободния дух), който веригообразно се заробва от "злокобен и всегдашен сън".
И тук преходът към сегашните реалии е напълно осъществим. Ако в първия случай все още мъждукащите народни идеали са се превъплътили в техните антиподи, то тяхната липса в сегашната действителност прави случването на нещата парадоксално. Спиралата, която води нагоре, извива надолу или просто се разширява в своята всебеобхватност. Миналото е заровено с "отчаяни въздишки", бъдещето е обременено с всепоглъщаща неизвестност. Оттам идва и усещането за "кошмарна битийност" на съществуването. Ако това е провидял в кошмара си Яворов, ето къде се люшка и поантата на страданието в поемата "Нощ".

Стремежът към притежание, власт, богоизбраност е иманентен за човека. Религиозният глад или духовната сакралност са имагинерни излишности, за които ако се говори, то е да се маскира абсурдността на даден вид управа в една или друга действителност. Ето защо стремежът към вселенски ред - и в света на Яворов, и днес изглежда като "загубивремето" на човечеството. Усещането за "чезнене" в един свят без идеали е недъг на "болните общества" от отколешно време, но именно в последните десетилетия чувството за апокалиптичност все повече започва да се усеща. "Всевиждащият" Яворов няма как да не е усетил полъха на тези "убийствени ветрове".

Съотнесено с днешната действителност, може да се каже, че страхът на поета е бил основателен. Нещо повече - този страх напълно може да се преповтори, и то в по-трагични измерения. Днешният ден е сходен с кошмарите и съмненията в Яворовата "Нощ" не само защото започва нов век с присъщия за това експлозив на надежди, но и страх от масови разочарования. Сходен е и защото в световен мащаб цари пълна неяснота относно създаването на по-прогресивна човешка уредба. Времето за илюзиите е отминало, а нови такива не се забелязват. Идеята за глобализацията и нейното осъществяване минава през ужаса на тероризма и страха от нова война. Човечеството се разделя в скандални противоречия и тези световни катаклизми не могат да заобиколят и българската действителност. Нещо повече, освен политически, тук тегнат и икономически измерения. Човекът у нас днес е злочест, отчужден и уплашен в не по-малка степен, ако направим сравнение с Яворовата тегоба. Дали днешните българи са готови да се преборят с тези кошмари, е трудно да се отговори. Усещането за смъртта като изход едва ли е актуално, пък и не точно това се е стремял да завещае на бъдниците поетът. Подобно усещане може да се ритуализира и в процес на духовна резигнация, непоправим скепсис и страх пред неизвестното. Ако са верни твърденията, че българинът днес вегетира, то това е нюанс на "Яворовото чезнене". Поетовата мъгла в "Нощ" може би още не се е дигнала, вероятно около нас отново бушуват "страхотни бездни", "гъмжащи чудовища..."

Докато се препрочита поемата "Нощ", дотогава ще се чувстваме гузни, виновни, неосъзнати, откривайки, че докато се пилеем в неверие, бъдещето ни зависи поне малко или изцяло от нас.

* Въпросът за трагизма у Яворов е развит задълбочено и аналитично от Михаил Неделчев в статията "Трагизмът у Яворов", сп. "Пламък" 1989. Настоящият материал прави аналогии с днешната действителност. (б.а.)