СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Румен Шивачев

Отвъд сезоните

На границата между съня и другобитието - така лаконично може да се характеризира новата поетична книга на Иван В. Симеонов "В светлината на последното слънце". Трудно можем да открием в поезията ни подобен по радикалността си опит, при който поетическият човек да е пренесен изцяло отвъд всекидневието и видимото, да ги е превърнал в реалии, освободени от детайлите на своето историческо случване, на своята неминуема материалност и при-земна атрибутика. Трудно можем да открием поет, който така последователно да реализира идеята за преобразеното продължаване на универсалната двусъставност на живота в едносъщно отвъд. И то не като борба и героика в предсмъртието, не и като компенсаторно възвръщане в безсмъртието (обикновено неразличаващи се), а като неспирен ход. Разбира се, тази идея съдържа своите предпоставки и начала още в дебютната книга на Ив. В. Симеонов "Сезони на един живот" преди девет години. Внушителни неосимволистични откровения подреждаха класически живота в четирите сезона, но още там телата на битийното бързо гниеха и само значимите следи добиваха настоящи екзистенциални сияния. Още там езикът отказваше да рови из безброя от камъчета-метафори, които иначе са съграждали не един и два очарователни и непоклатими поетически свята, но и които са подмамвали десетки празни "дистрибутори" на поетическа лексика. Още там езикът ходеше във въздуха. "Сезоните" бяха стартов праг и базис, зад които оставаха материално-сетивните форми на битието.

"В светлината на последното слънце" също изпарява филологическите ни представи за поезията, руши модерните ни, но все тъй традиционни и всъщност вкостенели, разбирания за изкуството, прави много от културата ни съмнителна откъм смислите си. Самите понятия "традиционно" и "модерно" добиват вкус на стара хартия, която се разпада, докато я чешеш с добре подострен, но сух език. Те отведнъж се обезсмислят и издребняват в балканско-махленска приказливост.

Нетрадиционният характер на поезията на Ив. В. Симеонов произтича от изключително разредената й метафорика, от почти пълната липса на метафори - нещо, без което не може и най-революционно настроеният български модернист. За Ив. В. Симеонов метафората отнема автономията на обекта. Тя е зависимост в много форми, поради което нейната поливалентност симулира свобода. Това е онова, казва метафората. Но - е ли непременно това онова? И има ли знакът винаги нужда от заместител? С такава постановка на проблема поезията на Ив. В. Симеонов провокира конфликт с такива философски параметри, каквито е имал още спорът за идеализма и материализма между "Мисъл" и "Ново време". Конфликт между изкуството и поезията, който - както може да се очаква - изглежда предварително решен. Деметафоризираният език ги раздалечава, напомняйки настойчиво, че изкуството се отнася към поезията така, както частта към цялото. Че все пак изкуството е подчинената страна и езикът може да се сведе до предпоставеността на proprium1 поради отсъствието на друга алтернатива (понеже човешкото битие не е само език). Чрез максималната си деметафоризираност поезисът на Ив. В. Симеонов намира радикално решение на проблема с идентичността на обектите, в чиито сгъстени и неустойчиви метафорни конструкции те иначе се деидентифицират. Възникналият моноезик конвенционализира значенията и поражда отношения между символи, от чиято двустранна пълнота са изтеглени и актуализирани най-вече ахтоничните и нематериалистични съдържания. Поради това той функционира като интуиция и рефлексия, провокирани от надезикови възприятия, свето- и себеусещания. А и интуицията, и рефлексията винаги и недвусмислено показват (означават), че това е това и онова е онова. Тази позиция към езика обуславя и поетиката на Ив. В. Симеонов. Той директно навлиза в идеалистичните структури на личността (си), достигайки най-дълбоките й екзистенциални крайнини, където Аз-смисълът търси сотериологичното си продължение в религиозните персонификации (припознавания) на Той-промисъла и където възниква конвенционалният език на колективното несъзнавано: Бог, Творец, душа, вечност и пр. Поетическият човек на Ив. В. Симеонов пребивава отвъд сезоните, отвъд възрастите, отвъд езиците. Там, където земната природа постепенно отпада; където красотата, изгревите и залезите губят физическите си очертания, оставяйки съноподобен цъфтеж или сняг - част от спомена за земното минало, който още не е преминал и асимилиран в сетнината на другобитието, но който вече се е втвърдил, обобщил в идея-смисъл, в автохтонен символ, индикиращ съществуването на Аз-а. Там, където човек неусетно надига взор към по-далечни хоризонти с по-неясни перспективи, а дразнителите на живота, изплитали довчера всекидневието, са загубили отведнъж своята значителност и реалността си. Там, където мисленето се трансформира в унес и съзерцание и в хода на това преображение конкретиката на езика се заличава, за да възникне хармоничната последователност на абстрактността, а изповедта да се съчетае със самоизследването върху неуловимото "тук и сега" на един "застаряващ" мечтател".

1 свойство със задължителен характер (лат.)