СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Дарина Сарелска

Всички сме роби на мълчанието

Господар на думите е премиерът

Поредната серия от обществената мелодрама "Власт и медии" видяхме наскоро. Сюжетът е до болка познат - след момента на безвъпросна любов, наред с допустимите сцени на ревност, дойде и първият сериозен трус в отношенията. Репортерски микрофон удари царствената глава на премиер-министъра.

Това беше само поводът да се стегне примката около врата на медиите. Симеон Сакскобургготски го искаше отдавна. Благородническата особа така и не се постара да свикне със светлините на прожекторите, и то в качеството си на активна комуникираща страна. Бившият цар беше любимец на камерите и аудиторията в предпремиерския му период - тогава той ходеше на църква и береше плодовете на народната любов. Имаше и медийната обич.

Премиерът сам пожела да излезе от битността си на месия. Приемайки министър-председателския пост, той само на пръв поглед понесе отговорността реално да управлява страната. Защото тайната на успешното управление е една - ефективни действия, ефектно представени пред обществото. И е грешка да се мисли, че липсата на информация ще прикрие липсата на действия. Точно тук е големият проблем на "Новото време". За изминалите 100 дни българското Народно събрание прие един закон. Само един. И само в рамките на последващите две седмици го промени два пъти. Така принципът "малко, но качествени закони" тръгна с фалстарт.

Нищо-не-правенето поражда информационен вакуум. А премиерът трябва да разбере едно - дори когато парламентът не заседава, вестници трябва да има. Дори когато правителството не роди новина, репортерите трябва да я намерят. И те я търсят. Сега премиерът им се сърди, че я откриват не където той я е заложил.

Г-н Сакскобургготски имаше 100 дни, за да проумее, че е премиер и общува с медии, а глашатаите от древността отдавна не са на мода. Журналистите в една демократична държава, за разлика от селските глашати, имат свой дневен ред и свои правила - задават въпроси, провокират новини. И това е съвсем нормално, защото само в ерата на глашатаите, комуникацията в обществото е била еднопосочна - от монарха, към рупора - и оттам - до масите. Така общува премиерът от завръщането си досега - с изявления. Само една пресконференция даде първият човек в държавата - веднага след изборната си победа. Преди и след това той девалвира жанра изявление, а опитите на журналистите да зададат въпроси завършваха със станалата вече традиционна схватка с охраната. Защото изявленията са монологична форма, която само дава отговори, оставяйки много въпроси незададени. Обратната връзка, обаче, е безценна придобивка на медийния плурализъм и затова премиерът трябва да склони, изневерявайки на царствеността си, да бъде спиран и питан. И да отговаря. Този отговор той дължи на своите работодатели - онези, които му "поверваха" на 17 юни и го възкачиха на върха на републиката. И никакви призиви към медиите от типа на: "Кажете на хората, че работя", няма да свършат работа. Защото, макар и често подценявано, българското общество вече показа, че може да дава точни оценки на онези, които, от невежество или некадърност, пилеят доверието му.

Царят търси оправдание за проблемите си с медиите във факта, че дълго време е бил в частния сектор и затова не обича да се изтъква. За премиера би било добре, ако вместо това, от миналото си на бизнесмен наследи друго едно качество - партньорство и диалогичност. Медиите не са приятел, не са и враг, те са партньор. Партньорът обаче не стои на плочника пред Министерски съвет. Или ако стои, значи това е началото на края на партньорството. И г-н Сакскобургготски, като европейски бизнесмен, трябва да знае това. Дружески соарета, като това пред камина на Пампорово, могат да сдобрят само позабравили се приятели. За пред репортерите едва ли ще помогнат, защото те имат собствена програма и тя не предвижда да правят комплименти или евтина реклама на премиера и неговото управление. Точно обратното - особеност именно на съвременните демокрации е принципът - лошата вест е добра новина. Това именно противоречие между власт и медии е старо като света. Затова няма как министри и репортерите да се заобичат бурно някога. Могат само да не си пречат, защото големият губещ от това е само общественият интерес.

Пак в името на обществото политиците трябва да освободят онази огромна част от посттоталитарното медийно пространство, което на места неоправдано заемат. Според световните анализи, колкото по-слабо развита технологично е една държава и колкото по-бедни са нейните граждани, толкова по-силно медийно присъствие намира външната активност на нейните политици. Така че ние, журанлистите, трябва да извървим пътя на собственото си развитие и да изгоним политиците от първите страници. Това обаче е промяна, до която медиите сами трябва да стигнат. И всяко вмешателство от страна на политиците само ще забави ненужно този иначе необходим процес.

И когато царските хора дават за пример една или друга европейска практика, нека да не пренебрегват и тази - родена в Америка. Там съществува така нареченото законодателство на отворените врати. То задължава политиците да допускат медиите до всички свои срещи, с изключение, разбира се, на тези, които са обект на държавна тайна. В борбата за налагане на това право е имало не малко куриози - един от тях се помни в щата Айова. Федералното просветно министерство заседавало по така болезнените за американците въпроси на образованието и за да се скрият от репортерките, насрочили срещата в мъжката тоалетна. Това е етап от обществената еволюция, който светът преди нас е извървял. И когато търсим собствените си аналози за подражание, нека не избираме сляпо тези, които най-добре обслужват интереса на властимащите.

В "царската" парламентарна група има достатъчно изявени бивши журналисти, които биха могли да наложат професионални критерии при общуването с медиите. За съжаление обаче, тази кауза изглежда обречена, защото вече е обидно ясно: и в парламента, и в правителството, и в пресслужбите господар на думите е само негово величество. Всички останали са роби и на мълчанието, и на величеството.

Общесвеното могъщество на медиите ги прави власт често по-силна от останалите конституционни власти. Продължават къде наивните, къде недотам цивилизовани опити на медиите да се еманципират от държавата. И ако това усилие прерасне във война, едно е сигурно - не медиите ще я загубят. Защото те винаги имат последната дума.

Редакцията е готова да публикува и различни мнения по темата. Уважаеми читатели, молим, изпращайте текстовете си на Е-mail: litforum@slovoto.org или на адреса на вестника.