Бабомартенски крос
Ботушите ми са като времето, текат ли
текат, а аз прецапвам всички локви,
морето прецапвам и то ми е до колене.
Крилете на синьото ми палто се размахват
зад гърба ми за полет, но пред сърцето ми
няма да се сключат, копчето изхвръкна
отдавна и пое по своя път. Като времето
са моите ботуши, летят и летят, вятърът
свисти през тях, кикоти се под техните
ласки разтопеният недевствен сняг, и аз
летя подире им и все не мога да ги стигна
– още мъничко и ще стигна пролетта.
***
Той е нежен като уличен котарак – ще
обере с гръб всички стълбове, олуци и
олющени стени и право в очите ще те гледа,
но няма да ти се даде в ръцете.
Наздравица
Горчивият ми Бог налива чаша жажда –
Най-празната от всички чаши.
Да моля тя да ме отмине, е напразно
И всъщност не това ме плаши.
Аз помня, не на мене викаха “Осанна” –
Защо тогаз на мен “Разпни го”?
Не бях ли скромна? Имах само три желания
–
Небе, вода и книга.
Защо под веждите на всяка строга стряха
Небето е изпъдено?
Защо дома си птиците градяха
Под стряхата, а не във въздуха?
Защо със пясък от пустиня вместо влага
Е пълна чашата бездънна?
Защо стъпало има винаги на прага,
Та в него да се спъна?
Защо във книгите не пише туй, което
Ще ми прилегне като дреха?
Защо не могат хитроумните поети
Да съчинят утеха?
Горчивият ми Бог без отговор остава,
Но сяда с мен и си налива.
Не ни отмина. Казваме: “Наздраве”.
И пием с него мълчаливо.
