СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Цвета Трифонова

Часът на Змея дойде, макар че закъсня

След повече от шест десетилетия на табу и забрава в литературния ни пейзаж се завръща една от най-колоритните и аристократични фигури на българската словесност – писателят Змей Горянин.В своето време, между двете световни войни, е популярен и получава признание във вид на многобройни академични и други награди като талантлив творец на исторически повести, разкази и романи, посветени на възрожденската епоха. Освен като пламенен родолюбец, е известен и като поет и находчив импровизатор на остроумни епиграми, фейлетони, басни, хумористични стихотворения, интимна лирика и произведения за деца, публикувани в цялата периодика от онова време - в прочутия вестник "Щурец" на Райко Алексиев (рубр. "Интелигентски размишления"), в "Литературен глас" (стр."Смях и закачки"), "Вестник на жената", в. "Време", сп. "Светулка", "Детски живот" и пр. Духовно и емоционално е свързан с кръга на Елин Пелин, Александър Божинов, Асен Белковски, Александър Балабанов, Илия Бешков, Трифон Кунев, като внася в тази оригинална бохемска компания своя енциклопедичен ум, любознателност и огромна култура и се отличава сред тях с необичайна прецизност и небългарски перфекционизъм. Този човек действително е екзотичен екземпляр в грубовато-балканския културен контекст - многостранният му интелект се стреми към съвършенство и се изявява в различни области на приложното и духовното знание – владеел е източните философии и библейските текстове до съвършенство, занимава се на ръба на професионализма с природна медицина, минералогия, химия и окултни науки, вае от дърво изящна миниатюрна пластика, обожава класическа музика и сам перфектно музицира. В продължение на половин век след 9. IХ. 1944 г. обаче е низвергнат, изхвърлен, заличен от културната памет като цензор и великобългарски шовинист, съден от Народния съд през 1945 г. Името му липсва в академичните справочници, книгите му са инкриминирани и унищожени дори в Народната и в Академичната библиотеки. Огромното му ръкописно наследство, опазено през годините от съпругата му Соня Димитрова, стои от 1977 г. в архива на НМБЛ и в частната семейна сбирка¹. Въпреки това литературните всезнайковци години наред тръбяха, продължават и досега, че в българската литература след 9.IХ. нямало "книги в чекмедже". Има, и то много, но няма желаещи да се заровят в архивите, а когато има някой и ръкописите се превърнат в книга, няма кой да я издаде. Видните литературни деятели са ревностно загрижени и силно ангажирани само по отношение на собствените си безсмъртни мисли и просперитет, дори си имат спонсори за конференции и пресконференции, а биха могли с тези средства да издадат поне един от забравените ръкописи...

Сега Вихрен Чернокожев и Росица Чернокожева представят за пръв път една от многостранните дарби на Змей Горянин – неговото епиграмно творчество. Изданието е подкрепено финансово от фонд "13 века България" и излиза в престижната поредица "Българска сбирка" под редакцията на Марин Георгиев. Предговорът е дело на темпераментното критическо перо на В. Чернокожев.

От непубликуваното и до днес литературно наследство изследователите подбират най-характерните и сполучливи епиграми, съхранявайки при това тематичното им разнообразие. За пръв път се появяват на бял свят политическите епиграми на писателя, писани през 1950 г., след като е излежал присъдата на т. нар. "народен съд" в Софийския централен затвор и въпреки непрестанния психически тормоз на Държавна сигурност - шпиониране, следене, телефонно подслушване, прихващане на кореспонденция, обиски на дома и архива му, преследване на близките му хора. Въпреки това нищо не е могло да пречупи свободния дух и доблестната съвест на писателя, нито да стъпче енигмата на таланта и творчеството. Епиграмите му са спонтанна личностна рефлексия на насилието и цинизма в диктаторската държава. В минималистичната им поетика авторът е вложил типични щрихи, характерни образи и нрави от абсурдите на действителността. Прочетени като цялостен текст, лапидарните жанрови форми сумират хрониката на мрачното политическо битие, когато се разлага българското общество, поробено от аморална доктрина, посичаща изконните традиции и религиозните ценности на нацията. С точен щрих и отчетлива фраза в афористичните пародии се извеждат хумористични акценти или разобличителни поанти, изразяващи критичната авторска позиция спрямо обществената система. От сивото ежедневие на обикновения човек, от фарисейските лозунги на управниците, всеобщото лицeмерие и жалката привидност на нещата Змей Горянин измъква аргументи, доказващи поробването на свободата, на българския народ и държава. Ето два примера от тази тема:

Майко Българийо, майко свободна,

Майко републико наша народна,

що са чедата ти голи и гладни,

а са богати на речи площадни?

или:

Тез, що се бориха за свобода, измряха,

до свободата други доживяха-

а тези други готвят ново време-

пак шии във хомота да навреме.

Смисълът на книгата обаче надмогва политическото злободневие и границите на тоталитарната епоха поради дълбоко стаената горест на писателя. Тя струи от народоведските прозрения и точно уцелените характеристики на националната душевност. Епиграмите на Змей Горянин са психографски фрагменти, в които ясно се разчитат негациите в етнопсихологията на българина - малодушие, егоизъм, робска психика, сервилност, кариеризъм, еснафство и пр.Точно в този тематичен обхват се намират национално-непреходните постижения на твореца, валидни, уви, и до днес. В тази насока се актуализира и поствъзрожденската литературна традиция, като пряко се цитират или перифразират крилати стихове и фрази на литературните класици – Вазов, П. Р. Славейков, Яворов, Алеко, Ел. Пелин, които стават композиционен конструкт на творбите му, например:

Преклонената главица

остра сабя не сече,

Може само от плесница

малко кръв да потече.

 

* * *

Сън сънувах, сън прокоба:

суша поразила боба

и загубил Ганю наш

войнствения си кураж.

 

* * *

Каква файда, че тук зората

ме й огряла първи път

щом пак тя си гря когато

ме съди народен съд.

Цитатната реч или т.нар. митопоетически текстове, използвани при структуриране на епиграмите, задълбочават историко-темпоралните и смисловите аспекти на посланията, а от друга страна, разширяват репертоара на афористичната стилистика и поетика.

Като контрапункти на социалната тема се открояват десетките произведения с етико-философска насоченост. Змей Горянин страстно иска да внуши на изтерзаните си съотечественици да не се отказват от Бог, от милосърдието и човечността, да не се поддават на алчност, страх и земни страсти, а да мислят за смисъла на човешкия живот и за смъртта. Този тематичен цикъл няма нищо общо с кухата дидактика, той е израз на християнския морал и извисения духовен мир на писателя.

В изданието разнородните по тема епиграми не са подредени циклично-тематично, а хронологично. Книгата би спечелила концептуално, ако беше избран другият подход. Но дори и така се откроява още един, персонален план на съдържанието – голям брой от миниатюрните сатири са посветени на конкретни имена, най–вече сред писателското съсловие и духовенството. В прицела на сарказма на Горянин често попадат Димитър Полянов и Людмил Стоянов, единият като псевдопоет, а другият като откровен плагиат.

За финал на съдържанието съставителите включват едно артистично шаржово произведение, представящо галерията на българските поетеси между двете световни войни. Озаглавено е "Пъстроцветен кокетен поетен букет (поема с 16 дамски и 1 мъжка глава)". Това е типът галантна, закачлива поезия, предназначена за празнични поводи. Най-често преди настъпващата Нова година в старите вестници са се появявали подобни поетически реверанси. Сега те са много ценно свидетелство за духа на онези бохемски времена и разкриват литературните нрави и взаимоотношения, в които освен яростни съперничества е имало място за кавалерство и симпатии, за колегиално съпричастие и взаимно уважение. Още повече, че това са оригинални портрети на женските лирични имена, представящи в игрив доброжелателен тон както чара на дамите писателки, така и уникалното им творческо присъствие в националната литература.

Четирите хиляди епиграми, мемоарните "Скици и ескизи" от затвора, автобиографичните записки "Червеният хотел", ограбеният ръкопис "Моят приятел Елин Пелин", недовършената битово-сатирична повест "Превъплъщенията на Венцислав Галушкин", стотиците стихотворения в калиграфски изписаните и подвързани самиздатски тефтерчета и тетрадки, прибавени към 50-те исторически книги отпреди 9. IХ. 1944 г., са безценно завещание на Змей Горянин за българската култура. Това огромно книжовно дело, обвеяно с гореща обич към българското, с вяра в божественото, с преклонение пред красотата и трогателен хуманизъм, бездруго отрежда високо място за Змей Горянин в историята на българската култура. Но духовните завети на големия интелектуалец трябва да станат достояние и на съвременния читател. Нацията има право да получи достъп до сътвореното от достойните й синове с мисъл за нейното бъдеще и съдбини. Но тези, в чиито ръце са финансите за културата, вместо разните рекламни прояви би трябвало да подкрепят мълчаливия подвиг на всеки влюбен в литературата, а не само в себе си човек. Е, тогава наистина може да дойде времето за събиране на камъните и "часът на Змея". И то не само неговият.

Книгата можете да закупите с намаление от виртуална книжарница Books.bg!

1 По този архив Румяна Пашалийска от НМБЛ е подготвила за печат томче с неиздадените ръкописи на Змей Горянин, което от години стои по издателствата в очакване на финансиране.