Литературен форум  

Брой 34 (475), 23.10. - 29.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Юрий Вълковски

Хипи-културата в България

или за рижия човек на Д. Хармс

 

"Живял един риж човек, който нямал очи и уши. Той нямал и коси, така че риж сме го нарекли условно.

Да говори той не могъл, тъй като нямал уста. Нос също нямал.

Той нямал даже ръце и крака. И корем нямал, и гръб нямал, и гръбнак нямал, и никакви вътрешности той нямал. Нищо нямал! Тъй че е непонятно за кого става дума.

Я по-добре ние за него повече да не говорим." (1937 г.)1

Хипи-културата съществува в България вече почти трийсет години. Нещо повече, за изумление на някои западни изследователи тя и досега се отличава със забележителна жизненост.

И въпреки това хипи-културата в България удивително прилича на рижия човек на Хармс. Толкова много неща си няма, че сякаш престава да бъде тя. Пък и изследователите сякаш са си казали: "Я по-добре ние за нея повече да не говорим".

Първите данни за хипи-културата се появяват в американския периодичен печат в началото на 1967 година (Time, July 7, 1967; Look, August 22, 1967; Newsweek, October 30, 1967; а преди това Ramparts, March, 1967). Не закъсняват и научните публикации - десетки статии и монографии. Най-общо може да се каже, че социолозите и останалите хуманитаристи са изненадани, изумени от мащабите, които придобива хипи-културата, и от бързото й развитие. Първите по-сериозни изследвания се появяват в края на 60-те и началото на 70-те години. Сред множеството статии и монографии от това време по-обзорен характер имат фундаменталните трудове на Roszak2, Hebdige3 и Morin4, които покриват широкия спектър на духовното и теоретическо обосноваване на хипи-движението до конкретните му изследвания.

От средата и края на 70-те години хипи-културата е разглеждана в общото течение от младежки субкултури, които продължават да привличат изследователския интерес с нови и нови форми. В началото на 80-те години се появява блестящото сравнително изследване на M. Brake5, което се цитира и досега. Трудно могат да се обозрат множеството публикации от това време. Положителното е, че изследователите се захващат с конкретни аспекти на хипи-културата, а и на останалите младежки субкултури, което впоследствие дава възможност за теоретически обобщения. Интересни примери в това отношение са статиите на A. Burr6, K. Fox7, A. Pearson8 и A.Synnott9.

От определен момент (като че ли от началото на 80-те) западните изследователи започват да проявяват интерес и към младежките субкултури в социалистическите страни. Не може да не се отбележи фактът, че чуждестранните източници дават значително по-пълна информация за хипи-движението в Съветския съюз, отколкото фрагментарните и недоносени вътрешни изследвания. Това е така, защото на практика изследванията на младежките субкултури в бившите социалистически страни започват от 80-те години, а дори и да има изследвания от по-ранни периоди, те са били и все още са недостъпни.

В последно време се наблюдава още една интересна тенденция, а именно, за съвместна работа на изследователи от Западна и Източна Европа по въпросите на младежките субкултури. Последен пример в това отношение е статията на Claire Waiiage и Сийка Ковачева10. Тази публикация пряко се занимава и с българските младежки субкултури, но веднага прави впечатление, че най-новите теренни материали, с които работят авторите на статията, са отпреди десет години! Това е пряко свързано с основния проблем при проучването на съвременната българска хипи-култура - липсата на конкретни теренни изследвания.

В България в периода от 60-те до края на 80-те години изследвания на младежта се провеждат предимно в рамките на две институции: Центъра за научни изследвания на младежта към ДКМС (създаден през 1968 г., по-късно преименуван на Научен институт за изследване на младежта) и Централната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Тези изследвания обаче имат своите особености. Първо, те са ограничени в много тесни идеологически рамки, които не позволяват разгръщането им. За това говорят дори заглавията на изследванията, които са от типа на: "Писмото на другаря Тодор Живков и социалната активност на младежта" и други подобни. Второ, изследователската гледна точка е пригодена да служи на стремежа към тотален контрол върху обществото. Получената информация трябва да допринася за тази цел. Трето, което е особено важно за настоящия текст, до началото на 80-те години не са провеждани специализирани изследвания върху младежките субкултури или "младежките неформални групи", както предпочитат да ги наричат тогава.

Въпреки тези ограничения в някои текстове могат да се намерят изключително интересни данни и наблюдения. Интересно например е, че специфичните ценностни системи и нравствени черти на "непълнолетните с противообществени прояви", които описва Г. Филипов в средата и края на 60-те, почти едно към едно се повтарят в резултатите от изследвания, публикувани от Петър-Емил Митев, но този път като "специфично нравствени черти на цялото поколение", в края на 70-те. Става дума за стремежа към изява на индивидуалността и повече лично пространство, отношението към труда: "Ние искаме да живеем, а не да работим", свободното отношение към сексуалния живот и т.н.

Трябва да се подчертае и друго - известна липса на интерес към специфичните особености на младежките субкултури. В понятието "противообществени прояви" се включва както кражбата на лично имущество, така и слушането на западна музика или разглеждането на западни списания. Тоест в тези изследвания проблемите на младежките субкултури са неразделно слети с чисто криминалната проблематика.

Връхната точка на изследователския интерес и в България, и в останалите социалистически страни е в края на 80-те години, когато е разцветът на младежките субкултури и едновременно настъпва "епохата" на гласността и преустройството. В Съветския съюз и по-малко в България се излива порой от закъснели научни и публицистични текстове.

Интересен феномен, който се наблюдава от края на 80-те и началото на 90-те години, е опитът за саморефлексия от страна на хипи-културата в България. Вече са защитени две дипломни работи на хора, свързани с хипи-културата или с гранични спрямо нея субкултури (на Робърт Леви и на Петър Чухов), а на път е и трета.

След средата на 90-те години изследванията на младежта бяха отново актуализирани (до голяма степен за този интерес спомогнаха младежките вълнения през 90-а и 97-ма години), беше актуализирано и понятието "субкултура", понякога разбирано в твърде тесен смисъл.

Предлагам анализ на един случай по извадки от интервю с представител на хипи-културата в България. Едно уточнение: безспорно младежките субкултури, а хипи-културата в още по-голяма степен, са свързани с употребата както на алкохол, така и на наркотици (меки или твърди). В никакъв случай не може да се каже обаче, че това е главен или задължителен елемент от хипи-културата.

Човекът, с когото е направено интервюто, е от тези членове на хипи-културата, които поддържат близки контакти с представители на другите младежки субкултури. На външен вид той повече прилича на метъл (черно кожено яке, високи кожени ботуши, черни кожени панталони), отколкото на хипи. Той обаче е носител на хипи-културата, доколкото споделя определени ценности, включен е в определена мрежа от познанства и последно - самият той е по-склонен да се определи като хипи, отколкото като някакъв друг.

Първият момент, който трябва да се отбележи, е, че историята е свързана с пътуване, което е характерно най-вече за носителите на хипи-културата. Това е много важно, защото е една от предпоставките за създаването на национална мрежа от познанства, която всъщност е базисната социална структура на хипи-културата в България. Метълите, пънкарите и другите новопоявили се групи са много по-статични, по-малко мобилни, което ги затваря в регионалните им общности, ограничава комуникацията между тях.

Това е разказ за дълго пътуване от Варна до Кърджали на двама приятели, единият от които е разказвачът. Всъщност пътуването по-скоро изглежда дълго, защото е наситено със събития, с неочаквани обрати, с изненадващи ефекти. Основната му характеристика е необичайност, необикновеност. Това е обусловено от практическата неадекватност на главните действащи лица, които през цялото време са под въздействието на алкохол. Сюжетната линия е накъсана, защото героите нямат спомени от някои моменти или защото заспиват в други моменти, но тази накъсаност прави разказа още по-интензивен и съдържателен.

Историята започва с внезапното решение за тръгване и почти едновременно с това и напиването им. Тук се съчетават две неща: спонтанността и неадекватността. И двете са схващани като ценности. Ценно е да можеш изведнъж да зарежеш всичко и да се дигнеш на неочаквано пътешествие. Няма значение накъде заминаваш, колкото си по-неподготвен, толкова по-интересно става. Без багаж, без ясна цел - защо не?

Неадекватността пък е схващана като ценност в няколко посоки, първо, като опит за излизане от обикновения, скучен, рамкиран свят в търсене на приключения, и, второ, като антитеза на средностатистическия живот, който всички сме задължени да живеем. Разказът продължава с поредица от случайни запознанства - в купето, на гарата, на стоп. Главните герои безпроблемно влизат в комуникация с най-различни хора - от "балерина" до "пич с две моми", използват ги, конфронтират се с тях или се опитват да осъществят интимна близост. Главното тук е тяхната способност да влизат в контакт, да намират подходящия за всеки човек начин на разговор, стига да искат, разбира се. Хипи-културата в България е най-вече комуникационна и информационна среда. Социалната й структура е изградена чрез непрекъснатите връзки между отделните членове, непрекъснато включващите се нови хора, новите запознанства и т. н. Има обаче части от текста, които трудно се покриват с тези твърдения, а и въобще с представата за хипи-културата. Става дума за неколкократните сбивания между приятели, за опитите им да се заяждат с почти всички, които са наоколо, за агресивното им поведение. Тук трябва да се разграничават няколко момента. Първо, хипи-културата отдавна е загубила ценностната си хомогенност, отдавна вече се е разпаднала на множество общности, всяка от които тълкува по различен начин основните ценности. Въпреки това може да се говори за един общ, споделен, свързващ културен модел за всички хипи-общности. Второ, много често, както е в случая, един носител на хипи-културата е включен както в определена хипи-общност, така и в по-обща градска общност, където заедно се събират хипита, метъли, пънкари и всякакви други. Те са обединени от своята маргиналност спрямо обществото, а и по чисто регионален признак - събират се в едни и същи кръчми, срещат се по едни и същи улици и си пият бирата на едни и същи площади или градинки, дори са учили в едни и същи училища. Естествено е да си влияят, още повече, че могат да намерят твърде много общи точки. Агресивното антиобществено поведение, което демонстрира Чакала, който явно е метъл, е хиперболизация на мирния протест на хипитата срещу обществото, демонстриран чрез облекло, поведение и т.н. Възмущението на обикновените хора е еднакво и при всички случаи. Не случайно болшинството от комичните елементи са свързани с отношението на околните към двамата герои, показано чрез изрази като: "... тя с огромно облекчение ни каза "Туй е Стара Загора, вий трябва да слизате."; "... отивам и нося една табла със бири и онези кат’ видяха бирите и се ометоха хората..."; "... и оня се облещва няк’ъв такъв..."; "... и те са гледат, нали, изумени от купето..."; "... и тия са гледат като изумели к’во ша праим..." и т.н. Това са ситуации, в които е попадал всеки човек от субкултурите и те са понятни за него. Непрекъснато се прави самоописание и на външния вид, като се подчертава колко е фрапиращ, не-съобразен, антиобществен. Трябва да се отбележи и още нещо: това, че главният герой, който е и разказвач, прилича повече на метъл, отколкото на хипи, никак не е случайно. Сега в България има твърде малко хора, които наричат себе си "хипита" или "хипари". Облеклото също не може вече да бъде групово диференциращ фактор, тъй като от деветдесета година нататък пазарът на дрехи и аксесоари в България рязко нарасна, което от своя страна съвпада с връщането на модните тенденции към 60-те години и по този начин множество млади хора започнаха да се обличат по твърде "хипарски" начин. Това, което наричам хипи-култура, мрежа от носители на хипи-културата, е невидима социална структура, изградена от хора, които нямат общ субкултурен стил на обличане, дори не слушат еднаква музика, но за сметка на това споделят общи базисни ценности (макар и тълкувани различно) и поддържат постоянни контакти помежду си.

 


 1 Хармс, Д. "Синя тетрадка No 10" - В: Хармс, Д. "Съкращения", С., 1991; с. 7.горе

 2 Roszak, T. The Making of a Counter Culture, N.Y., 1969. горе

 3 Hebdige, D. Subculture: The meaning of style, L., 1972.горе

 4 Morin, E.горе

 5 Brake, M. Comparative Youth Culture: The Sociology of Youth Cultures and Youth Subcultures in America, Britain and Canada, L., 1985.горе

 6 Burr, A. The Ideologies of Despair. A symbolic Interpretation of Punks’ and Skinheads’ Usage of Barbiturates, In: Social Science a. Medicine, 19, 1984, No 9, p. 929-938.горе

 7 Fox, K. Joan. Real Punks and Pretenders. The Social Organization of a Counterculture, In: Urban Life, 16, 1987-1988, No 3, p. 344-370.горе

 8 Pearson, A. The Grateful Dead Phenomenon. An Ethnomethodolodical Approach, In: Youth and Society, 18, 1987, No 4, p. 418-432.горе

 9 Synnott, A. Shame and Glory: A Sociology of Hair, In: British Journal of Sociology, vol. 38, 1987, No 3, p. 381-413горе

 10 Wallage, C. and Kovacheva, S. Youth Cultures and Consumption in Eastern and Western Europe, In: Youth and Society, vol.28, No 2, December 1996; p. 189-214.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум