Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Иван Коларов

Живото живее в грях

 

Кога ли за първи път съм срещнал името му?

Ами, сещам се, още като гимназист в градеца Бяла. Не че сме го изучавали, тогава е бил едва трийсет и няколко годишен. Открих го в антологията на Петър Динеков "Българска лирика" (1940). Вече бях публикувал мои стихотворни опити в околийския вестник. Видях и снимката му сред авторите от П. Р. Славейков до Яна Язова: високо чело, буйна коса и чувствителни устни, а погледът през очилата - устремен и дързък. С вратовръзка, както всички представени, само Хр. Радевски е с каскет и кожено яке.

Запомних три неща: роден в Солун, издал три стихосбирки, края на стихотворението "Камък":

Алена искра от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

Не съм и подозирал, че с живите от тези автори ще завържа познанства в столицата през петдесетте години и насетне. Като журналист в Радио София сътрудничех във вестници и списания с епиграми, стихове, преводи на поезия и хумор. Четях Далчевите преводи и фрагментите му в периодиката. Жена ми следваше, бяхме безквартирни и един ден в "Литературен фронт" зачетох негови есета. Допадна ми "Писателят": "Той живее със семейството си, което брои шест души, в една стая и кухня... Вечер чака децата да си легнат, да се прибере жена му и тогава отива да работи в кухнята. Запалва лампата, очиства с ръка масата от трохите, слага листа и мастилото и сяда да пише..." Почувствах, че описва собствения си хал и закопнях да се запозная с него.

Това стана у Радой Ралин. В началото на 1966 г. често посещавах дома му, бях уволнен от радиото заради сатира, та обсъждахме разни инициативи. През януари се навършваха 110 години от рождението на Стоян Михайловски и решихме да уредим хумористично четене. Къде, къде - помогна ни поетът офицер Иван Милчев - осигури Военния клуб. Големият салон бе препълнен, между публиката личаха и висши военни. Сега гледам общата ни снимка: Максим Асенов, Тодор Климентов, Донка Райнова, Димитър Стойчев, Крум Вълков (Ничи Север), моя скромност, Р. Ралин, а зад нас: Давид Овадия, Йордан Палежев, Петко Колев, Александър Миланов и др. Това беше нашият отговор срещу репресиите, ала те продължиха и върху Д. Стойчев, Георги Ивчев, Й. Палежев.

През същия месец се появи сборникът "Стихотворения" на Далчев, след двайсет и две годишно премълчаване на поета. Благодарение на редактора Борис Делчев! Имах го, четях и препрочитах. И една вечер заварих поета при Радой. Запознаваме се, домакинът не пести думи за острите ми епиграми, а Далчев допълва, че ме знае от мои стихове и преводи. Пием традиционния чай.

Гледам го и в паметта ми изплува снимката от антологията: само очилата са същите, шейсет и две годишният мъж е напълнял и побелял, погледът е мъдър, но кротък, като че той е бащата на оня младеж. Спомних му антологията, той се усмихна и очите му засияха. Изрази съчувствие към съдбата ми, сподели, че и той е оставал без работа; насочил се към преводачеството, за да прехранва семейството си, но и защото за поета е важно не какво е работил, а какво е написал. Попивах топлите му думи и в душата ми кълнеше обич към мъдрословеца.

Подир няколко дни го посетих в дома му на ул. "Солунска". Жилищният блок още таеше следи от военните бомбардировки. И получих желания автограф:

На Иван Коларов

за добър спомен.

1966 Ат. Далчев

В края на следващата година излезе пак под редакцията на Борис Делчев и есеистичният сборник на Далчев "Фрагменти", изчерпа се за дни. Втора подобна книга след Каралийчевите "Подрумчета" (1963), но по-извисена философски.

Годините се изнизваха, вече работех в едно треторазредно списание, чиято редакция бе в бараки до Спортната палата. Всеки ден минавах през градската градина и понякога срещах Далчев да се разхожда с някой събрат - Александър Муратов или Димитър Светлин. Поздравявахме се, разменяхме си пожелания, той питаше как върви поезията ми, сатирата. Искреността му подхранваше духа ми.

Една привечер именно в градината ме спря и каза, че подготвят с Муратов антология на световната поезия за морето. Покани ме да предложа стихове от югославски и турски поети. Благодарих му и се заех с преводите. Някъде през 1969 г. му позвъних и ги занесох. Не след дълго ми телефонира и с бодър глас каза, че преводите ми са много добри и ще използва турските. Така влязоха Назъм Хикмет, Юмер Фарук Топрак, Орхан Вели и Ерджумент Бехзат Ляв.

Антологията "Винаги море ще има" (1971) се появи в голям формат в началото на следващата година: 170 поети от 30 страни. Най-голямото дело на двамата преводачи. По това време обаче се случи нещо с мене, което разклати братското приятелство между Далчев и Радой.

В бр. 11/12, 1971 г. на сп. "Художествена самодейност", където работех, бяха поместени 10 мои афоризъма. И чак през пролетта на 1972 г. внезапно бях обвинен от ЦК, че някои от изреченията са антипартийни и насочени против българо-съветската дружба - и най-вече едно: "Докато не погледне на Изток, нашият петел не кукурига!" Веднага бе задействана репресивната машина. Натиск от всички инстанции да призная, че нарочно съм написал и публикувал тоя афоризъм; чака ме съдебен процес. (Аз не знаех, че ония горе са решили да предложат България за 16-а съветска република.) При едно драматично заседание партийна комисарка изсъска: "Как искам да отворя черепа ти и да видя какво мислиш!" От притеснение получих остра невроза и аритмия и лекарска комисия ме изпрати във Вършец за възстановяване.

Съпругата ми Невена и Радой по своя инициатива решили тя да посети с моите афоризми известни писатели и интелектуалци и да ги помоли за писмени мнения. Положително и аргументирано се бяха отзовали: Емил Манов, Хр. Радевски, Петър Динеков, Борис Делчев, кинорежисьорът Дучо Мундров, Александър Геров, Добри Жотев, Р. Ралин, художникът Атанас Пацев, режисьорът Николай Правдев, Давид Овадия. Някои са отказали, между тях и Далчев. С Невена уважихме мотивите му и добрите ни отношения останаха. Но Радой обвинил Далчев. Ето как го е обяснил след 20 години в сп. "Всяка неделя", 4.10.1991: "...Атанас Далчев отказал, което много ме ядоса, като й казал: "Аз съм безпартиен, не ме месете в тези работи". Но Динеков също бе безпартиен, а написа, и то доста убедително. Казах това на Далчев. И не само това му казах, а и му припомних наш разговор за процеса на Вапцаров, където бе присъствала и Багряна. Когато я запитали: "Познавате ли този човек?", тя поклатила отрицателно глава... ...Тогава бай Атанас каза: "Ако ще да не му е харесвала естетиката, ако ще той да е бил най-големият графоман, за да му спаси живота, тя трябваше да каже, че Вапцаров е много талантлив, че е надежда на нашата поезия"... И аз му припомних този разговор, казах: "Бай, Атанасе, аз разбирам, може да си имал и други съображения, но какво да правя, нещо в мене вътре се скъса към тебе, като научих това."

...Знам ли как да си обясня реакцията на Далчев? Не вярвам това нещо да е било от страх, в никакъв случай. Може би просто не е искал да изпада в делничност. Обаче животът е такъв, че не може без делничност. А често пъти такива постъпки имат своя отзвук... А той имаше силно чувство за хумор, умееше да репликира, умееше да прави хубав коментар. То беше действително удоволствие да го слушаш и да ти предава съдържанието на някоя прочетена творба, да прави тълкуване. И ония думи: "Етиката трябва да бъде над естетиката!"

Отношенията ни скоро се нормализираха. Аз се отървах с леко дисциплинарно уволнение от директорката на Института за художествена самодейност Ана Тричкова. Животът продължаваше... За 70-годишнината на бай Атанас през 1974 г. му посветих шарж и го публикувах:

С диоптрите на разума далекоглед

видя ти как се гърчи тъпо късогледство.

Достоен свят си сътвори като поет

и щедро ни го завеща в наследство.

През есента на същата година ни се удаде случай с Невена да осъществим реципрочно гостуване с българка в Париж. Още там се раждаше поемата ми "Градът на свободата" и в нея тоя куплет за Далчев:

Не срещнах аз носачи на реклама в тия дни.

Не зърнах ангела на Шартър в сини висини.

Но видя ли французин с очила и със барета,

поета Далчев виждам в неговите младини.

След Париж ме сполетя трето уволнение. Почина майка ми. Невена също беше без работа. Преживявахме от моите преводи. Съвсем по Далчевски. С него се виждахме по-рядко. И в един януарски ден на 1978 г. ни удари трагичната вест. Присъствахме на опелото в храма "Св. Седмочисленици". Беше препълнен. За човека и поета слово произнесе най-младият свещеник. Той направи такъв анализ на поезията му, какъвто никой официален критик не бе пожелал и не би могъл да направи.

Край зейналия гроб в Централните гробища стояха литературни и партийни величия, неприсъствали в черквата, изнервени от дългото чакане. Имаше още духова музика, група милиционери, непознати цивилни. Ние стояхме встрани: Блага Димитрова, Радой, Кирил Кадийски, Невена и аз. Възмущавахме се от конфузното положение - пръв говори Божидар Божилов, след него Алексансър Муратов. Радой възкликна: "Точно Божидар не би желал Далчев да говори на гроба му!" До ковчега се изправи свещеник, за да произнесе заупокойната молитва, ала един цивилен бабаит доближи, сръга го с лакът и нареди да зариват гроба. Засвири оркестърът. Трагикомедията беше пълна...

 

Бел. ред.: Редакцията подновява поканата си към всички, които имат какво да разкажат за Атанас Далчев

Българската литература

© 2001 Литературен форум