Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Велина Минкова

 

Велина МинковаВелина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва Калифорнийския университет в Лос Анджелис със специалност литература и литературна критика. През последните две години специализира творческо писане – проза (кратък разказ), в класовете на съвременни американски писатели. Живее и работи в САЩ, Холандия и България.

Велина Минкова е носител на наградата "Хари Кърниц" за писатели студенти, чийто роден език не е английски. Неин разказ е отличен и на ежегодния фестивал по изкуствата в Калифорнийския университет. Белетристичната й поредица "Йод" е последователно публикувана в месечното издание на Студентската асоциация по изкуствата към Университета.

Сборникът разкази "Червени шорти" (Red Shorts) е първата й авторска книга. Предстои да излезе в края на ноември в издателство Colibri на английски език. Книгата съдържа къси разкази - спомени от детството на Велина, "от времето на комунизма" - Red Shorts - червени и къси, ако си позволим заиграване със заглавието. Но по никой начин не си представяйте озлобеното или келепирджийско одумване на действителността тогава, на ония там (както основателно може да се предположи за автор с такава биография). Става дума за едни по-скоро приказни спомени – и все пак много реални…

 

Сватба

 

Леля се омъжи, когато бях на четири. Всички бяха страшно въодушевени. Аз бях шаферка и смея да твърдя, че роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама закачи две бели пухени пера за фибите ми. Отчасти защото повече отиваше на тоалета ми русият бретон, обикновено късо подстриган, да се вдигне с фибите, но най-вече защото тя нямаше време да ми го подреже и той непрекъснато влизаше в яркосините ми очи.

Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да излезем да купим бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.

След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз за късмет успях да се измъкна и да легна да спя, без да събличам сватбената си рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова отидох в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изопната върху раменете на леля, като татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.

Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини.

Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени, но се радвах, че съм забравила да си обуя обувките. Едно, че бяха червени и не се връзваха със сватбената ми рокля; освен това слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.

"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Момчетата и момичетата от тези кооперации, независимо колко годишни, прекарваха безкрайни дни от всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.

Сега беше вече лятната ваканция и момичетата варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се бяха обединили срещу момчетата от Другия Двор - на кооперациите от съседната улица. Обявена беше война на фунийки. Парчетата вестник бяха втъкнати в коланите на момчетата, те ги завъртаха и облизваха върховете на тънките конуси, така че да станат остри като жило на оса. А най-злите момчета дори пробождаха топлийки през върховете на фунийките, така че да се забиват до кръв. Издухваха фунийките през железни тръби към врага - за тръбите бяха залепени къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, недодялани и смъртоносни. Не продаваха такива в Детмаг.

Докато пристъпвах в утринната светлина, придържайки дантеления подгъв на сватбената си рокля и усещах топлия камък под краката си, знаех, че не съм излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.

Лазар беше на девет, висок, с дълга, рошава коса, ожулени колене, той беше.

Той бе водачът на отбора на нашия Двор срещу злата съседска банда от Другия Двор. Лазар можеше да скочи от върха на будката за вестници, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който наистина беше труден за катерене. Веднъж дори ме качи на велосипеда си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен на колелото, той беше най-бързият.

Аз се спуснах към него - бяла коприна и дантели. Той премигна безизразно срещу мен. "Лазаре, ние ще се женим," оповестих аз. Момчетата постепенно се скупчиха, с оръжията от дъски и тръби в ръка, свивайки конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.

С опакото на ръката си Лазар размаза едно петно от сажди по лицето си.

"И после какво?" - попита ме той.

"Ами, ти ще ме пренесеш по стълбите до нашия апартамент в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера," обясних аз.

Лазар постави оръжието си на дървената пейка пред будката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. Тогава той ме грабна - хоризонтална великолепна бяла хватка около врата му. Сърцето ми изскочи от гърдите ми в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите ястия от цветни листчета, които се варяха на слънце. Лазар прелетя тревното петно към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво.

"И после какво?" - задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.

"Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си, изопната върху мен," казах аз, отключвайки прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.

Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак не подхождаше на радостното събитие.

"Тате, Лазар и аз току-що се оженихме," казах аз.

Нищо не можеше да помрачи щастието ми. Един миг на тишина мина между трима ни, тогава внезапно Лазар се наведе, постави ме на земята и офейка надолу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Ехото от неговото отлитане ставаше все по-далечно и по-далечно, и тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изписка на отваряне и се трясна на затваряне.

Превод от английски: Елка Димитрова

Българската литература

© 2001 Литературен форум