Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Едвард Можейко

Мултикултурализъм и постмодернизъм

 

Професор Едвард Можейко е роден на 15.07.1932 в гр. Самарканд, Узбекистан. Завършва славянска филология в Ягелонския университет, Краков, с първа специалност българистика. В периода 1960–62 е стипендиант в СУ "Св.Кл. Охридски". През 1964 защитава докторат в Ягелонския университет на тема "Писателското майсторство на Й. Йовков". От 1965 до 1968 работи като преподавател по полски език и литература и по южнославянски литератури (главно българска) в университета Орхус, Дания. Следващите 30 години работи в Канада, в Университета в Албърта, Едмънтън. От 1998 преподава българска литература в Шльонския университет и културология в Ягелонския университет.

Автор е на повече от 200 публикации в областта на славянските литератури (с подчертан интерес към българската, руската и сръбската). Сред тях са монографиите за Иван Вазов (1967) и за Й. Йовков (1984). От 1987 е член на Канадското кралско научно дружество; през 1988 получава наградата на Университета в Албърта за големи научни постижения.

Професор Едвард Можейко бе удостоен с титлата Doctor honoris causa на СУ "Св. Кл. Охридски" на 22.10.2001.

 

Когато след кратко пребиваване напуснах София през 1964 г., не предполагах, че я напускам за почти четирийсет години. През тези години изминах дълъг път, който ме отведе далеч от родните ми корени и ми даде възможност да се срещна с множество култури и народи, за които изобщо не бях чувал или знаех за тяхното съществуване единствено от книгите. И именно поради това като тема на своето изказване избирам културата.

Съществува обаче и още една причина. Във всекидневния ни живот сме свидетели на нечувани прояви на ненавист, произтичащи именно от сблъсъка на културни различия, които довеждат до неизвестни в историята по своя мащаб актове на насилие и нещастия. Ето защо би трябвало да положим още повече усилия за опознаването на тези различия, за да намалим техния антагонизъм и разрушителна стихия. Може би ще прозвучи парадоксално, но точно в приближаването и взаимното разбиране на културите виждам някакъв шанс за нашето оцеляване и за предотвратяване на глобалната катастрофа.

Генезисът на термина мултикултурализъм се свързва с шейсетте години на миналия век, когато започва да бъде употребяван в политическия, обществения и културния език на Канада като своеобразно допълнение на "билингвизъм" и "бикултурализъм", обемащи в своя семантичен обхват две основни етнически групи - английската и френската - главни градивни елементи на съвременната канадска държава в нейната федеративна структура.

Терминът мултикултурализъм много скоро се превръща в едно от водещите понятия за всички тези, които, участвайки в преселението на народите от двайсети век, започват да се стремят към признаване на своята субектност и равноправие.

Струва ми се, че наскорошните трагични и непознати по своята разрушителност в човешката история събития в Съединените щати актуализират въпросите, които се стремя да разгледам. В неотдавашното интервю за Gazeta wyborcza (20 септември, 2001 г.) известният американски политик от полски произход Збигнев Бжежински заявява, че терористичните актове срещу Америка произтичат в известна степен от културни и религиозни различия, от тона на цялото интервю ясно се налага идеята, че тези различия трябва да бъдат отчетени и смекчавани в границите на възможното. Няма съмнение, че проблемите на мултикултурализма от години привличат вниманието на политици, социолози, културолози, литературоведи и предизвикват остри спорове едновременно сред неговите привърженици и противници. Разликата между представения тук канадски модел на мултикултурализъм, който е приет и в някои други страни, от една страна, и неговата интерпретация в мнозинството от европейските държави, където той не е приет, се състои в това, че в първия случай става дума за желание и воля за практическо прилагане на идеята, докато във втория не се излиза от сферата на теорията, на академичните дискусии и постулатите за необходимостта от нейното осъществяване. Това не означава, че някои елементи на мултикултурализма там не са вкарани в употреба. Те обаче не се опират на широко разгърнатата, трайна правна основа. Оттук също така произлиза убеждението на някои канадски политолози, социолози и философи, че особено в страни като Германия, Франция и Англия много от обществените конфликти, произтичащи от етнически различия, би могло да бъдат избегнати при по-строго спазване принципите на мултикултурализма. Упрек към подобен възглед представлява преди всичко фактът, че не са взети под внимание европейските реалии, т.е. вкоренените от векове стереотипи и заложената взаимна враждебност, мотивирана от историята, етническите различия, религията, културната традиция. Независимо обаче от нашите разбирания за проблемите, които поставя мултикултурализмът, трябва да отдадем внимание на неговото всеприсъствие, преди всичко в страни с повече или по-малко развита цивилизационна структура. Как да си обясним това?

Струва ми се, че мултикултурализмът е производна на голямата обществено-културно-политическа формация, известна под името постмодернизъм. Бих отишъл дори по-далеч, определяйки го като някаква разновидност на постмодернизма. Означава ли това, че мултикултурализмът е идеология? Не мисля; идеологията обслужва една обществена група, една класа, докато постмодернизмът има световен обхват, отказва се, отрича и дори воюва срещу всякаква идеология и впрочем затова е обвиняван често в релативизъм. Той представлява явление, така сполучливо определено от немския израз Zeitgeist. Ако се вгледаме по-внимателно в постмодерния култ към различното, особеното, към другостта, граничеща понякога с нарцисизъм, няма да е трудно да разпознаем много от чертите, съответстващи на основните положения на мултикултурализма. Постмордернизмът уважава, признава принципа за полагане на усилие при разбиране на чуждата истина дори тогава, когато не сме съгласни с нея, което очевидно е и отрицание на агресивния тип поведение. За дълъг период от време изложените тук особености на постмодернизма са били разглеждани изключително на нивото на междуличностните отношения. С течение на времето обаче започва очертаването на паралел с осъществяваните на по-високо равнище отношения между отделни общности, между цели нации или етнически групи, а политолозите считат за уместно да се говори за политически постмодернизъм, основаващ се на разлагането на големи политически конгломерати като например Югославия или Съветския съюз и цялата, изградена чрез насилие, негова империя. За съжаление дезинтеграцията на Югославия придоби изключително кървав характер, а съдбата на Чечения ни напомня за трагичните последици от нетолерантността и насилието. Демократичният процес, обхванал също и България, е инспириран и продиктуван от стремежа към възстановяване на идентичността, на пълната субектност и равноправие; той спомага за по-нататъшното разширяване на сферата на мултикултурализма, обмена на културни ценности и нови миграционни движения.

Това явление се проявява в разнородни форми на адаптиране на различни ритуали, обичаи, обреди, в разпространеното честване на някои празници и т.н. Може да се говори за осмоза на културните явления, макар и тя да остава далеч от симетрията и равновесието. Ще се позова на два примера от личния ми опит. Когато преди повече от тридесет години напуснах Стария континент, не знаех нищо за св. Валентин, покровителя на влюбените. С неговия празник се запознах едва в Канада. Днес в Полша на 14-и февруари десетки хиляди млади хора засвидетелстват на специално изготвени картички своите чувства на обич, уверения в приятелство, пожелания за благополучие. В последния ден на октомври през 1999 г. по време на моя престой в Киев можех веднага да забележа окачените по стените на ресторантите и кафенетата картонени скелети с коси, символизиращи смъртта черепи, притъмненото осветление за създаване на съответна тайнствена атмосфера на страх и ужас. Значи и тук празнуват Halloween - деня на злите духове и сили, с който за първи път се срещнах отново в Канада. На свой ред в Канада се е съхранила украинската "руsаnkа", която до днес присъства на великденската трапеза на представители от различни етнически малцинства. По повод на стогодишнината на Канада в град Vegreville е издигнат паметник в чест на безупречната служба на Кралската конна полиция: стояща на висок пиедестал огромна "руsаnkа".

Мултикултурализмът има различни прояви. Макар и невинаги да си даваме сметка за тях, те свидетелстват за неговите всеобхватни измерения. Ползите, произтичащи от проникването му в различни области от живота, може да търсим дори в професиите и институциите, изискващи специални познания, викококвалифицирано образование, а също така и в сферата на бизнеса. Първият критерий, отнасящ се до образователния ценз, започнал да се прилага доста по-рано, съвпада с периода на изработването на политиката на мултикултурализъм, тоест с прехода между 60-те и 70-те години. За сметка на това вторият критерий, свързан с икономическата дейност, добива актуалност на прелома между 80-те и 90-те години и разкрива нов, изненадващ аспект на мултикултурализма. В миналото традиционната канадска имиграционна политика например благоприятстваше приема на класово маргинализирани групи емигранти, годни за физически труд, което приравняваше техния статус с някои етнически малцинства. Споменатите промени измениха решително установеното положение, а на бизнеса донесоха изключителни резултати. Отчетен бе фактът, че в миналото в търговската и икономическата сфера преимущество имаха предприемачи с европейски произход и че стимулирането на етническите различия в тази област би донесло на Канада огромни ползи. Затова и неслучайно е изказването на министъра по въпросите на мултикултурализма Sheila Finestone, че "днес за все по-голям брой канадци мултикултурализмът означава също и бизнес... Изправяйки се срещу предизвикателствата на глобализацията, Канада трябва да се възползва от своята "вътрешна глобализация" - тоест конкурентното превъзходство на своето мултикултурно население".

В заключение бих искал да обърна внимание на факта, че мултикултурализмът в епохата на глобализацията обединява четири важни аспекта на човешкото съществуване: първо, той е преди всичко голяма школа по толерантност; второ: представлява усилие, целящо разбирането на Другия, осъзнаването на нашата взаимна зависимост, което води до проникване на културите и в най-отдалечените точки на земното кълбо. Трето: спомага проникването на човешкото творчество, разбирано в най-широк смисъл, в различни области на живота. Четвърто: отваря се пътят към осъществяването на материална независимост, към достоен живот, тъй като в самите основи на мултикултурализма е заложен принципът на зачитане на равнопоставеността.

Има ли шанс за мултикултурализма според реализирания и постулиран модел, който представих, или той ще остане в сферата на неосъществимите идеали? Трудно е да отговорим на този въпрос. Светът, такъв, какъвто го виждаме и познаваме днес, изпълнен с етнически, религиозни, политически и редица други конфликти, не позволява да бъде упоен с оптимизъм или надежда. Не бих искал обаче да поддържам песимистични прогнози. Затова ще прибягна към сравнение с научната фантастика, един все по-популярен предмет в северноамериканските университети. В миналото много от идеите, описани в научнофантастичните романи, са били смятани за неосъществими, но все пак с времето те се превръщат в ежедневна практика. Следователно може би и мултикултурализмът, съдържащ в себе си много спорни компоненти, но оставащ голяма школа по толерантност, с времето ще се превърне в нещо, което ще надделее в междучовешките отношения. Едно е сигурно: културата не може да води до фрустрация, не може да бъде източник на разделение и конфликти; тя трябва да се превърне в обединяващ хората фактор.

Лично аз не виждам друг път.

 


Из лекцията на проф. Е. Можейко "Мултикултурализмът - идеал или реалност", прочетена по повод удостояването му с титлата Doctor honoris causa на СУ "Св. Климент Охридски".

Българската литература

© 2001 Литературен форум